Кадри от Лентата

        Крайпътна бензиностанция. Едва 6 часа е и няма никакви коли. Студентът стои отвън на пластмасовото столче и чака. Не първите клиенти, чака едно момиченце, което понякога идва да му прави компания. Баща му го докарваше рано сутрин преди да отиде на работа и двамата прекарваха деня в игри и приказки ,миеха заедно стъклата и деляха бакшиша на две, а после с него си купуваха желирани бонбони от магазина на бензиностанцията. Понякога, когато нямаше и една кола с часове, те изрязваха картинки от разни списания и правеха красиви албумчета, друг път хвърляха гумено топче и се състезаваха кой пръв ще удари небето, а понякога просто си стояха около кофата със сапунената вода и отгатваха положението на четката, скрита под пяната. Веднъж един чужденец им даде бакшиш от един долар. Нямаше как да го разделят затова студентът го взе, написа на него нещо с черния маркер, което момиченцето още не можеше да прочете и й го подаде скришом, с думите „Да не го изхарчиш!” . Днес, повече от десет години по-късно, някои хора биха се почудили защо на дъното на една дамска чанта, внимателно сгъната в едно странично джобче, стои смачкана и надраскана еднодоларова банкнота.
                                                              ***

        Планинска хижа, таван с триъгълен покрив. Освен ските и грейката, бях взела китарата. Почти недокосната, подарък за Коледа. В едно голямо кресло до прозореца пръстите търсеха ре мажор. Валеше лениво, но толкова отдавна, че снежинките вече трудно си намираха място на покрива. От време навреме оставях китарата и поглеждах към  лаптопа. Най-после името ти се появи на екрана. Въпросът беше безсмислен, но криеше топлота, способна да разтопи цялата зима. Най-после го бях намерила. Ре мажор. Снегът навън затанцува, а зад стъклото някой се усмихваше.
                                                             ***

         Среднощен студ и мокър пясък. Слънцето скоро щеше да се покаже зад оранжевия плажен чадър.  Чакахме го завити под боцкащото родопско одеяло, свито от хотелската стая. Така добре се разбирахме ,когато се смеехме на един и същи език. Ти ми пееш тихо някаква неопределима песен, после спираш, а аз те ръчкам с лакът за да продължиш. После пак се смеем. Когато човек не спи, липсата на кислород в мозъка те кара да се смееш като идиот. Слънцето се повдигна на пръсти и се показа от върха на чадъра, а една глупава чайка кацна отгоре и се изака върху него. Всичко е толкова смешно.

                                                            ***  
       Зимата е друга ,но пак е в бяло. Сега цигарения дим е по-гъст отвсякога. Казвам ти, че ме дразни ,но всъщност ужасно ми харесва. Приближих се, просто за да се стопля на него. Бутнах те без да искам, а ти ме събори в снега. Хвърлих по теб кална топка сняг, но уцелих цигарата и тя изгасна. Димът изчезна за миг, но после ти промърмори нещо и го видях отново.

                                                            ***
         Последна нощ. На море сме, но пейзажа е планински. Дърветата аз виждам като борове, а по средата –стъклено езеро. Да, това е задния двор на хотела, където през деня горското езеро е шумен басейн. Но сега е нощ, хотелът спи, а дърветата си говорят нещо тихо. Ние не си говорим. Аз нямам глас, пък и в последните вечери всички думи, казани на глас, са глупави. Около басейна се излежават поне двайсетина шезлонга, но за да не ги обезпокояваме решихме да останем на един. На място за един, винаги биха могли да легнат двама.  Това е единствената гора на света, в която утрото носи  мириса на морските сярни пари. Красиво утро беше, но в него имаше нещо тъжно.

