Моето име е Лудост

       Векове се прескачат, редуват се епохи, строят се стени и изчезват граници, а тя си е все там, в тълпата, измежду хората, в гигантските предприятия и малките канцеларии, на плазмения екран и на стената във фейсбук. Но тя, лудостта, съществува толкова отдавна, че вече никой не си спомня как се е появила, откъде е дошла и как е изглеждала в началото. Въпреки това още от древността се носят легенди за нейното пленително очарование. Това е така защото тази кокетна блудница изглежда изключително красива, наметнала мистериозното си индигово наметало. Мен обаче не можа да заблуди. Никоя мантия не би могла да прикрие напълно прозиращата през нея съсухрена старост и съпътстващата я грозота. Аз виждам ,даже и през наметалото, през всичките и защити, виждам белега на някогашна красота, но виждам и това в което се е изродила тя днес. Въпросът е готови ли сте и вие да погледнете лудостта  (въпреки бурното и несъгласие ) напълно разобличена, беззащитна в своята голота, такава каквато е в действителност? Да я видите с цялата и претенциозност и неадекватност, фалш и неувереност, които така умело прикрива зад маската на веселието, екстравагантността и колорита?
         На дневен ред сега е явната, показна лудост, целяща да те открои от тълпата. Днес лудостта е мода, тотем, значка, която гордо носиш на гърдите си. Сега да си „луд” означава да си забавен, интересен, различен. Ето защо всеки се стреми да изпъкне, да се идентифицира с някаква лудост, да се облича шантаво и да изглежда шантаво, да бъде луд, най-вече сред хората- в социалната мрежа. Но откъде идва тази потребност да демонстрираш своите естествени и находчиво измислени особености? Вероятно от малко вътрешно гласче, което всеки ден те подсеща колко си посредствен, скучен и еднакъв. Еднакъв с всички останали. И колкото по-настойчиво се обажда това гласче, толкова повече се усилва стремежа ти да го заглушиш с манията си да изпъкнеш, да се отличиш , дори ако това те прави смешен в очите на околните. Ето как привидната лудост, целяща да те направи различен, компенсира вътрешната празнота, липсата на идеи и идеализъм, липсата на интереси, липса на твоя собствена същност. „Глобализацията превръща света в интелектуален МакДоналдс” казва Никита Михалков и трябва да се съглася с него. Умишленото уеднаквяване на култури, етноси и най-вече на самите хора, причинено от тази глобализация води след себе си и подсъзнателния стремеж да се отличиш от тълпата. И след като не притежаваш във вътрешния ти свят нищо, което да те отличи от останалите, изкарваш на показ мнимата лудост.
           И ако тази съвременна „лудост” може да се нарече безобидна, дори комична, то има една друга, която не бива да подценяваме -малко по-истинска, малко по-дълбока и много по-страшна. Това е лудостта- бягство. Когато тежката реалност се надвеси заплашително над нас в момент, в който сме най-уязвими, когато амбициите, страха от разочарование и големите очаквания към нас ни връхлетят и ни притиснат в ъгъла, най- лесен изход е лудостта, която идва като спасение, удобно оправдание и утеха. Това е лудостта, която ще замести хапчетата за глава, опиатите и пияните мечтите, от които всички имаме нужда за да удържим на живота. Тази лудост е лекарството ,с което можем да се сдобием най-лесно и за което ще платим най-високата цена.Вселената отдавна предписа именно този опасен медикамент на човечеството като на крайно нуждаещ се пациент.
           Някъде по пътя изхвърлихме красивата лудост на Дон Кихот. Забравихме и трагично  дръзката лудост на уж прославените ни герои. Изглежда съвременното безумие не може дори да бъде сравнено с най-прекрасната лудост- тази на големия човек, вероятно защото него вече го няма, така както го няма и Стайнбек и неговият безсмъртен герой. Трогателната лудост и простоватата нежност на Лени, безотказната му вяра в идиличното бъдеще, изпълнено с мир и пухкави мишлета, които да прегръща и гали..

Аз минах много пьтища по тая пръст.
Научих много мъдрости.
Но досега не съм открил
ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост
от мъдростта
да бъдем нежни!

