Room №411

Отново онзи дълъг коридор, флуоресцентни лампи. Отварям стаята, позната до смърт. Дървена маса, единият й крак подравнен с пантоф, пукнатини от влагата, празни ъгли, чиния и чаша на перваза. Няма телевизор, храня се пред прозореца. После лягам по гръб, над мен- дървена табла. Леглото прилича на хралупата в една книга за семейство мечки, която майка ми ми четеше преди да заспя. Не мога да спя по гръб, обръщам се. Следите от боси стъпки в прахта между масата, перваза и леглото чертаят равнобедрен триъгълник. Казват, че най-много време в живота си губим в придвижване. Насън се събуждам някъде другаде, за кратко,а после отново съм в стаята. Не знам кое е наистина, лампите в коридори никога не се гасят, навън е винаги тъмно. Вече не помня как в действителност изглежда Луната. Представям си я все по-голяма, такава каквато са я виждали динозаврите. Някои динозаври са виждали цветно, за тях тя е била веднъж оранжева, друг път-червена. Аз си я представям бледа като грейпфрут. Ако е вярно, че Луната постоянно се отдалечава, може би вече е съвсем неразличима- минали са години, откакто легнах да спя.

Кайро е Тбилиси, но не казвайте на никого!

-Тате,кажи едно грузинско име.
-Иракли.
-Много интересно, дай друго.
-Няма друго, тук всички се казват Георги.

А също и църквите,хотелите, площадите. Грузия, държава на 5000 години, е опитала да съхрани колкото се може повече чрез езика, чрез повторенията. Традиционалисти са. Или просто нямат никакво въображение. Но признавам, консерватизмът им е глътка въздух. По улиците няма хипстъри, никой не е клош или слаг, никой не е чалга (освен някоя и друга рускиня или украинка- единствените туристи тук). Грузинците пушат навсякъде, не спират на пешеходни пътеки, обслужването е кошмар-мудни и неразговорливи са , изобщо никакви излишни любезности. Но им прощаваш всичко,понеже се влюбваш от пръв поглед на всяка пресечка. Високи, зеленооки, с черни коси- холивудската класика. Но грузинците нямат нищо общо с Холивуд. Особени са, топли и вглъбени едновременно.

Цяла година съм следвала слънцето в грешната посока. Не бях добра по география в училище, нито по физика, почти в нищо не бях. Но ето, че този път попаднах на правилното място. Тук табелите са на нещо като глаголицата, нищо не разбираш. Всяка може да води навсякъде. Така попаднах на Малкия принц, розата, дори стрелочникът и фенерджията са тук! На стената в банята на една хотелска стая пък беше цитирана лисицата. Тук много добре знаят кое да издигнат в култ и от кое да се срамуват.

На 20 крачки от центъра на Тбилиси попадаш в Индия- двуетажни къщи, улицата свършва в общ двор с простряно пране, много пране, като за десетки души. Никъде нищо не се заключва, коли и входове зеят отворени. Последната кражба от и на кола в Грузия е била през 2010 (да,без майтап).

Грузия е страна с истински кучета- големи и своенравни.

В следобеда преди Бъдни вечер стигнах в подножието на Кавказ. Колкото и да извивам врат пред него, знам, че планината не може да ме победи. Защото не може да ме подмами да тръгна нагоре. Стига ми от тук да гледам как върхът се топи от слънцето и се стича надолу по суровото било. Самодивските скали отблизо- оголени и пусти.

Ако нещо съм забравила, не ми го пращайте

Винаги ми е напрегнато преди път- заключих ли вратите, затворих ли прозорците, да не оставих чешмата да капе...а как ще излетим в тази мъгла, изобщо не ми се мисли. Ето вече изгубих обхват-  на всички ли казах, че заминавам?

Нищо не взимай- казва майка ми- отиваш на цивилизованo място. Каквото ти потрябва, ще си го намериш там.

Не я слушам и взимам всичко, за всеки случай. На литещето ми казват, че теглото на багажа ми минавало всички граници и ми дават две опции- да доплатя за всеки килограм над допустимото или да вадя от куфара.

