Трамваят в 9 без 5 отвори врати и от него се изсипа с бърза крачка една цяла бизнес сграда хора. Припряни и кални - рано тази сутрин големият снеговалеж, за който се говореше цяла седмица, беше започнал.

Шивачката беше предвидила това и днес беше хванала по-ранен трамвай, така че когато звънчето на вратата издрънка, тя вече си действаше по задачи. В ателието влезе висока млада жена с гълъбовосиньо палто и светли очи, които то правеше още по-светли. Тя се огледа в помещението, после попита жената зад масата дали би зашила една цепнатина по шева на ръкава й. Без да прекъсва това, което прави, тя и се сопна:

-Ами как не, нали затова се нарича шивашко ателие.
-Добре, много благодаря, а кога ще е готово?
-След час, най-много след два.
-Добре, ето - съблича го - благодаря ви.
-Но така ли ще излезете навън сега, по риза?
-Аз работя наблизо, ще притичам. Лека работа и благодаря отново.

Беше последният ден на февруари, а на шивачката още не се беше налагало да пуска печка. Днешният ден обаче обещаваше да бъде истински зимен, каквито бяха зимите, когато отвори ателието. Това се случи в първата година от новото хилядолетие, когато ледени висулки се спускаха от навесите, продавачите в реповете за вестници бяха със скьорски грейки и навсякъде висяха неонови табели с числото 2000 - то се беше превърнало в слоган, който рекламираше всичко, от магазини за цигари до банки.
Ателието й се намираше над приземния етаж в една стара къща на колелото на трамвая,  входът му беше нагоре по външните стълби. Беше го купила от жена, която държеше тук магазин за шапки. Огледалата, останали от него, освен че вършеха все още работа, имаха онези тежки месингови рамки от царска София, които придаваха на прашното разхвърляно ателие, специфичната за онова време помпозност.

Жената не дойде да си вземе палтото след час, нито след два, нито дори в обедбата почивка, както очакваше шивачката. Навън беше вече истинска снежна виелица и още към 4 и нещо прозорчетата в околните бизнес сгради започнаха да изгасват и трамваят да се пълни отново. Шивачката тъкмо си каза, че чака още половин час и затваря, когато от джоба на палтото изпаднаха ключове. Докато ги връщаше обратно, усети на дъното още една връзка. Днес всички имат поне две връзки ключове, помисли си жената. Как да си тръгне сега - тя не само, че нямаше какво да облече в товя време, а и нямаше да може да се прибере.

Докато чакаше, взе да зашие и джоба на палтото, който беше почнал да се прокъсва, след това изглади яката му и го постави на закачалка. Застанала така, права в средата на стаята, се видя в огледалото - самата тя, с очи като зимно небе и като копчета, в гълъбовосиньото палто, пристегнато нежно в талията. А зад гърба й в морето от черни палта, бавно като параход, минаваше последният трамвай.

Всичко ще бъде наред

https://www.youtube.com/watch?v=nbCOAPR33ME

Случвало ли ти се е като дете да направиш някаква страшна простотия, а после да слушаш как възрастните се опитват да я поправят, докато ти си стоиш наказан в стаята? А ако като мен си имал там плочи, то дори не е било истинско наказание. Пускаш някоя приказка, нареждаш възлгавници и одеала по земята, облягаш се и започваш да си навиваш ластик около пръста, после го развиваш и после пак. А сенките се приплъзват по стената, докато не се наложи да станеш, за да щтракнеш ключа на лампата.

Тогава тревожен женски глас от другата стая те кара да намалиш звука на магнетофона и да се приближиш до вратата, за да чуеш какво си говорят. Ако стените са достатъчно тънки, това е моментът, в който разбираш какво си направил. В моя списък са смъртта на бабината етърва, катастрофата на едни семейни приятели, обирът на апартамента ни в другия край на града и едни много лоши резултати от скенер. Помня добре как за всичи тях чух през стената, стоейки в тъмното, почти без да дишам, докато гласовете не затихнат напълно, а след това отивах пак при магнетофона и връщах плочата отначало.

Бях достатъчно голяма да знам, че нещата не могат да бъдат поправени, но просто исках и аз да участвам, нали разбираш? Исках да кажа колко съжалявам, че ще внимавам повече или пък просто да направя чай, да разтребя от вечерята, която никой не е доксонал, да изхвърля пълния пепелник. Обаче щом отворех вратата на хола, женският глас започваше да плаче още по-силно и някой ме побутваше по рамото обратно към коридора:

"Не сега"

То е като трупа на сцената, който ще се вдигне от земята. Телефонът, който ще звънне в трето действие. Пушката, която трябва да гръмне. И най-хаотичната постановка е линеен процес в посока на неизбежното.

