сряда, 9 март 2016 г.

Какво ми стоиш на вратата и махаш-няма да се върна

Преди заминаване човек си оправя нещата, стаята, къщата. Връща всичко на място.
А аз оставих след себе си отвратителен хаус. Като се ядосаш искаш прото да треснеш врата, не ти е до подреждане. Не беше планирано. Нямах представа, че няма да се върна повече.
Изобщо не съжалявам, впрочем. Не беше моето място. Чудя се как изобщо съм отложила заминаването с толкова много години. 

И да, не успях да оставя всичко така както съм го заварила. Направо е кочина, ето, признах си. Хаус е просто евфемизъм, звучи творчески, но няма нищо общо с това, което ще заварят новите обитатели. Добре, че не съм брокер. Мухъл във фугите, паяжини под леглото, мръсни прозорци. Оставих люляците да се разлагат на масата, без ваза и без вода.

Мразя да подреждам, да връщам на място, да оставям бележки. Страдам от нелечим духовен мързел-мога само да хвърлям и да си тръгвам, ето казах го. И като реша, че си тръгвам, зарязвам всичко в най-лошия му вид- следващият да чисти. Така де, някой да не ти оправя например студентко общежитие специално за твоето пристигане. Като се нанасяш- пък измети си го. 

Какво ми стоиш на прага на кочината да ми махаш- няма да се върна. Вместо да ме викаш обратно- ами излез от там и дай да си търсим някое ново място. Обаче не- хората си стоят на прага на съборетините и махат. Посрещат и изпращат. И плачат, че някой си тръгва, като че ли си някакво тъпо безпомощно мушкато, което стопанката е спряла да полива. А аз се местя от къща на къща, тук се задържам малко, там повече, но винаги идва онзи моментът- и от сутрин до вечер започва да се надига у мен заминаване. Няма нищо по-лесно, когато живееш под наем. 

Не че ми писват хората, напротив, писват ми местата, които обитават. И ги викам да дойдат с мен, да отидем някъде другаде, но не, те си стоят по къщите. И после много им било тъжно. Докато не пристигне някой друг в тая съборетина, да поседи и той малко или повече и да си тръгне. И айде пак им е много тъжно. Даже ми викат- върни се, ще почистя, ще подредя, ще светне. Ама какво като светне-нали едно и също ще виждам през прозореца, нали същия синигер ще ми пее сутрин. В тая тъпа гора дори няма други птици освен синигери. Давай да тръгваме, да хващаме пътя, ако знаеш какви палати ни чакат. Обаче не, хората са научени да си стоят  по къщите, да подреждат купчината с боклуци и да подсмърчат след заминаващия.



Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защ...