Всички проверки са минали, вече съм на гейта. Оглеждам се наоколо. Забелязвали ли сте, хората, които чакат един и същи самолет, си приличат. Ето, тези тук са облечени като мен -като за едно и също събитие, като за един и същи географски пояс. Говорят моя език или аз говоря техния. Но сега всички мълчат, някак всеки за себе си. В очите им се четат неизключени котлони, ненахранени котки, забраавени документи. Заради мъглата над летището има тапа- нито обхват,нито wifi. Навън не се вижда нищо. Всеки се оглежда, но гейта е тесен, погледът неизбежно се спъва в друг поглед, започва неловък разговор.

Говорим за времето- какво ще е когато кацнем. Един чул, че ще вали, друг че ще е слънчево. Тази тема изглежда вълнува всички, бързо преминава в любезни спорове за климата. Никой не е бил там , където отиваме, но всички са прочели и чули по нещ. Всеки се е чудил какво да вземе, към неизвестното повечето хора пътуват с много багаж.

Още една причина да ме е страх да се кача в този самолет, аз дори не мога да го видя на пистата. Мъглата никога не е била така непрогледна. А целият този багаж, който са помъкнали останалите пътници- как ще издържи такава тежест? И с тази тапа, вече не мога да се обадя на никого, дори да напиша съобщение, ами ако се случи нещо? Или ако нещо вече се е случило, а не може да ми се съобщи? И защо изобщо реших да замина в това време?

***

Започваме да губим височина. Стюардесата съобщава, че скоро ще кацнем. Времето, казва, е ясно и слънчево. Започвам да се намествам нервно, мъжът на седалката до мен си отваря бира. Има вид на човек, който всеки ден ходи на работа със самолет.

-Бях сигурен, че ще кацнем в година с хубаво време.
-И аз- отговарям неубедително- затова пътувам с толкова малко багаж.
-Чудесно, искате ли да си поделим таксито от летището? Аз съм във Вашата посока.

***

Ако минавате през летището и имате нужда от нещо, встрани от контейнера на терминала може би още лежат:

голяма купчина картички с оригинални и трогателни пожелания
учебници по философия, себепознание и психоанализа
2 малки книжки (умни и увлекателни, като за плажа)
1 хубава,но тежка (ако ви се прииска да халосате някого по главата, ще ви свърши отлична работа)
оранжев чадър
2 билета за театър ("Зад канала")
високи руски ботуши и яка от лисича кожа
тефтер (285 стр.,изписан)
билет за връщане

Весела Коледа и... нали знаеш

На един баща и на сина му, 
на Кал.., който няма да го прочете 
и на онези, на които няма да се обадя

Това задавяне ще продължи с години. Убий ме, няма да го кажа първа. Една сутрин с кафето ще ми съобщят новината за твоята смърт и играта ще свърши. Ще преглътна. Земното кълбо ще остане заключено между ребрата ми, ключът ще е хвърлен в океана. Ще ходя по улицата, ще се олюлявам от тежестта,а хората ще ме мислят за пияна.

***

Празничните лампички светват-изгасват, накъсват на кадри разливането на ракиената чаша на чичо ми. Знам какво няма да се случи в полунощ, докато казваме наздраве, вместо молитва, нито утре сутрин, докато всички разопаковат Коледа. Сега то няма да се случи за първи път, а после няма да се случва на всяка следваща Коледа. Аз все по-рядко ще поглеждам към телефона, една чаша всеки път ще  се разлива.

В една много тиха зимна сутрин, новината за твоята смърт ще пристигне по въздуха, ефирна и деликатна, без да обезпокои натрупалите по перваза снежинки. Няма да отварям прозореца. После отново ще бъде коледна нощ. От ракиената чаша, надживяла чичо ми, ще пие мъж, който ще ми се струва непознат. И мъжът ще сложи ръка на бедрото ми, ще поиска лед. Той може да си поиска всичко без колебание. 

В кухнята някой е пушил и е забравил прозореца отворен. Ние никога не я проветряваме, и двамата пушим на абсорбатора. Нахлул е студът. Вън от себе си, ще набирам отново и отново несъществуващия номер, за да ти честитя тая шибана Весела Коледа, било е толкова лесно. После ще изляза сама по пустите улици и ще пожелавам Весела Коледа на котките, на врабчетата и голите дървета... Ще изровя дупка в пясъчника и ще извикам в нея, защото ти винаги си живеел на дъното. Ще се върна преди някой да е забелязал, че ме няма и ще набера номера само още веднъж, за всеки случай. 

