Тази година беше неизбежна

Ако в навечерието на 2017 година някой ми я беше пуснал на лента, щях да се завия през глава.

Когато бях на 6, в "Отместъпрестъплението Маями" чух репликата "всички това ни чака" по повод на един скелет и това е първата паника, която помня.

-мамо, аз ще стана ли скелет?
-всички ще станем.

Но мен всички не ме интересуваха. Нещо ужасяващо щеше да се случи с мен и целия плач на света нямаше да е достатъчен да го избегна.

а стаята, играчките, дакела, грамофона...какво щеше да стане с тях... а с мама? нищо да не се променя, само това исках.

Стоях завита през глава с часове, дни, месеци, а накрая тя дойде и ми каза, че ще умра само ако поискам. В противен случай, няма.

След края на света

50-та тренировка за атомна бомба -

всички се чудим защо е по-сигурно

под нашите бюра.

Чарлс Трамбъл

Седях там и гледах атома как се разпада.

Отломките не носят утеха, труповете трябва да се изгарят.

Гледката от спускането на ковчег никога не се забравя.

Сбогом със смс, кремация на отношенията в твое отсъствие- чиста работа. Съобщават ти, че нещо е умряло и ти връчват кутия с прах. Склонен си да вярваш, виждал си симптомите приживе и все пак, труп не си видял. Няма как да не остане 1% съмнение - дали не е фалшива новина, неуместна шега или дълго планирана инсценировка?

Обесването е друго нещо. Съвсем безапелационно си се сбогувал, без право на съмнения. За близките ти твоето сбогуване е като финална сцена от европейски филм. Обаче след края му, вратите на киносалона са заключени, никой не светва лампите. За секунда ти минава през ума, че никога няма да напуснеш залата.

Казват, че хора със синдрома на Хашимото имат някакво радио излъчване и могат да зареждат батериите на електрически устройства. Веднъж докато наблюдавах един щурец, той започна да вдига тоновете на изпълнението си, а честотата на радиото наистина се оправя, когато съм наблизо. Дали това са симптоми?

Който поставил названието Атом ( в пр. неделим) е дал неизпълнимо обещание. Никой не знае какво е То, което държи атома цял, но дори То няма силата след ядрен взрив да събере молекулите обратно. Съществуват три вида: Алфа разпад на атома е разпад от само себе си. Никой не може да каже защо, случва се спонтанно, без намесата на никаква радиоактивна сила. За останалите разпади чувствам вина и въобще не ми се говори.

Не искам миналото да се връща, никога не съм искала. Нямам никакъв сантимент към детството, още по-малко към гадните гимназиални години или страхотните студентнски. Не искам да съживявам хора, отношения, дори кучето. Не искам да се връщат изгубените приятели, нито пропуснатите шансове, нито която и да е възраст.

От миналото останаха единствено онези 41 минути и 49 секунди, колкото трае албумът. Толкова много музика предстои тепърва да бъде написана...

затова, за последно:

5. https://www.youtube.com/watch?v=p-OlqY-q8kA

It'll work itself out fine

Къмпинг - това е място, където дори казармените условия на пребиваване са многократно компенсирани от приключения без аналог. Като започнем от дивата флора и фауна, вън и вътре в бунгалата и завършим с чичово хоро на сянка  под тентата на съседната каравана.

Изобщо, музикалното разнообразие е голямо. Ученици от съседното бунгало свирят Patience на три китари и пеят с полу мутирали гласове, а от огромния кемпер малко по-надолу дъни Миле Kитич. Колкото и да се опитвам да си пусна U2 на телефона, прегрял от жегата, в крайна сметка слушам компилацията от чичово, Guns и сръбско и с всеки ден тя започва да ми звучи все по-добре.

Усмихнат сервитьор е Unique Saling Point в едно от капанчетата на плажа, но за сметка на това там се чака най- дълго. Къмпингът е единственото място на света, където чакането за каквото и да е е приятно.

