Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-различни неща и съм се отричала от тях, страстно съм се разделяла с хора и идеи, възвеличавала съм хора - живи и мъртви, писатели и философи, и съм се отричала от тях. Слава богу, никога не си направих татуировка.
Някои години в него е писано много, в други - почти нищо. И понеже рушенето е било най-големият ми, може би единствен източник на вдъхновение през тези годините, винаги ми е много неприятен, както сигурна съм на всеки човек, въпросът "защо не пишеш вече". Като всеки друг въпрос защо не правиш това или онова, и този е обречен да срещне единствено неприязъм към човека, който го задава. Просто рядко имам потребност. Може би е малко тъжно, ако не се привързвам вече така страстно към неща, които после да отричам, или пък е част от съзряването. Може би по-рядко имам нужда от себеутвърждаване, което намирам по-скоро за добър знак. Не харесвам хората, които казват "аз съм такъв и такъв". Мисля, че това е първият признак на остаряването. В гимназията бях открила един пасаж по темата, към който често се връщам:
Едно от най-обичайните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно, но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право.
Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си."
Пасажът завършва с "У някои хора тия промени биват особено резки".
И ако тогава, когато за първи път прочетох това, то ми хареса, защото бях тинейджър, който търси себе си и не бърза да се подпише под определена характеристика, то сега още повече ми харесва. Защото е успокоително, че всичко, което не харесваш у себе си, не е непременно част от твоята самоличност. Ти си толкова лош или добър, колкото последната си постъпка.