Името ти още ще е в телефонния указател, всъщност то ще бъде навсякъде. Ще виждам буквите, изписани от падналите клони в снега,  в извивките на река Тополница, между плуващите в супата моркови...Ще събирам пръчките, ще гледам дълго водата, ще стоя над супата с часове и ще разбърквам....докато не съживя наново всяка дума. Само така ще съм сигурна, че теб те е имало.

Ако Коледа изобщо е способна на някакво чудо, то е телефонно обаждане. Понеже не вярвам, преди да е станало твърде късно,

Весела Коледа и...нали знаеш

Житейските мъдрости, които научих (чак) на 22

Ако решиш да действаш все едно няма утре, утре най-вероятно ще ти се иска да те няма.

Ако откраднеш нещо от общежитието, вероятността да те хванат е правопропорционална на големината му. Сушилнята не е добър вариант.

Забравил си някого когато спреш да си избираш негови двойници или пълни противоположности.

Не си намисляй желание преди да си запалил фенера- много е възможно да не отлети.

Какъвто и да мислиш, че е твоят тип, животът ще те опровергае.

През който и сезон да решиш да посрещаш изгрева, облечи се дебело.

Не приемай дори дъвка от 16-годишен (камо ли трева).

Ако в коридора в хостела видите огромен дебел негър, той задължително ще се окаже във вашата стая. И ще пръдне.

Ако можеш да не публикуваш нещо, не го публикувай.

Питай хората, които харесваш какво четат. Така каквото и да стане, после ще си на печалба.

В Полша биха ти спасили живота. Ако ги помолиш на полски.

Ако видите ливанска сладкарница, продължете напред с бързо темпо.

Никога не допускай да бъдеш в лоши отношения с човек, който знае твърде много.

Не е нужно да отвориш тоалетното шкафче на мъж, за да ти просветне, че може би е  гей, но в краен случай и това помага.

Никога не си проверявай фейсбука, когато си на парти. Колкото и малък да е шансът да попаднеш на нещо, което да ти скапе вечерта.

Ако видите стотина испански студенти в перално помещение, пожарната и полицията са напът.

Не прави една грешка 2 пъти. Прави я 5,6 пъти, за да си сигурен.

Ако видите паметник на човек, с отсечени глава или крайници, намирате се в Полша.

Терминал 1 е единственият клуб, в който можеш да слушаш суинг кавър на Снууп Дог в компанията на двойника на Фики.

Само лимонът отива на всичко.

Джин НЕ.

В сълзите им не вярват
на русите жени

Двойникът на Миро от Каризма живее(ше) в Познан. Очаквайте снимка.

Предишни години не бях забелязвала

ПРОЛЕТ
борбата на малкото цвете за първото вдишване,
съпротивата с почвата, къртицата, червеите,
колко боли от покълването.

ЛЯТО
как се поти конят от юлската жега,
конската кожа лъщи,
кръвопийците лепнат по нея.

ЕСЕН
колко е трудна раздялата на клона с крушата,
но когато натежи, а вятърът завее
е въпрос на оцеляване.

За порастването и нощните звуци

Единственото, трудно за хвърляне, е тамагочето. Онази пластмасова кутийка с малък екран, която се превръща в каквото животно си поискаш. Всяка година пишеш на дядо Коледа за зайче, а дядо Коледа ти носи тамагоче, което може да се превръща в 6 различни животни- включително в зайче. И гледаш си ти зайчето, храниш го, чистиш му, а то ти се отблагодарява с 1 до 6 звезди, според количеството на радост и благодарност, което си му осигурил.