Последната оловна Темида

  Днес преди 22 години бил прощапулникът на демокрацията,но тя (с неподсъдитмата наивност, присъща на едно дете,при това бедно) избрала погрешната фигурка от масата.Грабнала с големи жадни очи най по-китайски-краткотрайното ,най по-индийски- шареното (та нали преди това всичко било бежово, метално и по съветски вечно ). Взела си,малката, една дрънкулка, побутната и в ръцете с подкупническа усмивка от един мустакат чичко с червена вратовръзка и ловна пушка в гардероба.
/Днес преди 17 години беше и моят прощапулник -на рождения ден на тате. Взех си Темида./
      Демокрацията още размахваше шарената дрънкулка, но всичко наоколо продължаваше да е бежово.Бежово като всички онези полици ,дълги и прашни, пусти и твърде високи за моите 12 месеца. На тях бяха изложени всички думи,лозунги,песни, обещания - или иначе казано, всичко което ни предлагаше промяната. А като че ли на нас тя предложи най-малко. Или ние най-малко си взехме от нея. Защо имаше Полска " Солидарност", Унгарските събития,в Чехия имаеше "Чешка пролет" а тук - само един ден- 10 ноември, когато Политбюро смени ръководството си и оттогава все същите червени невестулки, които бутнаха дрънкулки в ръцете ни, си разменят някакви постове и позиции и банки и куфарчета? Защото ние това си поискахме от госпожа Промяната и тя това ни донесе. Комунизма си отиде само в песента на Васко Кръпката, а 22 години по-късно поради някакви метафизични причини, някои българи продължават да си поръчват оглозганите му останки. Други пък, уж на пук на комунизма, си поръчват разни негови вариации. Бейлис - сладко и западно. Ама по пернишки - ракия с боза.
/ Днес още държа оловната Темида в ръка и чакам да дойде Времето-моето и нейното. Но сега тя е в опасност. Докато ловецът с червена вратовръзка е още сред нас по-добре да я крия в някой вътрешен джоб на палтото, да я пазя и почиствам от прахта. Сега малката оловна Темида е моя отговорност и аз няма да позволя лошите да наблъскат и нея в някое от куфарчетата си при своите малки темиди- претопени оловни войничета. Обещавам да се грижа за нея, докато един ден невръстната българска демокрация порасне,остави дрънкулката и бъде готова да приеме Темида.Като емблема.Като кръст.Като богиня./

Не поглеждай,когато е твой ред да жумиш

Не харесвам деца. Заобикалям ги като глутница дебнещи кучета. Те ме плашат. Малките им  любопитни зеници създават у мен истеричното желание да се извърна в страни , да побегна обратно към  онова място, отредено за възрастните.

Не харесвам деца и никога не съм ги харесвала. И когато бях едно от тях, и тогава ги презирах. Клечах под масата на възрастните,  игрите ми с поразителна точност  пресъздаваха техните задължения, движения, маниери. Крадях техните думи и ги скривах в едно чекмедже, а когато оставах сама ги вадех от там тайно и се прехласвах по тях. Учех се да ги редя и размествам, разсипвах ги по пода, а от изреченията строях замъци. Възрастните, разбира се нямаха представа, но останалите деца знаеха. Те винаги знаят. Дори когато играеха на жмичка малките им криви нослета можеха да подушат чак от другата страна на катерушката, че не се смееш. Не бърбориш. Не си приятел.

Хлапетата играеха навън, а аз пренасях играта им в музиката.Мажорна сюита.Моцарт-безгрижен и съвършен. Под формата на звуци, понякога със стакато (накъсани тонове) ,а друг път с някой изненадващ ,нелогичен акорд. Толкова шарена беше играта им, фраза след фраза, притихваха за миг -диминуендо, а после изведнъж изкачаха от храстите с неприлично гръмко кресчендо и по консервативната публика накланяше глава с възмущение. Колкото и абсурдна да звучеше, музиката, обаче, като всяка игра, следва своя логика, прецизна в своя малък хаос. Те викаха и блъскаха по тоновете, аз натисках приглушителния ляв педал за да ги спра, но те бяха повече, бяха неудържими, играта кънтеше в ушите ми... грешка. Удaр по пианото. Ярост, непозната на детската игра. Пиесата трябваше да започне от начало. Така играеше детето. Но имаше пиеси до които то не беше допуснато. Бетовен изискваше зад клавишите възрастен. Игрите не ти дават емоцията с която да чуеш Бетовен. Той не допуска всекиго до сонатата. Не се заблуждавай, възрастните допуска дори по-трудно. Да изпълниш Бетовен има цена и тя е болката. Колко деца могат да се похвалят с пастелени цветове в палистрата си от емоции. А колко възрастни могат да опазят пъстрите багри недокоснати, за да придадат дълбочина на черното? 