Казва в своето стихотворение Добри Жотев, припознал, също като Лени, в нежността своята мъдрост. А мъдростта- това не е ли просто осъзнатото щастие? Щастие, което се изчерпва с нещо толкова просто и толкова сложно- една ферма за пухкави зайци.
       Разрушителна, дори ужасяваща, лудостта на великана е красива, защото носи в себе си онзи лъч болезнена доброта и човечност, който така цинично липсва в живота ни. Лудост, която кара гиганта да обича псето както обича себе си и да се страхува от малките хора. Глуповатото му добродушие, което го кара да прави тези „бели” ,за които после се разкайва, плачейки като малко дете. Колко съвършено и така простичко е малкото дете, като Мечо Пух, като един малък принц, но когато то никога не порасне... ето, това е лудост.
 ” — И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика Лени възторжено”
      Лени, малкото голямо дете, бе убит от своя приятел, от своята доброта, от своето просто желание да се грижи за своите зайците, от своята лудост. Тази лудост, която задушава, която трогва до сълзи и която оставя следи. Лудостта която се издига над традиционното, над общоприетото, над стандартите и предразсъдъците.

и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.

Това, което често прави различните, хвърчащи хора от стихотворението на Валери Петров, герои на една горчива ,трагична действителност,  е не способността им да летят, а неспособността им да ходят . Ако си роден с крила, то е доста вероятно ставите ти да са били изкривени. И докато децата около теб са се учели как да ходят по този свят ,ти, геният, вече си бил няколко крачки над повърхността, страхувайки се от деня, в който ще трябва да слезеш и да крачиш заедно с тях. Дори да ги поведеш, бидейки винаги крачка напред.
       Освен литературни герои има също и исторически личности и артисти, чиято лудост е забавна, мъдра или красива, или пък страховито очарователна, защото представлява една неподправена съвкупност от техните особености и един по-различен вътрешен свят. Като Айнщайн, опознал необятните тайни на Вселената, открил нови хоризонти за човечеството и направил всичко това бос, неспособен да запомни къде е оставил обувките си . Или Ван Гог, отрязал ухото си с лозарска ножица за да го изпрати на една Мерлин като пощенски колет. За Салвадор Дали пък казват, че настоявал да води със себе си в хотелската си стая какви ли не домашни животни, та дори стадо овце. Или  Александър Дюма ,който смятал за немислимо да пише есетата си на друга хартия освен розова, докато Вагнер можел да твори единствено облечен в червен халат. И все пак не тези причудливи особености правят великите личности такива, те са просто щрих, допълващ представата ни за тях. Истинската им лудост, красивата им лудост се състои в тяхната същност, в тяхното разбиране за света, в това, че са надскочили времето си , казали, направили или сътворили немислимото. Това са тези прекрасно луди хора, позволили си (или назначени от Вселената) да бъдат различни, да чувстват и разсъждават различно. Те са тези, които творят нови светове и епохи, които създават и променят, които провокират и развълнуват. Те са гениите, които представляват лудостта в най-добрата и светлина пред света.
        И ето ме, стоя пред теб. Аз, новата- стара лудост. Очите ти са моето огледало, ето защо оглеждайки се в теб положих толкова усилия да прикрия старото си тяло. Въпреки екстравагантната ми индигова мантия, придаваща ми онази прочута тайнственост, ти видя какво е останало от мен – единствено голото, набръчкано от старостта безумие. Но аз ти показах  и блясъка на моята младост. Показах ти някогашната си красота, трогваща и запленяваща, защото исках да прочета още веднъж в очите ти възхищението, с което говориш за онова мое Аз, останало в миналото . Сега вече знаеш, че аз направих света такъв какъвто е, с помощта на хората, разбира се. Аз бях тази, която измисли и сътвори нещата, която им придаде смисъл ,която ги унищожи и ги създаде наново. Но допуснах и толкова много грешки... и най-голямата от тях е че си позволих да остарея. Истинската причина да ти разкажа за онзи мой по детски чист и светъл облик беше, че се надявам заради него да ми простиш. Да ми простиш за цялата ми старческа грозота, глупост и суета. Да ми простиш, че не запазих повече от някогашния си плам, дързост и неподправеност. Аз, лудостта, те моля да ми простиш, че постъпих досущ като вас, хората.
* Повечето от Вас,скъпи мои посетители в Двореца за чупене, са чели това есе още миналата година ,когато то дръзко се подвизаваше в един малък конкурс :) Сега реших да го публикувам и в блога. Просто така.