вторник, 17 октомври 2023 г.

I

Искам да работя като човек, който сяда до разтревожени и тъжни хора, които стоят сами на пейка. 

Първо, за тази работа прилежният, чист и спретнат външен вид е всичко. Трябва да имаш още някаква легитимация, че правиш това професионално, но същевременно напълно безвъзмездно и безплатно за тях. Например униформа, нещо което показва сериозно отношение към професията, като костюм, но не толкова превзето и все пак не твърде стряскащо, като облеклото на медицинско лице. На такава работа ще искаш хората да ти имат доверие, но не и да са твърде респектирани от положението ти. 

Но да се върнем на същината. Да кажем външният ми вид позволява да седна до тях на пейката, без да ги смущавам. Идва на ход разговорът. Аз не съм психолог (те си имат свои си начини), какво ще им казвам? Може да нося списък с незначителни теми, достатъчно абстрактни, така че да не засегнат никого. Нещо като седмично меню, от което да си избират. Замърсяването на океаните, паметника на Мадарския конник, приемането на еврото, кастрацията на домашните кучета, може да е всичко. Освен незначителни теми, ще има и опция за изслушване с разбиране. 

Моето слушане с разбиране автоматично изключва реплики като “не го мисли толкова”. Честно, не мога да се сетя за по-тъпо нещо да кажеш. Чуеш ли “не го мисли” знаеш веднага, че с този човек няма да се разберете. Има два варианта. Или този човек не ги мисли нещата. А ти ги мислиш - няма как да стане. Или пък и той ги мисли, обаче ти казва ти да не ги мислиш. Тогава е лицемер и за какво ти е.

“Не го мисли” е като да кажеш “стегни се” на човек който е разстроен или “успокой се” на жена, която е ядосана. Човече, щом е сам на пейката, значи го мисли. Иначе щеше да е вкъщи и да гледа телевизия.

Защо изобщо ще стоиш сам на пейка, се замисли. Вие правили ли сте го? Аз съм го правила и трябва да ви кажа, че видите ли ме да стоя някъде на някоя пейка сама, положението е сериозно. 

Някога хората са го правели и за удоволствие, в това съм сигурна. Обаче като се вземе предвид как ни минава денят - говорим, ядем, шофираме, работим, пушим и правим секс на телефона си… кой има 5 минути да стои на пейка? Обзалагам се, че скоро ще започнем и да умираме на телефоните си. Последно стори, последно селфи, последен пост за сбогом. Лайвстрийм от умирането ще е новият тик-ток тренд, помнете ми думата.

II

Накъде тръгваш, когато излезеш ядосан от вкъщи? Нали се сещаш, когато ядът, гневът и буцата започнат да се надигат и просто не можеш да останеш в стаята повече. Може да се случи насред караница, докато имате гости, или по средата на телефонен разговор. Взимаш само най важното, ключ, дреха и телефон и тръшваш вратата. Обаче накъде тръгваш? 

Вариант 1 - най-близкия парк

Предимствата са ясни, там е пейката, на която е най-подходящо сам човек да си поплаче. Има предимно деца, родители и кучкари - трите групи човешки същества, които най-малко се интересуват от твоето душевно положение. Веднъж едно дете ми бръкна в чантата, докато плачех, извади едно червило, намаза се и го хвърли на земята. Преди да кажа нещо, майка му дойде, извини се без да погледне към мен и го издърпа за ръката, след малко се върна и предложи да ми плати червилото. “Няма нужда, благодаря”. Като ме видя, че не съм в кондиция, бързо се извърна и задърпа пак детето напред по алеята. То обърна глава няколко пъти назад, към мен или към чантата, после се отскубна от майка си и затича към една катерушка. 

“Горката, сигурно е наркоманка” вероятно си е казала тази майка. В София така смятаме за хора, които плачат на публични места. Недай си боже, нещо да ти прималее, да ти падне  кръвното и да седнеш на тротоара за няколко минути да се съвземеш. “Наркоманка”. Започват да те заобикалят, минават на минимум два метра от теб, все едно си с ковид.

Обаче аз не ги съдя. Веднъж жената, която беше преди мен в лекарския кабинет, плачеше. Прекарах 20 минути в борба със себе си, преди да се престраша да я попитам има ли нужда от нещо. Каза не. Почаках още 5 минути, но вече ми беше олекнало, че съм я попитала, тогава излезе докторката и разбрах, че съм на грешния етаж. 

На къде тръгваш, когато излезеш разстроен от вкъщи 

Вариант 2 - кварталът, в който си израснал 

Какво по-добро в този момент от една терапия за лекуване на вътрешното ти дете с навлизане в травматичните територии на детството. Кварталът, в който си пораснал. Или в моя случай, улиците, по които се разхождах след семеен скандал. Че те се караха помежду си - караха се, но това никога не ме е засягало твърде. Семейните скандали бяха всеки срешу всеки. Ако сега ме питате за какво сме се карали с нашите, не мога да ви кажа. Знам за какво не сме - за оценки, за прибиране късно (какво прибиране, аз не излизах), за неподходящи приятели (какви приятели?) за разхвърляна стая - не, нито едно от тези не е било тема. А скандалите бяха люти и агресивни, това помня. От тяхна да, но не по-малко от моя страна. Спомням си само думи като “спри да ми отговаряш” и “как може да си такъв човек”. Бях на 9. 

Днес явно още съм такъв човек, защото пак съм на улицата. И то на същата тази улица, по която минавах привечер, спирах се на оградата на училищния двор и гледах как децата играят баскетбол. Друга групичка деца винаги бяха на пейката, стояха там с часове - момичетата прави, момчетата седнали, и пушеха. Трета групичка играеха на хек и пускаха реге музика от колонка, те не пушеха. Този училищен двор беше за мен нещо като рекламите на Кока кола през 90-те. Вълнуващо, приключенско, като от друг свят. Нечий друг живот. 

Вариант 3 - отиваш сам на театър 

Най-вероятно сме в извънработно време, така че галериите отпадат. Още една много примамлива опция обаче е да отидеш на театър. Билетът автоматично ти гарантира, че независимо от атмосферните условия, в следващия час и половина ще бъдеш на топло, сухо, удобно място, с достъп до тоалетна. И най-вече, елиминира чувството за срам и неудобство. Влизайки в залата, ти вече не си разстроен човек, бездомен човек, който не знае къде да се дене. Не си и странникът, който яде сам в ресторант. Ти си зрител. 

Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-разли...