Да, прави сте ако кажете, че умишлено избягвам детето . Но в същото време съм така страстно привързана към неговия свят. (Човек винаги се привързва към това, което не е могъл да има.) Какво ме тегли към тях? Сигурно е нещо немислимо, изненадващо, ново. Да ! И съвсем не. Всъщност е толкова простичко – това е непобедимото добро. Онова което намира пътя, което побеждава ламята. Но не тази с люспите, бълваща огън. Истинската му сила е да побеждава ламята в теб. Всъщност във всеки човек  живеят чичо Скруч и Питър Пан, Хитър Петър и Робин Худ, безстрашния юнак, и триглавия змей.  Всички те са част от теб всеки ден, на всеки кръстопът. Ти им даваш сила. Ти избираш кой от тях да победи.

Страхувам се от децата ,защото те виждат. Виждат с всичките си сетива. Детските очи– единствените с които не можеш да пофлиртуваш, да заблудиш, да контролираш, да омагьосаш.  „Не искат и не обещават те”. А който не иска той е могъщ. Той не може да бъде измамен. 

*В училище са ни  учили да правим разлика между автор и лирически говорител нали? Дори, когато първият настойчиво се крие зад своите измислици. Моля, направете ми тази услуга.  И ако за миг отворите очи докато е ваш ред да жумите, премълчете го. А после се престорете, че не знаете къде се е скрил.

Шарената улица [Време за Избори]

    Есента пристигна на Шарената улица и окачи театралните афиши. "Шинел" ;"Три дъждовни дни"; "В края на Ноември" ,каква самовлюбена гостенка. Идва в града за малко и гледа да не остане незабелязана. Малко е сприхава и много се сърди ако я объркаш с лятото. Все едно е възможно... Даже да е топло,понесе ли се миризмата на печена тиква, слънцето ни обръща гръб и цветовете му започват да ръждавеят. Видях я,Есента,докато се скриваше зад ъгъла, изръси няколко кестена на тротоара. Взех си най-лъскавия,залепих го за парче стара дантела,приших към него няколко маниста и ето-висулка за врата с кестеново слънце.
   Шарената улица е като картинка от някоя детска книжка. Сергиите са отрупани с плодове,печени ябълки и сушени смокини,а дори не е Коледа ! Ветровете и предизборните обещания са отвели боклука към крайните квартали и старата Шарена улица дори изглежда като пометена без никъде по нея да се мяркат някои от свестните цигани, онези с метлите.
   Там някъде,иззад театралните афиши,тази есен надничат какви ли не приветливи лица,всяко от които заявява нещо познато, лаконично и примамливо. Обещава един нов свят,като че стария просто ей така ще му отстъпи място. В замяна пък иска един кредит,доверие в аванс,нищо повече. Сделката изглежда изгодна.Въпросът е кой ще предложи по-високата лихва, в случай,че изобщо получите част от отпуснатото доверие обратно. И все пак рискът си заслужава. Пък и кога ще имаш шанса отново да изпробваш доколко работи интуицията ти? Кога ще имаш пак възможността да провериш доколко си прав в преценката си за хората?Кога,ако не сега, ще можеш просто ей така да повярваш в нещо,да се надяваш на нещо, да победиш, ставайки част от нечия друга битка? Чак след 4 години. Не можеш да изгубиш това време без да си участвал.
    Човекът,който също като теб иска да види Шарената улица още по-красива, по-светла и приветлива,пешеходна и пълна с играещи деца и уверени млади хора, не е просто още една празна плакатна физиономия. Той е там,на улицата,за която обещава да се грижи,за да се запознаете,за да ти стисне ръката и за да ти каже,че улицата е също така и твоя.И ти също носиш отговорността за нея.

* За мен този човек е Прошко Прошков. Пиша го с малки букви,тук долу,защото с това което написах нямам за цел да агитирам никого,а изразявам позиция. Аз и ти искаме едно и също, а аз за себе си знам,че то е възможно.Знам,че зависи от мен. А ти?

