Беше една от първите вечери през онази пролет, в които можеше да прекараш часове навън, без да ти стане студено. Градът изглежда още не беше забелязал смяната на сезоните, защото нощните заведения бяха в ремонт, затворени или празни, улиците - тихи и чисти, а през кварталната градинка вече доста време не беше минавал жив човек. 

Затова се изненадахме, когато в един след полунощ към нас се приближи мъж на средна възраст със захабено черно палто и кожени ръкавици, с които прикриваше устата си, докато говореше. Изглеждаше едновременно тревожен и благ, в никакъв случай луд. И като че ли изобщо не го интересуваше, че не говорим един език. Каза нещо на двама ни, после се обърна и каза нещо само на теб, след това си тръгна - обратно по алеята, от която беше дошъл.

Може би ни е помолил да не изхвърляме бутилките, когато приключим с бирата, а да ги оставим до пейката, за да ги събере по-късно. Може би ти каза да действаш смело, защото тази нощ, в която все още всичко беше възможно, няма да се върне. Или ти е казал нещо, което те е накарало да се откажеш от онзи бизнес. Тогава си помислих, че е за бутилките защото ти му кимна, сякаш го беше разбрал и отпи голяма глътка от изветрялата бира, която бяхме забравили.

Най-вероятно мъжът не беше дошъл изобщо да говори за нас. Може би ни беше избрал, за да ни каже, че светът не се променя бавно и незабележимо, че се променя от раз. Или беше попаднал на нас съвсем случайно, нали наоколо беше празно. Пък и какво можехме да направим ние за света, освен да му се порадваме- такъв, какъвто беше той тогава. В онази съвършена пролетна вечер, когато се оплаках, че ми е студено, само за да дойдеш малко по-близо, но ти въздъхна и каза само "ами ако искаш тогава да тръгваме"?

“My fake plants died because I forgot to water them”.

Звучи като нещо от Брайън Патън.

Може би хора като мен и теб не се увличат толкова един от друг, колкото от идеята да са част от някакъв голям,  разтърсващ сюжет. От историята на всички истории. Нека си го признаем, ние просто обичаме да се виждаме на сцената, където пречките никога не са в нас самите, а виинаги в обстоятелствата. И всичко вече е  написано.
Сега,  по време на антракта, ела отвън да изпушим по една цигара.

Като дете почти всеки уикенд и свободен ден с нашите прекарвахме на вилата. Особено пролетните месеци, между мартенските празници и великденската ваканция, когато тревата трябва по-често да се коси и оградата да се укрепва, заради прииждащото поточе. Така наречената река Павел, която минава покрай двора на къщата, а после продължава през гората и която през останалото време на годината може да се прескочи с помощта само на един по-голям камък.

Всички деца, те не бяха много, които пристигаха по това време при бабите си на село, бяха 5-6 години по-малки от мен, на възрастта на сестра ми. Затова обикалях къщите на бабите без деца. Черпеха ме с лукчета, опаковани като футболни топки, подаряваха ми бродирани от тях покривчици, питаха ме за училище. Бабите в селото бяха съботянки - събираха се в къщата на баба Марийка всяка събота в 8 сутринта, пееха църковни песни и четяха пасажи от Стария завет. Това ми беше любимото. Тъй като бях единственото дете на тези сбирки, към мен нямаше никакви изисквания, можех да слушам, да пея или да не пея с тях, или дори да оцветявам някоя книжка. Когато затваряха очи и казваха бавно молитвата в един глас, от мен не се очакваше да участвам. Общо взето никой не ми обръщаше внимание и това беше най-хубавата част.

Понякога обаче, когато забелязваше, че съм се заслушала, баба Марийка, ме питаше какво мисля. В повечето случаи въпросите и бяха такива с очевиден отговор, например "Добре ли са постъпили братятя на Йосиф като са го продали на търговците?" и така нататък. И въпреки, че бях чувала историята за Йосиф, който можел да тълкува сънища, десетки пъти, щом гостите си тръгнеха и останехме сами, все я молех пак да ми я разкаже. Тя никога не ми отказваше. Никога не променяше нито един малък детайл от историята, беше си все същата. Точно като курабийките, които печеше всяка събота, после увиваше в платнена кърпа, а когато изстинат сервираше по три в чинийка с чаша мляко от козите.

(Веднъж, докато чаках автобуса на центъра на селото, чух на пейката до мен две момчета, люпещи семки,  да говорят за нея. По-точно нещо и се присмиваха. Попитах ги и те ми разказаха как у баба Марийка една вечер миналата седмица влезли обирджии, 16-17 годишините гаменчета от махалата, а тя (вече беше много възрастна) не разбрала какво се случва и им казала „момчета, има курабии на масата, почерпете се”.)

Баба Марийка, която съм запомнила с дългата и маслинено зелена роба и плетени обувки, вероятно никога не беше ходила на кино, нито на театър, не беше чела романи, нито поезия, не беше стигала по-далече от Пазарджик. Но ако беше тук, тя щеше да знае как завършва тази история във второ действие. Просто тя знаеше края на всички истории.