Излишно е да изтъквам първото и най-популярно предимство на къмпинга - плажът ти е на 15 крачки, а магазинът на 18, което значи, че можеш да изкараш 10 дни бос като Том Сойер.
Изобщо, никъде не си така близо до морето, както когато си на къмпинг. А то напомня за всичко, което обичаш, затова не е чудно, че някои хора предпочитат планина.

***

Понеже от бебе съм на къмпинг, си имам ритуали, които спазвам фанатично всяка година.Те започват още с пътуването.

*Още при "настаняването" ще поискам по нещо от всяка съседна каравана или бунгало - я метла, я отварачка за бира, я двама за белот. Когато си на море за една седмица няма време за поетапни действия.

*Мелба в Черноморец, на втория етаж на ресторанта, който прилича на джунгла, толкова много цветя и дървета, че листата им ти падат в чинията.

*Покривът над крепостната стена в Созопол, където като седнеш ти ръмби на всичко и е пълно с фасове, но е най-вълшебмото място без gps координати. През годините тук съм носила играчки от сладолед, пяла съм с китара, слушала съм как музикантът долу пее Хей Джуд, драскала съм в тефтерче рисунка за психотест, гледала съм на карти, писала съм чернова на писмо в бутилка, държали са ме за ръка, пускала съм ръка ... и винаги си представям как влиза в залива някакъв огромен кораб, предлага ми да ме вземе за персонал, приемам на секундата и тръгвам ей така, без никакъв багаж.

*Волейбол на плажа без мрежа по залез.

*Временна татуировка с кана. 2011 - змия, 2014 - лисица, 2015 - змей, 2016 - не помня.

*Фенер на желанията, който да пусна от плажа. Неизменна част от традицията е фенерът да не се запали, да се скъса, или да се забие в дървото от вятъра. Кога ще уцеля сполучливо желание, не знам.

Магията е неизброима, затова не се наемам да изреждам повече за къмпингуването. Само знам, че на това място, в този момент от лятото (иначе най-тягостният сезон), всяка любима песен е по-хубава и всеки сладолед по-шоколадов, а аз продължавам да опитвам с фенерите пък квото ще да става.

Шофьори, не отделяйте поглед от пътя

Качихме се обратно в буса след поредната спирка за панорамни снимки. Ръцете ми бяха толкова вдървени от студа, че едва успях да измъкна ръкавиците. Без да казва нищо, Кабо който се возеше най-отпред между мен и шофьора, взе ръката ми в неговата и я разтърка, за да я стопли, после направи същото и с другата, а след това се зае да оправя замръзналия високоговорил. Тъй като той не проработи, Кабо се обърна на седалката си с лице към групата в буса и започна да разказва нещо на руски.

Бусът ни се губеше сред огромните тирове по пътя нагоре през планината към руската граница. Бяхме на повече от 2 000 м. над.в., месецът беше декември и най-бялата река, която съм виждала, бързаше бясно надолу, все едно знаеше, че забави ли ход, ще замръзне завинаги като целия пейзаж наоколо. Дори ябълките, които купих сутринта преди да тръгнем и пътуваха в краката ми, бяха замръзнали. Ако не бях видяла същите хълмове преди два месеца зелени и обсипани с хиляди овце, никога нямаше да повярвам, че кавказките снегове някога се топят.

Спряхме да обядваме в крайпътен ресторант, който напомняше физкултурния салон в училище. Нямаше прибори за всички, затова Кабо извади една вилица от швейцарско ножче и ми я даде, а за него собственикът донесе пластмасова лъжица. Всички ядохме хинкали с говеждо, групата препи с чача, запяха песни, зацитираха стихотворения. Шофьорът през цялото време стоя на отделната маса. Поканих го с жест да седне при нас, но той се смути и излезе да пуши.