Концерт под прозореца

       Това се случи през един от първите пролетни дни на една малка уличка в Златоград.Беше много рано сутринта,или поне така ни се струваше защото почти не бяхме спали.Беше много тихо,или поне така ни се струваше,защото ужасяващата музика от дискотека "МЕГА" още кънтеше в ушите ни. Беше много спокойно,или поне така ни се струваше след цяла нощ между вилнеещи неубоздано малки чалга диви. Историята,която ще ви разкажа беше истинска,или поне така ни се струваше от снощните експерименти с менделеевата таблица.
      Градските петли се бяха вече отдавна накукуригали,но модерните човек още го нямаше.Самотна се излежаваше малката крива уличка. Наредени на нея едно до друго мълчаха и ниските прашни прозорчета,чиито клепачи модерният човек още не беше вдигнал. Аз и Хел май бяхме забравили,че беше неделя,а в неделя се спи до късно. Уличката обаче знаеше и малките и прозорчета стояха тихо и чакаха късното утро без да си прошепнат и думичка.Всички те се страхуваха да не събудят модерния човек. Или пък просто нямаха какво да си кажат,та нали бяха всички съвсем едни и същи.С изключение на един.
        В края на кривата уличка имаше една веранда,чийто прозорец  беше повдигнал единия си клепач.Беше очевидно по-възрастен от останалите малки прозорчета. Беше вече побелял и по него личаха белези от котешки нокти.Миришеше на антикварен магазин и стари вестници.Издигаше се някакси по-нависоко и колкото и невзрачен да беше всъщност,излъчваше едно очарователно (и малко нелепо) превъзходство. Беше се събудил много по-рано от своите съседи(няма как,то е от възрастта),но не чакаше утрото мълчаливо. Той слушаше музика. Не просто музика,той слушаше Шуман. И не просто слушаше,той я остави да излезе навън от стаята и да се увие изящно около нас. Без глупави думи и възклицания,двете с Хел спряхме под дървената веранда. Седяхме и слушахме. Един Шуман беше някъде там,свиреше на едно пиано,а старият прозорец се превърна във врата към един друг свят. За миг или два бяхме се върнали десетилетия назад,в младостта на онзи прозорец, надиплен тогава с ръчно изплетените от набръчкани ръце бели дантели.Беше времето на малките руски латерни,прецизно гравираните хармоники и загадъчните музикални кутии. Дори още по-рано,в света на онзи концерт за пиано и старите немски школи. Онова време,в което  абаносовият клавесин била кралицата на всеки буржоазен дом и на нея било отредено най-светлото и централно място в къщата.
      Там,някъде в началото на века, уличката се събуждаше още преди да се обади първият петел.Тишината я нямаше.Тогава тя се промъквала незабелязано из градчето само в часовете на пълен мрак. Нямаше го там и модерния човек и занемелите му малки прозорчета,назъбили се със своите резета.Бяхме попаднали във време,в което прозорците бъбрили весело по между си,а от тях се носела музика.Не просто музика, а Шуман.
       Изведнъж музиката спря.Една ръка изгаси бутона на малкото транзисторче.Модерният човек се беше събудил.

За герданите и старата кутия за обувки

       Когато два гердана ,черен и бял, се заплетат аз късам единия защото нямам време, търпение и желание да ги разплитам. Това не значи, че когато си облека бялата рокля, не съжалявам малко, че съм скъсала подходящия гердан за нея. Истината е, че още докато го късам знам, че ще ми липсва, защото макар и да харесвам черния повече, той не пасва на всичките ми дрехи.
     Тъй като герданите ми много често се заплитат, много често се налага да режа някои от тях. Но понеже  ми харесват мънистата, не ги изхвърлям, а събирам топчетата и ги слагам в една кутия за обувки. Въпреки , че го правя с идеята един ден да ги извадя отново и да направя голям шарен гердан от всички тях, те стоят там напълно безполезни. И все пак е красиво да отварям кутията от време навреме и да ровя в тълпата от маниста, спомняйки си какви красиви гердани са били.
      Както казах, герданите ми често се заплитат и аз често ги късам, но не винаги съм била толкова дръзка и безкомпромисна. Първият път, когато два от любимите ми гердани се заплетоха (защото винаги това се случва с най-хубавите) аз стоях с часове в опити да ги разплета но ги заплитах все повече и повече. Накрая се ядосах, разплаках се от яд и ги хвърлих на земята. От тогава реших никога да не хабя нерви за гердан, колкото и да е прекрасен. Заплете ли се- късам го и си купувам нов- по-хубав.
      Относно новите гердани – не се подлъгвай по цената- по-хубавото не винаги е по-скъпо и по -лъскавото не винаги е по-хубаво. Освен това често един гердан изглежда чудесен в магазина, но когато го вземеш, занесеш го вкъщи, сложиш го при другите и го изпробваш с дрехите си виждаш колко е неподходящ, излишен, чужд. Търсиш такъв ,бял, като този който скъса за да отива на бялата ти рокля, но какъвто и да купиш той просто не е същия. Може да е по-хубав. Но в повечето случаи е по-лош.
      Толкова ми писна да се разочаровам от новите гердани, когато ги занеса вкъщи, че спрях да си купувам. И тъй като продължавам да късам тези , които се заплитат, вече нямам много гердани. След всеки пореден скъсан на две се убеждавам, че не ми трябват такива неща. Че изглеждам добре и без тях. Има вечери, като тази, когато всички гердан ме отвращават – толкова простовати, или твърде изискани, с големи натрапващи се топчета или малки безлични маниста, некачествени пласмасарки или кухи ламарини с ръждясала позлата. Друг път пък в магазина, или в кутията за бижута виждам някой забравен, или на пръв поглед обикновен гердан, който обаче се оказва ,че отива много на ежедневните ми дрехи и ми стои изненадващо добре. В тези дни се чувствам красива да нося точно този гердан, не защото самия той е изключителен, а защото аз съм изключителна с него.
     Познавам себе си твърде добре и знам, че един ден ще скъсам и него и ще си намеря нов. Ще има дни , в които всички гердани ще ми се виждат грозни и няма да си слагам никакви, а после пък ще си харесам няколко наведнъж и ще се разочаровам от част от тях и ще ги скъсам.
     Ще ги скъсам ,но няма да ги изхвърля. Техните маниста си остават в старата кутия за обувки за да ми припомнят колко красива съм била с тях и колко шарен правят животът ми, събрани на едно място. Всъщност понякога имам повече нужда не от самия гердан, а от манистата му в кутията за обувки.