То е размитото множество, най- голямото признание за безсилие, което е правила математиката. Изходът от всяка нерешима задача.

Публиката знае отговора, разбира се, но е тук, за да види решението. Тук и убитият и убиецът знаят, че отиват към изстрела. В театъра нито едно съпротивление не може да трае до края. Актьорът никога не отнася тайната със себе си зад завесата.

Да, може да се гърчиш на седалката си от ужас през цялото време, може да си подремнеш или да гледаш внимателно - пушката ще гръмне точно тогава, когато си забравил за нея.

Събери две и две и ще чуеш много повече, отколкото някога ще ти кажа

Днес, когато навън е такава виелица, си представям как сме на топло в апартамента с високите тавани, всеки си върши нещо свое, а по телевизора звучи новинарска емисия. И си мълчим, така уютно, както сме си мълчали неведнъж по покривите на града, по малките му балкончета, в порутени стари постройки, по тротоарите и реките му, които понякога се пресичат. И никой не иска да се прибира, имаме още толкова да си кажем, че улиците се издължават, градът става безкраен, като всеки нов град. И градът действително не е нашият, но е наш и сега сме недосегаеми.

Тук единствено един за друг не сме чужденци, но и така не можем нищо да си кажем. Впрочем, знаеш ли, че нашите езици имат общ корен? Без твоя език, моят изобщо нямаше да го има. Да вземем една симфония  например- тя би била невъзможна без уравнението на хармонията. Нейната структура е една съвършена симетрия, за която и решетката на снежинките би завидяла.

Един ден проф. Ноам Елкис обръща “с главата надолу” прочутата тема от Паганини и получава 18-та вариация на Рахманинов от неговата Рапсодия върху една от темите на Паганини. И все пак, симетрията е последното, за което ми се говори. В партитурите на двете огледални произведения открих един диез разлика и сега ми се струва, че този диез би бил много по-интересна тема за разговор.

Сама съм си го предсказала с писане. Сетих се за десетките пъти, в които съм сънувала, че съм на шофьорската седалка, колата се движи, а аз не знам как да я управлявам. Ще спреш да сънуваш тези кошмари, когато вземеш книжка - така ми казват. А аз стоя пред текста, стоя в колата, която не мога да управлявам, и си повтарям, че винаги, винаги, каквото и да се обърка, остава една ръчна спирачка, която не изисква шофьорски умения.

Тадж Махал е построен, за да увековечи красотата на една жена. Най-великата картина на всички времена е портрет. Сикстинската капела е изрисувана от Микеланжело в съревнование с друг италиански художник. Откриването на лекарство срещу неизлечима болест е станало, в опит да се излекува един човек.

Аз не вярвам, че някой, който прави нещо добре, го прави за широката публика. И в този ред на мисли, има нещо отвратително в това да снимаш вълнението по лица на хората в залата след края на собственото си представление.

Доста време трябваше да мине до днес, докато се реша да видя какво става с теб. Така е с любовта от пръв поглед, после дълго не можете да се погледнете.

Забързала си емоционалния метаболизъм, по всичко личи. Поздравявам те за това, никой не знае по-добре от мен колко усилия коства, когато не е ген. Толкова си хубава, дори повече от деня, в който те видях за първи път. Тогава носеше жълт вълнен пуловер и тумбести обеци, а аз все чаках да кажеш нещо, защото говореше ясно и изразително и винаги беше любопитно да те слуша човек, въпреки че те смятах за абсолютно дете.

Не е много задълбочено, ще кажеш, но нищо не ме умилява така, както нечия хубост. И заради хубостта ти се появи този неочакван прилив на топли чувства, който ме накара да ти напиша нещо. Мислех, че няма да има някого с когото толкова да се смея - имаше, мислех че няма да има друг така да ме разбира - имаше. И преживявания, не по-малко хубави, имах с други хора, но нали любовта не е тикчета върху списък. И незаменимост не е - всички хора са незаменими (както казва Селин). И спомени не са - аз вече не помня нашите смешки, също и нищо от нашите разговори. Любовта е много по-веществена, отколкото я описват. Ето, аз нося подаръците от теб, пазя няколко картички и 1-2 книги. Но най-много харесвам гривните.