На всеки час слизахме да разглеждаме я манастир, я нещо друго. И всеки път като се качвах обратно в буса, ръцете ме боляха от студ. Кабо все така ги разтриваше без да казва нищо, докато говореше на групата. Не знам какво им разказваше или пък беше от чачата, но те не спираха да се смеят и да подвикват от задните седалки.

Навън се беше стъмнило внезапно, дори не бях забелязала, че вече слизаме от планината. Спряхме за последно на някакъв универсален магазин в подножието. Купих си ябълки и една стъклена топка за елха с бяло перо вътре. Когато се качихме обратно в буса побързах да я покажа на Кабо (Кабо- какво хубаво име).Той я взе, извади от раницата си фенерче, за да я разгледа. Групата се беше омълчала, някои спяха, други гледаха през прозорците.

К. ме прегърна с една ръка, с другата приглади косата ми встрани, за да не я оскубе и намести квадратното си рамо като възглавница. Никога не съм се преструвала, че спя по-сладко. Може би дори наистина бих задремала, ако не бях нащтрек, че някой от групата ще ни види. В главата ми се превъртаха няколко думи на руски, които не разбирах.

Ледените върхове на Кавказ бяха останали на десетки километри зад нас, когато се събудих от светлините и спирането на буса на първия светофар на влизане в града. Припряно пуснах ръката на К., и се заех да прибирам в торбичката разсипаните в краката ми ябълки. Той плавно раздвижи схванатото си рамо, взе високоговорителя, който сега проработи без проблем, и с тих и спокоен глас съобщи на групата нещо кратко.

10 минути слава

Няколко седмици след смъртта на дядо ми постоянно бях нащтрек да не би да ме потърси. Шубе ме беше да не чуя гласа му като вдигна телефона, да не го заваря на фотьойла като се прибера след училище, да не се събудя през нощта и да го видя приседнал на леглото ми. Не че не се разбирахме, напротив, просто се притеснявах, че ще ме повика да тръгна с него, а на мен ще ми е неудобно да откажа.

Обаче смъртта е изключително краткотрайно събитие. Очаквана или внезапна, трагична или безшумна - смъртта трае от научаването на новината до погребението или най-много до първия помен. След това отшумява като всяка раздяла. Ежедневието поглъща и най-голямата трагедия, никой не може да се пребори с него. И не че не ти е мъчно, не че не си спомняш понякога, но продължаваш напред по същия начин и това се постига обидно бързо.

Някои величаят собствената си смърт, опияняват се от цялата слава, скърби и почести, които тя ще им донесе, представят си колко разгромени са техните близки. Но ако тези хора можеха от някъде да видят колко скоро след като ги няма всичко продължава по старому, вероятно щяха да се почувстват глупаво. Ако не получиш 10-те си минути слава приживе, действително можеш да ги получиш след смъртта си, но те са винаги толкова - 10 минути. От обаждането до погребението, най-много до първия помен. И после наистина те няма. Поради механизма на живите за оцеляване.

Късното лягане причинява хипохондрия

Ashley: You mustn't say unkind things about Melanie. 

Страхувах се,че ще е хубава - хубава е. Дори още по-зле - не толкова, че е хубава, но има хубава усмивка. И сигурно го знае, защото е постонно усмихната. Страхувах се, че ще е забавна - щом те е харесала, сигурно е забавна. Залива се от смях на шегите ти и дори не изглежда изкуствено. Явно разбира и от коли и такива неща, щом и е толкова смешно. А ти си купил тази нова кола, за да я впечатлиш. Всъщност, много се радвам, че си си купил нова кола. Само като си я представя как стои на моята седалка на старото Пежо , но разбира се без да си катери краката по тапицерията и без да прави трохи, и ме заболява още повече дванадесетопръстника.Тя не тряска вратата, сигурна съм. Не защото колата е нова, просто знае точно с каква сила да я затвори. Тя никога няма да смени радиото на любимата ти песен, нито ще ти се смее ако и пуснеш онези сантиментални шлагери. Може би си имате ваша група, ваша касетка, ваша си песен. Е,дано не ти е любима, защото ако се разделите, познай какво - никога няма да можеш да си я пуснеш без да ти скапе настроението.