Зайчето се оказва нелесно за отглеждане животно. Започва да пищи по няколко пъти на нощ,че не си се погрижил за него. То не може да чака да свършиш това,с което си се захванал, зайчето иска вниманието ти тук и веднага. Иначе ще умре. Накрая ти писва,решаваш да го изхвърлиш. Но тамагочето не работи така, нали е зайче. Не можеш просто да го убиеш, трябва да изчакаш да умре. Да го слушаш как плаче, да гледаш как присветква жално екранчето, как скалата на ситост намалява като изтощаваща се батерия . Впрочем тамагочето работи на слънчеви батерии, ако не го оставиш да умре, ще живее вечно. За това се изисква хладнокръвие, което по-често се среща у дете,отколкото у възрастен. Един възрастен вероятно би отглеждал зайчето с години- от жалостивост, но най-вече от нерешителност. Би ставал по три пъти на нощ като за новородено, би го крил под работното си бюро, за да е винаги нахранено и доволно.

Напоследък често се стряскам насън, чувам писъците на зайчето, което оставих да умре преди години. Когато ми омръзна от него, го хвърлих в кофата и го затрупах с домакинско роло, но пищенето продължаваше да се чува дори от другата стая. На сутринта помолих баща ми да го изхвърли в контейнера до офиса му и скоро забравих за него, живота си продължи, а дядо Коледа никога не ми донесе истинско зайче.

Вече съм възрастен. Понякога се будя от остри стържещи звуци, идващи от кухнята и се изправям рязко в леглото...
-Какво става,добре ли си?
-Да, всичко е наред. Мисля, че имаме мишки.

Край #9

Усещането, че вървиш към ръба те кара да се оглеждаш наоколо, окото се вкопчва във всеки детайл. Лъсва потното чело на планината, влагата ме притиска надолу. По билото се ронят камъни. Преди края всяка дума носи тежестта на стотици разговори. Последното стихотворение в книгата трябва да съдържа историята на света, а поантата да кръцне прецизно червения кабел.

Моля те, спри да се движиш между куршумите, мисълта ми не може да бъде навсякъде. Ние не знаем какво е война, макар че аз живея в последна степен на тревога от доста време. Оцеляхме след взрив, за който никой не уведоми властите. Имаше и други пострадали, но това не е важно. Продължавам да намирам останали парчета от експлозивите, не знам как се обезвреждат и ги оставям да ми вредят. Търся своя начин за справяне с постравматичния стрес. Всеки ден залагам на рулетката всичко което имам, но винаги изгърмява някой друг, а тая гад оцелява, мамка й.

Погребението на куклата

Чайковски има цикъл от три малки пиеси за пиано- "Болната кукла", "Погребението на куклата" и "Новата кукла". Първата -минорна и лирична, втората- маршово-траурна, а третата-лека и безгрижна. Готвеше се голям коледен концерт на класа по пиано и аз бях избрана да свиря "Новата кукла".

Мразех "Новата кукла". Стъпката беше валсова, мелодията-закачлива и еднообразна. Учителката по пиано ми разказваше за балове, дълги рокли и руси букли, а аз се правех, че слушам, докато в същото време чувах само как в съседната стая пълничкото момиченце репетира "Болната кукла". Музиката беше толкова красива и тъжна, а тя чукаше по клавишите с грубите си шишкави пръстчета.

За "Погребението на куклата" беше избрано едно мълчаливо, твърде сериозно момче, което намирах за страшно надуто. Майка на К. беше направо влюбена в мен, наричаше ме "бонбон" и все му купуваше по два шоколада, с уговорката, че единият е за "твоята приятелка от класа ти по пиано". Когато тя беше там, той ми подаваше неохотно единия шоколад, без да ме поглежда и без да казва нищо. Когато я нямаше се държеше все едно изобщо не ме забелязва. К. свиреше страшно и пиесата му отиваше.

Денят преди концерта тримата отидохме заедно на генерална репетиция. Учителката ни посрещна с такова въодушевление. Още от вратата тръгна да ни разказва за някакви посланици (така и не си спомням дали бяха точно посланици и на какво, но изглежда бяха много важни хора) които щели да дойдат на концерта и да изберат един от нас да свири на някаква много важна конференции в не-знам-си-кой-град. (помня го като Лондон, сигурно заради "Хари Потър").