* Това е едно писмо,което написах на един много важен за мен човек,но мисля,че то би могло да бъде също така и за всички онези прекрасни неща,които обичаме и ценим,но по една или друга причина не можем да вземем със себе си. И аз ви моля,не ги захвърляйте !Пазете ги,някъде там,макар и дълбоко в старата кутия за обувки...

Ще я накарам да си плати !

http://www.youtube.com/watch?v=9LDNXbWObmA ... Има моменти,в които можеш да получиш всичко,което някога си искал с няколко прости думи . Знаеш кои са тези думи,знаеш точно на кого,как и кога да ги кажеш и все пак оставаш там,зад стъклото,виждайки какъв би бил светът в една паралелна вселена,в която си имал куража да го направиш...
         Един ден сигурно ще срещна онази идиотска нерешителност, самодоволно наричаща себе си гордост.Тогава ще увия пръсти около врата и и ще я накарам да си плати за всички прекрасни неща,които изпуснах.За всичко,което можеше да бъде мое.За всичко,което изгубих,оставяйки го да си отиде.

Люлка за двама

   По дяволите, този шум. Обикновен или космически. Шум, който го няма в града, а може би и никъде във Вселената. Вероятно бих разбрала откъде идва небесната селска песен ако извикам някого, който е вътре в къщата и прави салата. Няма да ги извикам. Няма да го споделям. Не искам, те просто ще кажат, че е щурец или че е каруца. Предпочитам да си останат самодиви.
    Външната люлка се поклаща ритмично в такт с шума. Ще кажеш, че аз я поклащам. Не, тя е жива, вдиша и издиша съвсем равномерно, точно като оранжевото куче на постелката. Те са просто част от пейзажа, този селския, с крякащите жаби привечер, подвикващите цигани и боботещия в къщата телевизор.
   Преди малко ми звънна една приятелка. Нямаше какво точно да ми каже и това ме направи малко щастлива. Едно от най-истинските неща на света е някой да ти се обади без да има какво да ти каже. Може би очакваше аз да и кажа нещо. Или се надяваше да я попитам нещо, което уж премълча? Или пък искаше да ми разкаже как е минал денят и за да чуе как звучи и да направи равносметка. Може би се обади на мен за да говори със себе си. Дали успя да се свърже или имаше проблем някъде по трасето? Не я попитах.
   И ето, че сега люлката се поклаща малко по-весело и селото се усмихва. Имам приятел, а за да бъдеш приятел трябва да умееш да бъдеш посредник между твоя приятел и него самия. Внимавай  да не прекъснеш връзката и ако се налага трябва да предадеш някои думи, в случай че обхвата започне да се губи. Така телефонът ти ще звъни по-често.
  И какво друго да правиш на една люлка освен да се запиташ дали си щастлив?Докато се взирам в стрелката на барометъра за щастие, не мога да не помисля за основния му компонент по дефиниция- любовта. Но онази, сещаш се. Ерос, не Филеос.  На теория имам любов, когато има кой да ме обича. Е, обича ме. Ето, и той ми звъни. И той също „За да ме чуе”  или да чуе себе си. Или да иска нещо, да бъде част от моето си нещо. Да проникне, да се намеси, да разруши хармонията на спокойното поклащане на люлката. Не чува ли ,че не искам? Че пазя дистанцията, че няма повече място на люлката, че не, денят му не се касае до моя? Защо е нужно да го казвам. Между нас няма стена или пропаст. Просто няма нищо. Няма любов. Не е с мен на люлката , значи я няма. Не я искам- значи я няма. Не я давам- значи я няма. Не позволявам да ми се даде- значи я няма. Няма да я видите тук, защото я крия. Защото я има, към друг. Крия я, не защото  е „грешна”, а защото ми писна от нея. Тромава, остаряла, безсмислена, невъзможна, затормозяваща, болна и грозна. Жилав досаден бурен растящ и избуяващ от самосебе си , задушаващ всичко в градината. Колкото повече се опитваш да го изкорениш, толкова по жилав израства сякаш за да се присмее на моята безпомощност. Знам, че никога няма да се разкара, нито пък някога ще се превърне в цвете. Отказвам да се боря с него, когато е толкова по-лесно да се преструвам ,че не го виждам.
   Имам нужда от теб на люлката. Този път без да ме докосваш, без да сплитаме длани, тела и погледи. Имам нужда да поседиш за малко на люлката и да си помълчиш с мен. Можем заедно да си помълчим за политика, за вечерята, за досадния жабешки хор. Можем да се скараме, да ме обидиш, да те ударя, да се изсмееш и да клатиш глава. Но само мълчейки. Не разваляй мълчанието с думи. Безумните нищо-не-значещи думи. Не ставай от люлката, не още.
     Самодивите замълчаха.

