Мислиш, че е забавно ли? Отвратително е, казвам ти. Да ходиш по улиците посред ден и да се страхуваш, че ще срещнеш познат, който небрежно ще те попита къде отиваш. И ти ще се забавиш с отговора, със секунда- две повече от обичайното. Защото най-трудното в една лъжа не е е да я измислиш, а да я изстреляш на момента.

И това се повтаря, докато отивам на работа или до магазина, понякога дори докато си стоя вкъщи съм нащтрек, че някой ще ме потърси с някакъв уж незначителен въпрос. Страхувам се най-много от малките разговори. Измислям всички отговори, на всички възможни въпроси, понякога ги записвам, за да чуя как звучат, а друг път ги казвам пред огледалото или в празната телефонна слушалка.

Сигурно си се чудил на онези хора, които проявяват искрен интерес към събеседника си и нямат нищо против той да е тема на целия разговора. Най-добрите слушатели. Най-желаните гости. И аз станах от тях.

Истината или се осмеляваш? Осмелявам се, накарай ме да ритам уличните котки или да шушна вулгарни думи в ушите на бабите пред блока, няма значение. Спрях да избягвам големите партита, където всички са непознати, започнах да се представям под различни имена в баровете, превключвах на непознати езици.

Веднъж убедих охранителите, че съм съпруга на един от актьорите, за да ме пуснат в театъра. След постановката той дойде да ме вземе, направи ми саркастична забележка, задето все закъснявам и ме заведе в нашия дом, където живяхме щастливо още две години. Човек бързо се увлича в тази игра.

Стоя на земята, насред чували, разглобени чекмеджета, прахоляк  и дупки в стената от радиаторите, които чакат да бъдат изнесени. Картината, която си бях взела няколко месеца преди да реша да се изнасям и така и не окачих на предишното място, легна на станата все едно винаги е била там.

Като отвориш прозореца, в стаята дружелюбно влиза зелен клон.

Количеството светлина в дневната е нещо, което никой майстор на дограми не може да поправи, а всичко останало са дреболии. И ако някой се хванеше за дреболия, веднага ми ставаше несимпатичен.

Такова си го представях - уединено, без да е изолирано. Пространството да е единственият лукс. Да, това е най-хубавото място, на което съм си събувала обувките. И наградата ми за всички любезни откази.

***

-побързай, още двама човека го искат
-ти подпиши да ти е сигурно, това после ще го мислиш
-като си заживееш, ще спре да ти прави впечатление
-не можеш да си позволиш по-добро
-по-добро няма

Страхът е най-лошият брокер, веднага те надушва ако бързаш.

Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.