Генерална репетиция означаваше всеки да изсвири пиесата си веднъж от начало до край, след което да получи финални напътствия. Първа беше "Болната кукла". Дебелото момиченце изтрака произведението без да допусне нито една грешка. Преподавателката кимна одобрително и й каза (както всеки път) да не забравя затихването преди последните акорди. К. изсвири "Погребението на куклата" така, че ми залютя на очите. Не беше заради куклата, макар че учителката ни беше разказала тъжната история как я заравят в кутия за обувки. Бяха сълзи от яд и от завист. Това беше моята пиеса, а на мен винаги даваха мажорните.

Беше мой ред. Изсвирих "Новата кукла" от начало до край. Беше толкова лесно. Учителката ми каза "Прекрасна си! Само кажи на майка ти да ти облече плюшената тъмносиня рокля с червена сатенена панделка, с която беше облечена на първия учебен ден, нали помниш"?

Няколко месеца по-късно, на конференцията на делегатите, учителката ми я нямаше и на своя глава изсвирих "Погребението на куклата". Никой не забеляза, че пиесата е различна, всички бяха във възторг. "Колко е малка,а така и отива роялът"! "Какви маниери има, като на една истинска пианистка", "Направете и още една снимка, ще я сложим в албума на делегацията". Дадоха ми микрофона да кажа няколко думи. Разказах историята с куклата, погребана в кутия за обувки, която бях чула от учителката. Делегатите се смутиха, някои поклатиха глава, други си подшушнаха нещо нцеодобрително. След тази вечер така и не чухме за тях повече. Догодина се обадили на друга учителка.

                                                ***
15 years later
Don`t say everyone expect Chopin.
Maybe you should close your eyes to hear
me play Rachmaninoff

Касиерката и момчето,което сипва бензин

Живея в подножието на Витоша.Вечер малко преди полунощ излизам, без пари, телефон, документи. Без нищо, с което бих могла да докажа самоличност. И да ме вземат за друг човек не бих се обидила.Излизам си така,почти по пантофи и тръгвам нагоре към планината. Сградите се смаляват, кучетата наедряват, започват оградите.

Първата ми спирка е бензиностанцията в края на булеварда, където току що е приключила ревизията, касиерките са се сменили. Тя е на работа от пет минути, но вече е потънала в едно от списанията, а момчето, което сипва бензин, е седнало на бордюра навън, забило поглед в автомобилните масла, все едно се опитва да запомни етикетите наизуст.

Когато работех на една подобна бензиностанция бях 10-ти за 11-ти клас, лятото. За лош късмет точно когато започнах там, затвориха бул. "Черни връх" за ремонт и по цели нощи нямаше с кого да си кажеш две думи. Бяхме по двама на смяна, но касиерката и момчето, което сипва бензин, никога не си говорят. Спрете на някоя малка бензиностанцийка нощем и обърнете внимание. На практика те прекарват нощта заедно по-често, отколкото с половинките си, но всеки си гледа своята работа. Чувството е като че си напълно сам в цялата бензиностанция.

Цяла нощ чакаш да влезе клиент. Понякога към касата се олюлява кварталният пияница, но той заспива веднага щом му помогнеш да стигне отзад до пейката за персонала. Веднъж тъкмо в моята смяна, в бензиностанцията влезе учителят по философия от училище. Оказа се, че сега работи в съседната бизнес сграда като охрана и също кара нощни смени. Говорили сме си явно в продължение на часове, защото се появи колежката от следващата смяна и започнахме да правим ревизия. Навън беше светло и все така пусто, а г-н Н. се беше върнал на работа. Спах до следобед на другия ден и сънувах продължението на разговора. Когато се събудих не бях сигурна докъде беше споменът и откъде започва сънят. Дали не съм задрямала на плота по време на нощната смяна? Надявам се само да не ме е видял някой случаен клиент.Или докато сме си говорили с господина по философия, някой да не е нахълтал в неохраняваните офиси отсреща. Момчето, което сипва бензин, нямаше да ми каже.

Внимание, вратите се затварят

Лъхва на трева, вкисната бира, на зоопарк с остарели лъвове. След стотици стъпала нагоре, гледката и залезът са разочароващи. Упоеното слънце не можеше да направи друго, освен да падне на масата, на която едно красиво русо момче пали свещ върху парче торта в картонена кутия.