Любовта също не е да се връщаш назад, да упорстваш на всяка цена или да страдаш. Всичко това са егото, инерцията и неистовото ни нежелание да се приспособяваме към промените. Всеки може без всеки - от теб го знам и няма нищо по-вярно.

По-добрата част от мен искаше да ти каже тези неща, а също и че се радва за теб, макар все още да не разбира.

Наскоро ми се случи нещо необикновено. Намирах се на височината на покривите на старите софийски кооперации, беше много късно или много рано - единственото време, в което може да се случи такова нещо. В разговора между непознатите наоколо настъпи мълчание, колите долу, които се вливаха в основната пътна артерия, не издаваха никакъв звук. И у мен се появи една приповдигнатост, като в онзи момент насред филхармонията точно между настройването на  инструментите и първия встъпителен акорд.

Зад гърба ми песента се разля бавно и промени климата. Беше саундтрак за излитащ далечен самолет на фона на изгрева, за първа топла вечер в парка, за кафе от термос рано сутрин пред палатката до някое езеро, за пристигане в непознат град, за събуждане в нова квартира.

И преди всичко, за 5 часа́ сутринта на покрива на един град, в който допреди няколко минути нищо ново не можеше да се случи.

All in

https://www.ted.com/talks/benjamin_zander_on_music_and_passion?language=bg&fbclid=IwAR3rCg7Gr1_x7Yi9-bsuhRZZUnhC19HpXQBuVTjVfDs6UfHshwNFU7v1JYI#t-428840

<3

Веднъж бях наистина близо

Един непознат ми каза на по цигара пред някакво заведение, че хората сме правели неща, с които съзнателно си вредим, защото така изкупуваме греховете си. Затова, всеки път щом спирал цигарите, му се случвало нещо лошо, и накрая се отказал. Животът, вика, ни дава изпитания, когато спрем да се самонаказваме.

Казах му, че правим всички тези неща просто от скука. Както вредните храни се ядат от скука, цигарите са начин за приобщаване, алкохолът е, за да се случи нещо интересно и така нататък. И ако не си падаш по пиенето, нито по сладкото...Впрочем ако теорията е вярна, то очакванията трябва да изкупуват най-много грехове. Обаче те също не ме изкушават отдавна.

От години правя опити да пропуша. Вече не се задавям, нямам нищо против лошия вкус и миризмата на тютюн, мога да изпуша една кутия ей така наведнъж и неведнъж съм го правила. Знаеш, виждал си, всеки би се заблудил.. Заради лекотата, с която палецът се плъзга по палчето на запалката и настървението на първото дръпване, като завръщане след дълги лишения.

Непознатият ми подаде поредна цигара, после още една. Изглеждаше доволен. Не гълтах, но той нямаше как да го знае.

I remember the night and the Tennessee Waltz

Как изпуснах карнавала в Ница

Отдавна не съм ти писала, но ти обичаш историите за пътешествия, затова ще ти разкажа за още един град, който посетих за кратко. Не е точно твоят тип, с руини, изпрани килими, стари джипове и прашни улици, всъщност е точно обратното. Прилича на обективно красива жена - не всеки ще се влюби в нея, но никой няма да отрече, че е хубава.

Камъните на плажа са обли и топли, в небето се реят парапланери, а цветът на морето е толкова тюркоазен, че се питаш дали тази обективно красива жена не си е сложила лещи.

Едно дете тича по крайбрежната в светлите си панталони и търси къде да ги нацапа.

Уличните музиканти носят тонколони вместо китари, а от тях звучат всички онези мелодии, които си слушал милион пъти на живо по улиците на Европа. На всеки няколко минути покрай теб елегантно притичва джакръсел. Тук те са толкова много, че ако не ги водеха на каишки, стопаните им сигурно щяха всеки ден да се прибират с различен.


Знаеш, особено ти, колко е неприятно рязко да ти свърши топлата вода и да те залее ледена струя. Тук обаче и бойлерите са им различни. Толкова бавно и постепенно захладнява водата, че изобщо да не усетиш как се къпеш в студена. С други думи, много полезно преживяване. Съседката цяла е озарена от радост, когато се срещнете в магазина, но попаднеш ли с нея в екстремно тесния (колкото клетка на папагал) асансьор, веднага обръща гръб. (все се мъча да си предсавя, как ли изглежда тогава лицето й?). Няма да пропусне да задържи вратата на излизане, виждаш ли, не е лош човек.

