Чао, Познан- не те сънувах

Днес е празник на Рим. Не съм била в Рим, сигурно прилича на всички останали непоносимо красиви градове. Днес обаче за последно Познан е градът, в който се връщам след път. Не беше нищо особено, затова така не му отиваха всички преживявания, на които стана безучастен свидетел.

Видях толкова много изключителни градове, за да разбера, че градовете нямат значение. Накрая всички снимки, площади, улици и катедрали започват да си приличат. Остават само случилите се и неслучилите се между тях истории. Все пак е хубаво човек да се снима, когато пътува- във всеки град еуфорията и тъгата стоят по различен начин красиво. И багажът навсякъде тежи различно, дори когато обикаляш половин Европа с един и същ.

Веднъж някой ми каза, че шарените къщички на площада му приличат на картонен макет,а за четири месеца тук така и не опитах да разбера дали и една от тях е истинска като опитам да вляза. Прекарах четири месеца в него без да видя нищо различно от снимките, които бях разглеждала преди да дойда. Открих, че всички кучета тук са тъпи и сресани, а котките винаги изскачат зад някой ъгъл, когато най-малко ти е до котки.

Тук говорих на български, английски, испански, малко унгарски, турски, словашки, но така и не проговорих на полски. Нито веднъж не сънувах града, в който заспивах. Влизах в катедралите му, за да послушам органа, но никога не правех онези абсурдни ритуали с войнишко редуване на коленичене и стоене прав, които приличаха повече на сутрешна гимнастика. Не изслушах нито една песен, не свикнах с вятъра и линейките, нито се научих да пия ликьори на екс. 

Много хубави неща намерих тук, но всичко ще оставя на Познан. С такава лекота умея да хвърлям. Покрай тях и едно другоземно ще оставя, като че е било тукашно, дано само не тръгне след мен.

Тази ще ми е голяма, дайте ми нещо в среден размер

Един ден се събудих
почистих всичко в стаята която не е моя
наредих шишенцата по цвят
после пак по цвят и по големина
изчетках тапицериите на двата стола
сложих всички пликове един в друг
махнах нещата от масата после
ги върнах обратно
подарих прочетените книги на съседката
а други книги вътре нямаше така че
за утре не остана нищо

От Берлин, в който не спира да вали

Нямах особено желание да идвам тук, но нали е близо и ни е напът, пък и месеци наред слушам разни хора да се прехласват по Берлин. Винаги съм си го представяла бетонен, облачен и дъждовен, затова още първия ден си взех един оранжeв чадър, който не отиваше на нищо.  Три дни не спря да вали, а още на втория силният вятър беше изпотрошил почти всичките му шпици.

Първият дъждовед ден се разходихме из парка на извиненията- към евреите, гейовете, циганите, съветската армия. Сетих се за циганина, който се мотаеше покрай гъбарника на село. Веднъж беше решил да ме почерпи обикновени бисквити, бях някъде на девет. Взех бисквитите и благодарих възпитано, после ги занесох вкъщи, казах, че няма да ги ям и си измих ръцете два пъти със сапун. Стана ми гузно при този спомен и подминах мемориала.

Вторият ден тръгна зле от самото начало, затова реших да зарежа програмата и да се изгубя. Дадох всичко от себе си, но улиците бяха все под прав ъгъл,  правилната посока беше толкова категорична, че не ми оставаше нищо освен просто да вървя по нея. Отклоних се няколко пъти, но постоянно се намираше някой да ми предложи помощ, тук са толкова натрапчиво услужливи.

Третият ден пак ще вали,сигурна съм. Затова нямам търпение да изхвърля този счупен чадър, който при това не отива на нищо, и да тръгна към някой град, в който грее слънце.

Ало, тук съм на нашата пейка,пия лимонова бира

София, липсваш ми така, както човек никога не ми е липсвал. Днес ми се обади М. и накрая на разговора за малко да  кажа „утре в 5 на Попа”? Тук няма нищо, което да прилича на Попа, но си намерих една Пиротска (евтини обувки, машина за сладолед, но без домофона, на който винаги мога да звънна) един почти Заимов и фонтана пред Народния, нищо че тук е пред операта. Обиколих целия скапан град да търся Докторската градинка и ония кръглите храсти около паметника дето се криехме в тях през часовете на класния, но не намерих нищо, освен брат му на пишкащото в чешмата момченце- без делва и без шкембе.

Покрай местата в София ми липсват и разни хора. Повечето от тях сега са се разпилели из Европа, че и в Америка, а на мен ми липсват не те, сами по себе си, а някак заедно с всичко накуп. Да речем ако с Б. всеки четвъртък се мотаем по Оборище и ядем лимонова торта във френската сладкарница на ъгъла(а сега Б. е в Мадрид) на мен не ми е достатъчно нито само да се мотая по Оборище, нито само да ям лимонова торта, нито дори самата Б. (която предпочитам пред сто лимонови торти). Изглежда страхът от обвързване с хора е задълбочил отношенията ми с определени градинки, сгради и улици и сега не мога да се отърва от тяхната липса. Чувам хора по телефона, те в една чужбина, аз в друга, и хората ми напомнят за местата, вместо обратното. 

А от всичко най ми докривява като ми се обади някой, уж с най-добри намерения, и ми каже „тук съм на наща пейка и пия лимонова бира”. Тогава знам, че и пейката, и човекът, и бирата са си на местата, само аз съм някъде другаде и обикалям чужди любими места в търсене на Докторския паметник.

София, докато съм с други градове си мисля за теб, макар че те са интересни понякога и за кратко. Като си дойда пак ще премина през всички етапи на влюбването и понякога ще ти се сърдя за глупости. От тук обаче те обичам безусловно, както се обича само някой, който го няма.