Само преди секунди, докато стисках парапета с ръце, които вече не бяха мои, светът беше подмината гара. Сещам се за Б., която постоянно ми казваше "Всичко това е само в главата ти". Сега разбирам. След онази безтегловна комета, която помете планетата, извън мен не беше останало нищо. Но ето през стъклото тази сцена- момчето пази завет на пламъка. И сега се моля свещичката да не изгасва в крема, рожденичката да не идва, само още малко. Лъчите вече стигат до ръба на парапета, тъкмо навреме да забележа, че в бирата ми плува някаква гад. Изваждам я с пръст и я смазвам на камъка. Сега вече мога да си допия.

Момент, по-кратък от юли

Скица на прозорец без котка (част 2)

Пред вратата са се струпали репортери, колкото публиката на една пълна зала "Универсиада". Чукат по прозорците, надвикват се на различни езици. Веднага разбрах, че са дошли за котката. Изведнъж всичко ми става ясно. Тази проклета твар имала куп престъпления срещу човечеството, сред които световната финансова криза и войната в Близкия Изток. Онзи мой познат, който ми я остави, се е опитвал да се отърве от нея.

Хората, които бяха идвали вкъщи, обикновено не обръщаха никакво внимание на котката. Единствената улика, че тя е живяла тук, бяха няколкото скици с нея на прозореца в единствената и поза. Откъде тогава всички бяха разбрали за нея? Някой е намерил скиците и я е разпознал, няма друго обяснение. Сега отвън се бяха събрали, заедно с журналистите, всички познати и непознати изкуствоведи, критици, художници. Всички говореха за скиците. Спореха за породата, позата, светлосенките, за здравословното състояние на котката. Никога не бях обръщала внимание например, че е сива на цвят, че е твърде слаба, че има уморени очи, всичко това научавам от тези хора, които изглежда се занимаваха с нейните особици от десетилетия. Никой дори не беше забелязал слънчевия прозорец, който се бях опитала да нарисувам толкова много пъти.

Ще ме разкъсат, какво ми остава освен да отричам. Няколко скици в крайна сметка са малко или повече фикция, не могат да служат като доказателство в съда. Но навън нямаше полиция, само палатков лагер от екзалтирани репортери, които бяха готови да живеят пред къщата ми, докато не проговоря. Как котката се е озовала вкъщи, колко време е останала, рисувала ли съм котка преди, чувала ли съм за картини на котката от други художници, нападала ли е гостите, имам ли още скици...вече знаех всичките им въпроси. Нима щеше да повярва някой, че съм я рисувала само като упражнение? Че котката е чужда, че не съм я искала, че пречеше на работата ми, също и на картината със слънчевия прозореца, от която явно никой не се интересува...

Цялата работа е, аз наистина вярвах, че онзи мой познат заминава и не може да я вземе със себе си. Тогава нямах представа колко трудно е да се отървеш от котка. Дали е успял или след като избяга от вкъщи се е върнала обратно при него?

Относно лятото

на есента

Мога да ти изброя куп причини да обичаш лятото. Напълно естествено е да се обича лятото. Пробвай да кажеш на някого „Обичам лятото!”, ще ти отговори „Човече, кой не го обича”.  Лятото говори бързо, говори много и увлекателно, докато се усетиш си се заплеснал да го слушаш. Никога не си гледа часовника, няма график и не си ляга рано. Чашата на лятото е винаги пълна, питието му е кисело и сладко, жълто и червено, може би “Текила Сънрайс” или „Секс на плажа”. Каквото и да е, завърта ти главата без на сутринта да ти е зле. Лятото има по малко от Гершуин, Продиджи и Ерос. Ръжта му избуява с часове, мирише свежо (лятото е младо).  То казва „Ще правим каквото ти искаш”, винаги пита „Къде ти се ходи”.  Лятото не задава други въпроси, не мисли един ход напред и не се страхува да каже нещо хубаво. Никога не се опитва да те променя. С лятото винаги можеш да хванеш първия полет за южна Испания и това на никого не би се сторило неуместно. Напротив, ако кажа на приятелите си, че обичам лятото, те биха се радвали за мен. Нали точно това се очаква, съвсем естествено е и всички ще са доволни. Дори баба ми би го приела добре. Вероятно, когато тя е била на 22 е обичала тъкмо лятото.А всички лета си приличат. Просто искам да кажа, неизбежно е, нали разбираш? Надявам се никога да не разбереш.

