Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.
Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.
Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.
* Из "Канела 6" на Елин Рахнев
Няма коментари:
Публикуване на коментар