Кого заблуждавам, вие няма да се разделите. Тя е първи, може би втори курс в университета, учи психология или културология, има страхотно семейство. Вероятно е имала и също толкова страхотно детство, нали това е формулата да станеш прекрасен човек. Тя има от онези приятелки, които никога не ти говорят зад гърба. Напрягам цялата си мисъл в опит да си ви представя как се карате, как тя избухва и крещи, но е почти невъзможно. Тя е толкова хубава, когато се усмихва, че ти никога не би позволил усмивката да слиза от лицето й. Тя знае колко искаш да е щастлива и ще бъда щастлива винаги, дори само за да ти угоди. Тя знае, че когато не казваш нещо, то не значи, че не го мислиш и никога не задава излишни въпроси. Обича да реди пъзели.

Обожава животните и е толкова внимателна, никога не би забравила да сложи вода на кучето, не би пропуснала да го разходи. Защото тя умее да поема отговорност. Знае, че е отговорна и за теб, тъкмо защото я обичаш, и никога, никога не би направила нещо, с което да те нарани. Не би ти дала повод да си тръгнеш, не би си тръгнала без повод, но преди всичко, тя никога не би...и ти ще знаеш това още от първия миг, в който я видиш.

Тя е точно зад ъгъла, всъщност тя е навсякъде, до пролетта ще си я срещнал. Може би
на опашката в магазина, в коридорите на спортната зала (понеже пропуснах да  кажа, тя ходи на каланетика) или пред канцеларията в университета. Ти ще се пошегуваш, тя ще се засмее и всичко ще се случи просто и естествено, както се пее в онази песен, която вече не слушам.

Понякога се случва да сте били приятели и после
вече не сте приятели
и приятелството си е тръгнало.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал.

Понякога се случва да са те обичали и после
вече не те обичат
и любовта си е тръгнала.
И цели дни са се изгубили и сред тях
фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

И понякога ти се иска да говориш с нея и после
не ти се иска да говориш
и тогава възможността си е тръгнала.
Мечтите ти са лумнали и внезапно изчезват.

И понякога също така няма къде да отидеш и после
има къде да отидеш
и тогава се разминавате
и годините са лумнали и се стопяват
за по-малко и от минута.

И ти нямаш нищо.
Колебаеш се дали тези неща са важни и после
точно когато се колебаеш дали тези неща са важни
те спират да бъдат важни
и вече не те е грижа.
И фонтанът е пресъхнал и е напоил тревата.

Брайън Патън

Почти невъзможно е да имаш една любима песен или едно любимо стихотворение. И все пак.

Затвори, става течение

Чаках на опашката за тоалетна в театъра и слушах как две жени обсъждат току що приключилата постановка.
-Много свежарско!

Част от публиката беше шокирана, друга - развеселена. Ако трябваше да избера с кого да поговоря тогава, щеше да е едно дете, което през цялото време не спря да хълца.

Така и не говорих с никого за това. Минаха месеци, а още не мога да се отърся. Във време, в което най-силен афродизиак е жестокостта, някой беше безумно привлечен от безхитрието. Имаше ли такава дума изобщо, "безхитростен' поглед, или я беше измислил драматургът? Дали е вярно, че коварството се влюбва в невинността ударно, в секундата, в която погледите се срещнат?

Бам - едно съществото от друга планета стои срещу теб и те гледа спокойно и любопитно. Може би всеки момент ще побегне, но сега е тук. Внезапно разбираш, че ти се дава шанс, който не си заслужил, поради някаква грешка в системата и знаеш, че няма да трае дълго. И си щастлив, истински щастлив. Силвия може да е коза, а ти - зоофил, да загубиш всичко -семейството, работата си, името си. И нищо от това да няма значение, защото си истински щастлив.