Юли,2015 
(тогава не го публикувах от полит. коректност)

Скица на прозорец без котка

"Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка".
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън

Нямам представа как се е измъкнала. Трябва да е било рано сутринта. Сигурна съм, че затворих вратата. Сигурно някой й е отворил. Вярно е, не обичам котки, но не бях аз. Дори се грижех добре за нея, от чиста добросъвестност. Мой познат я беше донесъл, трябвало да замине по спешност, оставял ми я съвсем за малко. Един ден просто разбрах, че котката живее вкъщи. Как да изгониш някого от собствената му къща.

Подслушваше ме, докато говорех по телефона, кълна се. Дебнеше ме, когато излизах вечер и съскаше. Изпикаваше се в обувките на всеки, който дойдеше вкъщи. Изобщо, тя не понасяше гости. А вкъщи често идваха хора, няма как, рисувам портрети. Котката ме държеше постоянно нащтрек и това страшно пречеше на работата ми. Не можех да се фокусирам върху лицата и портретите ставаха лоши. Някои клиенти мрънкаха, други не разбираха нищо от изкуство. Понякога, когато бяхме сами, я наблюдавах как стои изтегната на перваза с часове, все едно чака да нарисувам и нея. Не искаше да помръдне. Домашните животни били ужасно мудни. Постоянно се опитвах да нарисувам прозореца без нея, но не ми достигаше око (така казваме в занаята), за онова парче, което котката скриваше.Стоеше като кръпка, личеше си ако се вгледаш внимателно. Друг път рисувах само нея, от безопасно разстояние, в единствената й поза. Просто като упражнение. Пазя тук няколко скици.

Болеше ме навсякъде, по цялото тяло, някакво схващане ли, така и не се разбра. Когато спазмите се засилваха, тя скачаше от прозореца, приближаваше предпазливо и лягаше върху болното място. Не го лекуваше, по-скоро маркираше болката, нищо повече. Не я галех, не и се радвах, но и позволих да остане, за да се упражнявам. Преди не бях рисувала котка, щеше да ми е от полза. Една сутрин котката я нямаше. Нищо, бях я скицирала достатъчно пъти в единствената й поза, сега можех спокойно да се заема с картината на прозореца, за която имах големи планове. Впрочем спазмите също не се появиха повече и физиотерапевтът заключи, че не е било нищо сериозно.

Колкото повече време минава от онази сутрин, толкова повече се съмнявам, че тук изобщо е имало котка. Но тя продължава да ме тормози. Каквото и да правя се оглеждам, да не би да дебне отнякъде, вече по навик. Ами когато човекът, на когото е котката, се върне да си я търси, какво да му кажа? Като си имате котки, гледайте си ги. Аз съм ужасно заета, нямам време за това. В момента съм затрупана с поръчки. Впрочем онази картина с прозореца изобщо не се получи.

Ще бъде зимна сутрин

Разбирам, че съм заобичала някого, когато започна често да мисля за неговата смърт. Дали ще е през лятото или през есента, сутрин или следобед? Дали ще бъда там или ще ми съобщят по телефона? Когато си взехме първото куче (имахме точно 7 човешки години разлика), го показах на един приятел "Това е Чаро, когато умре ще го погребем горе на хълма зад къщата под голямата шипка,искаш ли да ти покажа?"

Всички хора и кучета, които обичам, са неизлечимо болни. На някои им остават 10, на други 30, на трети не повече от 50 години живот. Симптомите са много коварни.

Смъртта е единствената раздяла, която не е по взаимно съгласие. Тя е третият човек във връзката. Когото и да заобичам, един ден той прото ще избяга с нея и кой ме пита. Много е егоцентрично да умреш, но хората са такива. Вече го очаквам от всеки. Аз бих се постарала да умра след теб, за да не ти е мъчно.

Смъртта е единствената раздяла, за която ти съобщават само веднъж, пък се съдери от рев ако искаш. Все тая. След нея всичко ще бъде Все тая. Но това всичко ще трябва да продължи.

Ако ме обичаш, не ми подарявай цветя, подарявай ми книги.