Много е лесно да дойдеш тук и също така лесно да си тръгнеш. Нов самолет излита от мъничкото летище на 15 мин., всеки трети автобус на главната улица пътува до съседни държави. Като всеки хотел, градчето се пълни в петък и се изпразва в неделя следобед. Аз пристигнах тук в понеделник и то ме посрещна с най-ясното си небе и най-чистите улици. В петък май дори не забеляза, че си тръгвам.

Тази история се случи през зимата, малко преди да навърша 5. Събудих се в леглото си (отксоро спях съвсем сама), в апартамента беше още тихо. Отатък сигурно още спяха, следователно денят трябва да е бил събота или неделя. Полежах в леглото известно време, но апартаментът продължаваше да е тих, накрая ме обвзе страшна скука и станах. Много ясно помня усещането от студените плочки в коридора под босите ми крака.

На дивана в хола спеше човек, а до него на земята имаше мръснобяло рунтаво куче. То се поразмърда, но спящият не се събуди  нито от него, нито от скърцането на вратата, затова побързах да се върна обратно в коридора. Врата на спалнята беше отворена, вътре нямаше никого. Върнах се в леглото и се завих с одеалото през глава, но скоро въздухът ми свърши и се наложи да оставя малка дупка между чаршафа и одеалото, през която да влиза въздух.

Изглежда пак съм заспала, защото се събудих рязко от тежестта в края на леглото ми. Непознаят беше седнал в краката ми и ме наричаше по малко име.

- Уплаши ли се много снощи?

отвих се и седнах в леглото без да му казвам нищо.

- Аз съм чичо ти, да не би да ме забрави? Не помниш ли ваще като те доведоха в къщата в планината миналата зима... или по-миналата да е било... Майка ти е добре вече, няма да се притесняваш.

Като каза майка ми, се сетих за отвратителния сън, който сънувах точно преди да се събудя. Някакъв коридор и в него много високи легла на колела, които се разминаваха бързо, като блъскащи се колички. Наоколо имаше много хора, чувах ги да казват "пречите, тук не е чакалня", "няма ли кой да го вземе това дете". На мен вече много ми се спеше. Последно си спомням как тате ме носеше по стълбите нагоре към блока, а аз се преструвах, че спя, за да не ме пусне да ги изкачвам сама.

***
Знаеш ли какво ми мина през ума сега, докато ти разказвам тази история... че каквото и да се случва нощем, най-ужасяващо си остава да се събудиш една сутрин и в дома ти да спи непознат.

Just a perfect day

Feed animals in the zoo

...

I thought I was

Someone else, someone good

Вече дни наред слушам как времето щяло да се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последния топъл ден тази есен, приятели" и като че на пук, всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е един от онези слънчеви ноемврийски следобеди, които гледаш от прозореца на класната стая - последното място, на което искаш да бъдеш. Там отново правиш теста по математика, втора или може би трета поправка. Всички останали вече са предали и са навън. А ти пишеш като луд по черновата, защото се надяваш усърдието да породи у класната някаква снизходителност. 

Как ми се иска да я реша тази задача... Ей така, систематично, спокойно, от първия път - като отличниците, без никакви драсканици. И да изляза при тях, които се замерят с листа и играят тенис на маса. Но на мен все се пада различна задача.

Така, както пада плодът от дървото, застудяването вън или стъмването в класната стая, не са неща, които ще се случват постепенно. Затова всеки ден се обличам все по-дебело, отколкото трябва. Даже преспективата за пролет с цяла леха цъфнали дървета не може да ме стопли, като виждам по земята в двора дюлата, която ще изгние необрана и настъпена.

Това, което искам да ти кажа, ако прочетеш това, е, че се иска страшно много смелост, за да напишеш "задачата няма решение", да предадеш листа и да излезеш. А аз така и не разбрах дали съм смела или само се преструвам.

***
В нощта, след като написах това, сънувах, че съм в самолет, който по всичко изглежда, ще се разбие. Летяхме над океана, после над тъмна гора и в момента, в който доближихме земята, достатъчно, че да е безопасно да го напуснеш, бях една от първите на аварийния изход.

Скочих. Оцелях. Поздравих се за късмета си, за бързината и хладнокръвието, на които другите пасажери явно не бяха способни. После се обърнах назад да видя катастрофата и вместо нея видях как напълно здравият самолет се издига нагоре отново, с всички останали пътници, останали по седалките си.