Докато у животното не се обади инстинктът за самосъхранение (както става в живота) или  пък докато не го проснат мъртво в краката ти (както става в театъра). Разбира се,  както и да свърши всичко, никой няма да ти прости този опит за бягство.


* Любопитен факт: козата е първото животно, опитомено от човека.
** Това на картината очевидно не е коза.
*** Ако животното е успяло да се спаси навреме, вероятно се е върнало обратно в Страната без остриета на Джани Родари. Впрочем, знаете ли каква е глобата ако извършите нарушение в тази страна - да ударите плесница на някой невинен. Ако провинението ви е по-сериозно - плесниците стават повече от една. Хубаво си помислете.

Идвам, само още 10 минути

"I will disappoint my future if I stay"

Само си представете да срещнете всичките си приятели от едно време, пръснати както някога на площадката пред блока. То е все едно виждаш дядо си още жив, как ти дялка лодка от кора на дърво, или се качваш пак на първото си колело или пък се въргаляш по земята с първото си куче. Прегръщаш ги, скачаш им на врата, не можеш да им се нарадваш. Изведнъж преструването на възрастен, което ти се налага да изпълняваш всеки ден -от ставането от леглото до връщането обратно в него, се изпарява и ставаш точно такъв, какъвто си бил винаги - еуфорично щаслив, нетърпелив и убеден, че следобедът ще бъде невероятен. Циментът на площадката пред блока още пари от слънцето, целият ден е пред вас и никой няма да ви извика за вечеря чак докато не се стъмни.

Първо се започва с онче-бонче. Някой трябва да отпадне, така е във всяка игра. После се играе на държави - чертае се кълбо с тебешир и се разграфява, избираш си квадратче, тоест държава, и си стоиш на него, докато не те изместят. Започва се едно скачане и прескачане, а накрая на двама трима толкова им е хареса квадратчето, дето си бяха избрали, че се запънаха на него и не можеш ги мръдна от там. Останалите ще играем на шише. Двама отиват да се целуват зад блока и се връщат с детска количка, едно от момчетата изритва шишето в стената, става и си тръгва.

Пияният морков се спъва и пада, ужулва си яко коляното. Искам да го промия със спирт, но не ми позволява. Щяло само да мине.

Най-сладка е играта след вечерния час, когато се е стъмнило, а теб са те забравили навън съвсем малко след другите. Оставаме двама. Луната е червена и голяма като Марс. Разкажи ми моля те една от онези страшни исотии, а после остани, защото ще ме е страх.

За накрая остана любимата ми игра. Всички я знаят, в нея правилото е само едно - не поглеждай, когато е твой ред да жумиш. Аз обаче погледнах през пръсти, понеже сам в тъмното е страшно да стоиш със затворени очи. Хайде покажи се, вече не е забавно.

Сигурно се беше разсърдил, и с право - тази игра има едно просто правило. Като не можеш да играеш, стой си у вас.

Съобщението не може да бъде доставено

Ако спреш филма по време на красива сцена, това брои ли се за хепи енд? Може ли да кеш- аутнеш от играта с натрупаното щастие? Дали кеш аутът в точното време е единственият шанс да не изгубиш всичко? Казват, че накрая винаги печели казиното.

Приятелят никога не казва "приятели сме, но...", той завъшва изречението с "...но сме приятели". Защо ми отне толкова години да го разбера. Защо ти крещях точно на Коледа, че си кретен, когато щеше да се прибереш вкъщи и да вечеряш сам. А ти така и не се научи как да кажеш нещо хубаво, без то непременно да е аргумент за заяждане. " гъз, той те търпи само защото си хубава". Винаги говореше така, нито да ти каже човек "благодаря", нито "глей си работата".

