сряда, 23 ноември 2016 г.

Най-трудно е да нарисуваш ръка

Помниш ли как мразех рисуването? Държах четката като химикалка, правех цветята по-високи от къщите, а когато рисувах човек, пръстите на ръцете му приличаха на ръкавици. Мразех да рисувам, да гледам картини, да слушам разговори за стилове и художници. Един ден, докато говорех по телефона, надрасках неволно мушамената покривка в кухнята. Ти го видя  и каза, че това също било картина. Даже ми показа някаква твоя любима много известна картина, която ти напомняла за моята рисунка. После продължи да разказваш. Минаваха часове, нощи, празници и няколко еднакво студени сезона, докато рисуването не ме погълна изцяло. Всяко лице беше портрет, всяка круша - натюрморт, всяко движение на котката - нова скица. Чаках да се върнат щъркелите, за да нарисувам и тях. Учех техники, история на изкуството, биографиите на големите художници, познавах картините им до най- дребен детайл.

Упражнявах се върху теб. Не зная дали другите те разпознаваха в картините, направих няколко изложби - така и не разбрах. После се случиха някои неща и спряхме да се виждаме.

Скоро рисуването ме отегчи и се захванах с правене на плакати в една фирма. Живописта ми беше писнала както колекционирането на фонокарти , в момента, в който ми подариха цяла колода накуп. Не ми се гледаха вече картини. Нито веднъж през последните месеци не ми се прииска да нарисувам нещо, дори само от любопитство. Постоянно ме питат кога пак ще направя изложба. Нямам представа дали още мога да рисувам, нито дали изобщо някога съм го можела. Знам само, че преди да те познавам рисувах пръстите като ръкавици, а сега когато затворя очи мога да видя на листа една човешка ръка от китката с всяко кокалче, всяка извивка, до най-дребната подробност.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...