неделя, 25 февруари 2018 г.

Невидимо дете

Не е точна дата, но мина почти година.
Загубата не е линеен процес, в началото не усещаш нищо.

Преди три години не дойдох на рождения ти ден, защото бях на диета, а преди две- защото се бях скарала с някого. Сега понякога виждам смешна картинка и ми се иска да ти я изпратя или пък чувам песен, която само аз харес
вам и се сещам, че и ти я харесваше. Умирам си да ми дадеш акъл без да ти го искам.

Знаеш ли кое е най-лошото в цялата работа - имам приятели, които още са тук, имат рождени дни и аз ги изпускам, дават ми съвет и аз ги отсвирвам. Не научих никакъв урок.

Ти беше приятелят, с когото винаги щяхме да заравяме томахавката (разбираш ли иронията тук)... Нищо не ме научи да се сдобрявам, а на теб това ти беше една от най-хубавите черти.

Винаги съм се чудила, дали в сдобряването изобщо има някакъв смисъл. Ако детето на площадката ме е нарекло гаднярка, а аз него - страхливец, какво би променило сдобряването. Съжалявам, че мисля така за теб, и че ти мислиш така за мен. Обаче ако аз приема, че не си голям куражлия, а ти - че просто не знам как да се държа, не бихме ли могли все още да бъдем приятели? Няма как да го разберем, защото сме си обидени.

А ти беше друг тип човек. Ти казваше "не мога да те понасям" и два часа по-късно настояваше да се видим, за да ме убедиш, че не съм права. Покрай цялото заяждане съм ти казвала неща, които не можех да кажа на друг. Както ето сега има неща, които бих могла да кажа само на някого, с когото не си говорим.

Някога смятах, че най-глупавият подход към хората е да ги напускаш, защото са такива каквито са, а после да ти липсват - такива каквито са. Сега мисля, че най-глупавият подход към живота е да гледаш назад и да задаваш въпроси.

PS. Измазали са стените на Лорка и надписък "ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА ТИ" вече го няма.

петък, 9 февруари 2018 г.

Без да искам запомних нещо несъществено

Всичко отдавна е минало, "не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава". Сега мога много повече от преди. Мога да се разплача наужким пред полицай съвсем достоверно. Мога да изтърпя болката при зъболекар. Мога да забравям каквото си поискам, когато си поискам.

Мога да говоря и да не говоря за това. Ето и аз съм човек като всички. Мога да напиша роман, ако искам, да кажа монолог.  Поръчаха ми текст на песен, написах го още преди да затворят телефона. Вече мога, без да се насилвам, да прочета Достоевски, Чехов, Толстой, цялата руска класика и да си подчертавам с молив.

Мога да тъгувам за деца и животни, да чистя усърдно петна от килима, докато цветовете му не избледнеят. Мога да изхвърлям единична ръкавица, вместо да я пазя в случай, че изгубената се намери. Мога да се шегувам с дължината на носа си и да се държа естествено.

Отне ми няколко сезона, но се научих отново на всичко, както след кома се учиш да дишаш, да ядеш и да стъпваш - първо с единия, после с другия крак.

Научих се отново да различавам хората един от друг, да запомням имена, да бъда пак любопитна. Научих се да бъда с други хора, да живея с други хора, да си представям неща с други хора.

по навик казвам "други хора"...съвсем скоро ще спра да ги наричам така.


петък, 2 февруари 2018 г.

Пораснах на перваза на 14-тия етаж, гледайки как слънцето изгрява от моята стая и залязва в кухнята. На 10 се преместихме в къща и в продължение на 14 години от прозореца ми се виждаше зид и горната половина на една ялова дюла. Вероятно заради тази гледка така бързо направих стъпката към 15-тия етаж и терасата с изглед към планината, която трябваше да деля с  котка. Не можах да понеса нито гледката (тя е част от друга история, която не включва пренощуване), нито котката и отново събрах нещата си.

На 13-тия етаж в другия край на града беше слънчево и прашно, пълно с излишни неща. Повече от три чаени сервиза и нито една книга. Нямаше дори място, подходящо да сложиш книги. Останах, заради гледката. На небето се проектираха изгреви с висока сатурация, не се налагаше да слагам никакви филтри. Неслучайно бях преминала половината град- тази част от планината, която виждах от тук, ми беше съвсем безразлична.

Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защ...