Страшно се дразнех като закъсняваше за срещи, но винаги беше тук точно навреме, когато нямахме уговорка. Веднъж ми беше криво доста време, почти месец, тогава ти беше единственият, който по няколко пъти на ден ми пишеше "brat kvo prai6", пращаше ми статии за световната конспирация и какъв пич е Путин и винаги намираше как да ме вбесиш до степен да забравя че съм тъжна. Ако ме видеше на линия след 11 ми викаше "brat are lqgai si we", после си пишехме до 3. Не можеше да направиш един шибан омлет, но винаги ми даваше акъл за среднощното готвене. Ти никога не спря да мечтаеш, дори когато идеите ти бяха абсурдни, искаше ми се да не бяха. Във въображението ти имаше един свят, в който всичко беше възможно. Свят, който беше със сигурност по-забавен от нашия. Надявам се, че достъпът до него не ни е отказан напълно, след като теб те няма.

На 20 март според фейсбук се навършваше една година откакто сме приятели. Всъщност се навършваше цяла година откакто ме отблокира за последен път. Под последното ми заяждане с теб никога няма да видя "seen".

*снимката е от 1-ви февруари привечер, поляната в парка зад CCS, където спряхме да изпушим по една цигара.

Беше кален ноемврийски следобед когато за първи път ги видях. Някаква порода, за която не бях чувала. Собственикът беше познат на мой познат, продаваше кучета, но ги гледаше в двора си, затова се съгласих. Мразя развъдници.

По телефона чичото ми беше казал, че има куче точно като за мен. После ми наговори куп неща, които не ме интересуват - за родословното му дърво и така нататък.

Двете кученца играеха на двора, играта им беше да дърпат една и съща пръчка. Още щом минах през вратата, едното - кафеникаво, рунтаво, твърде едро за бебе, весело ми се нахвърли. Беше симпатично и умилително като всички малки кучета. Другото - по-бяло, по-дребничко, се изстреля в другата посока и се скри зад едни дъски. Собственикът взе на ръце по-кафеникавото и  пак заприказва. Прекъснах го:

-А онова там, бялото - то свободно ли е? 

-И него ще ти дам, стига да го искаш.

-Че защо да не го искам?

Собственикът сви рамене и отиде да го търси. Накрая ми го донесе и го сложи на задната седалка на колата ми треперещо от страх. За първи път му чух гласа едва по Коледа.

Първите дни бялото куче беше толкова стреснато и сковано, че започнах да се питам дали не е болно. Стъпваше предпазливо, спеше много, не проявяваше особен интерес към яденето си. Понякога дори се чудех дали ме разпознава, още не знам дали си научи името. Не ми трябваше да го дресирам, оставих го да прави каквото иска и с времето то започна все повече да се държи като другите кучета. Веднъж дори се озъби на едно улично куче, което се опита да ме нападне. Бях много горда.

Понякога обаче кучето се връщаше към първоначалното си състояние на целодневна апатия. Каквото и да правех, имаше обратен ефект. Все по-често го намирах свито в някой ъгъл на къщата. Сядах до него, говорех му, все по-рядко излизах. Страх ме беше какво ще заваря като се върна. Един ден все пак се случи - къщата беше празна.

***

Три дни оцелявах така, час за час, на четвъртия се качих на колата. Озовах се отново в онзи двор все едно някой ме беше оставил там без предупреждение, все едно нямах нищо общо с това, което върша. Собственикът ме видя и се ухили. Премълча каквото искаше да каже, за да си вземе парите. Отидох и взех на ръце по-кафявото куче. То ми се зарадва, макар и не колкото първия път. Изглеждаше готово на всичко, за да се махне от празния кален двор. 

Бяха от една порода, родени в един ден, пораснали в един двор. Понякога ми се струваше съвсем същото, когато стоеше с мен вкъщи без да прави нищо. То беше жизнерадостно, с огромен апетит, понякога показваше зъби, но никога не хапеше. Много го харесвах. Тъкмо такова куче ми трябваше. Не казах на никого от къде съм го взела. То обаче знаеше, и аз знаех. Една сутрин на излизане просто оставих вратата отворена.