* По принцип не пиша лични неща. Това е едно малко изключения и го публикувам тук най-вече защото героинята в него не съм аз.Вече не. Героинята е момичето,което бях август 2010, когато го написах.Интересно ми беше да се видя година по-късно. И ето,август е септември, отново съм тук,но непроменена е останала май единствено люлката.

Кой е тоя дворец за чупене?

          Навремето големите императори издигали своите дворци с налудничавата мисъл,че ги строят за вечни времена. Суетата на Големите не свършвала тук-те дори се надявали създаденото по тяхна поръчка крещящо великолепие да омайва и плаши още хиледолетия простите селяни,на които понякога било разрешено да надникват през огромните витражи.(Така Големите им напомняли честичко колко нищожни са всъщност). Смятали те, самозабравилите се глупаци, че една изящна  мозайка от редки химични елементи и техните производни е достатъчна за да бетонират в нея огромното си его. Онези изглежда вярвали повече във властта на своите златни,рубинени,а понякога и въображаеми корони,отколкото във властта на Времето.Как по детски наивно смятали,че ще го прескочат с високите кули на дворците си.Дори планували да го надхитрят и подчинят на себе си,подхилквайки се ехидно зад гърба му. Но те не били разбрали играта.Времето има само една господарка и това е Промяната- единствената,която владее езика на вечността.
           Ето тези дворци са за чупене-остарелите,тежки и тромави разбирания за нещата, създадени с идеята да бъдат вечни.Кой би дръзнал да се осъмни в тези порцеланови клишета и истерично неоспорими принципи,които неохотно си щамповаме на челата,почти по собствена воля. Приемаме ги за истина по default и си вървим през живота,носейки ги в джобовете си,нищо че ни тежат. И защо е нужно? Защото някога човекът Х е провъзгласил личната си истина за аксиома,която не се нуждае от доказване.Не,мерси. Аз обичам докато се разхождам нищо да не ми тежи по джобовете. Пък и къде ще побера своите глупости ако съм се натоварила с чуждите? Ще пробвам да счупя чуждите истини и от парченцата ще си сглобя мои собствени.
          Подозирана лечебна сила се крие в чупенето.Разрухата те прави свободен.Пък и има ли нещо по-неустоимо от непоправимото? Това,че да руша и унищожавам винаги ми е било забранено,го е превърнало в най-голямата ми страст. Само тук,в моя дворец, чупенето не е забранено.Дори е желателно.Все пак той затова е направен. :)


* "Дворецът за чупене" се казва още една от приказките по телефона на Джани Родари. (Няма да я преразказвам,а слагам линк да си я прочетете сами,много е симпатична (както и цялата книжка. http://www.prikazki.com/t.php?p=19&PHPSESSID=d79348e6ccbecaaf5af4633d50d97160 )