***

Сигурно са поели на поредното приключение, може би към някоя поляна под звездите, където си дърпат пръчката и се въргалят в най-калната локва. И все пак моето бяло куче си остава толкова бяло, че сякаш чак свети в тъмното.

"Всяко чудо за три дни" -начин на употреба

Затваряш телефона. Взимаш душ, сядаш на дивана с хавлията и потъваш. Така минава известно време. Когато станеш, денят е може би събота или пък неделя, навън е тъмно, а ти си в състояние много близко до еуфорията. Рязко ти се приисква да можеш да рисуваш, свириш на цигулка, да кажеш монолог, да имаш гласище... и понеже единственият човек, който можеш да нарисуваш е снежният, не знаеш с коя ръка се държи лъка и с коя цигулката, неизразителен си като кафяв велурен пантоф и постоянно те молят да спреш да пееш... сядаш и пишеш. И хвърляш. После можеш да се върнеш обратно към ставането сутрин и излизането от вкъщи.

На третия ден се сещаш и да ядеш. Стоиш дълго над чинията с яхния, подреждаш картофчетата в идеален кръг. Яденето изстива, претопляш го и пак изстива. Хвърляш остатъците. Разплакваш се, ти си ужасен човек, който изхвърля храна, а деца гладуват в Африка. Събираш я от боклука и я даваш на кучето. То не я яде и пак я изхвърляш.

В момента обявата не е активна

Всички кандидати, които стигнаха до трето интервю, се представиха блестящо! Когато за последно търсех човек за тази позиция преди две години, вероятно бих назначила всеки от тях. Но мястото е само едно, не мога да ги взема всичките.

Обаче офисът точно сега е като след бомбардировка. Трябва не да се подреди, а направо да се изрине, да се измият прозорците, да се удари една боя, даже лек ремонт няма да навреди. Малко ме е страх от бормашината, но като се налага, просто си запушвам ушите. Май е най-добре да не бързам с назначенията, докато не се преустрои помещението. Че аз дори интервютата проведох в антрето. Разчитам на името и добрия маркетинг, но ако видят какво е вътре, надали ще искат мястото... Определено трябва да изчакам.

Още повече, сега офисът е всичко на всичко една голяма стая. Хубаво ще е да си заградя една кутийка за кабинет. Искам да си го боядисам в жълто, да изхвърля всички хвърчащи листчета, изветрели флумастри и капачки, които не знам от какво са. Да си пускам в него музика, която никой друг да не чува. А когато излизам, да мога да си го заключвам, за всеки случай. Понякога ще стои празен с дни, а когато се връщам, ще ми се вижда още по-чист и светъл.  Днес обаче е вторник, не е хубаво да се започват нови начинания. Ще се захвана с това може би идния понеделник.

Решено е. Остава да измисля само какво да кажа на кандидатите, които сега чакат отвън. Дали да ги забавя колкото мога, все някой ще изчака всичко тук да приключи... Или пък да им кажа да кандидатстват отново, може би след месец или два, ако все още не са намерили нещо друго? Но те са така квалифицирани, а позицията е доста търсена - надали ще останат без работа. Когато подновя търсенето може да ми се паднат пълни кретени. Има и нещо друго, предпочитем да назначавам хора без договор, поне в началото. Знам, че е нелегално, но и за тях ще е по-добре. Въпросът е как да им го поднасям, ще изглежда много несериозно от моя страна. Ако не търсите човек за тази позиция в момента, нито предлагате постоянен ангажимент за в бъдеще, защо провеждате интервюта изобщо? Така ще си кажат.

Ако отговаряте на условията и позицията представлява интерес за вас, изпратете биографията си не по- рано от идния понеделник.