петък, 27 ноември 2015 г.

За порастването и нощните звуци

Единственото, трудно за хвърляне, е тамагочето. Онази пластмасова кутийка с малък екран, която се превръща в каквото животно си поискаш. Всяка година пишеш на дядо Коледа за зайче, а дядо Коледа ти носи тамагоче, което може да се превръща в 6 различни животни- включително в зайче. И гледаш си ти зайчето, храниш го, чистиш му, а то ти се отблагодарява с 1 до 6 звезди, според количеството на радост и благодарност, което си му осигурил.

Зайчето се оказва нелесно за отглеждане животно. Започва да пищи по няколко пъти на нощ,че не си се погрижил за него. То не може да чака да свършиш това,с което си се захванал, зайчето иска вниманието ти тук и веднага. Иначе ще умре. Накрая ти писва,решаваш да го изхвърлиш. Но тамагочето не работи така, нали е зайче. Не можеш просто да го убиеш, трябва да изчакаш да умре. Да го слушаш как плаче, да гледаш как присветква жално екранчето, как скалата на ситост намалява като изтощаваща се батерия . Впрочем тамагочето работи на слънчеви батерии, ако не го оставиш да умре, ще живее вечно. За това се изисква хладнокръвие, което по-често се среща у дете,отколкото у възрастен. Един възрастен вероятно би отглеждал зайчето с години- от жалостивост, но най-вече от нерешителност. Би ставал по три пъти на нощ като за новородено, би го крил под работното си бюро, за да е винаги нахранено и доволно.

Напоследък често се стряскам насън, чувам писъците на зайчето, което оставих да умре преди години. Когато ми омръзна от него, го хвърлих в кофата и го затрупах с домакинско роло, но пищенето продължаваше да се чува дори от другата стая. На сутринта помолих баща ми да го изхвърли в контейнера до офиса му и скоро забравих за него, живота си продължи, а дядо Коледа никога не ми донесе истинско зайче.

Вече съм възрастен. Понякога се будя от остри стържещи звуци, идващи от кухнята и се изправям рязко в леглото...
-Какво става,добре ли си?
-Да, всичко е наред. Мисля, че имаме мишки.

сряда, 25 ноември 2015 г.

Край #9

Усещането, че вървиш към ръба те кара да се оглеждаш наоколо, окото се вкопчва във всеки детайл. Лъсва потното чело на планината, влагата ме притиска надолу. По билото се ронят камъни. Преди края всяка дума носи тежестта на стотици разговори. Последното стихотворение в книгата трябва да съдържа историята на света, а поантата да кръцне прецизно червения кабел.

Моля те, спри да се движиш между куршумите, мисълта ми не може да бъде навсякъде. Ние не знаем какво е война, макар че аз живея в последна степен на тревога от доста време. Оцеляхме след взрив, за който никой не уведоми властите. Имаше и други пострадали, но това не е важно. Продължавам да намирам останали парчета от експлозивите, не знам как се обезвреждат и ги оставям да ми вредят. Търся своя начин за справяне с постравматичния стрес. Всеки ден залагам на рулетката всичко което имам, но винаги изгърмява някой друг, а тая гад оцелява, мамка й.

неделя, 22 ноември 2015 г.

Погребението на куклата


Чайковски има цикъл от три малки пиеси за пиано- "Болната кукла", "Погребението на куклата" и "Новата кукла". Първата -минорна и лирична, втората- маршово-траурна, а третата-лека и безгрижна. Готвеше се голям коледен концерт на класа по пиано и аз бях избрана да свиря "Новата кукла".

Мразех "Новата кукла". Стъпката беше валсова, мелодията-закачлива и еднообразна. Учителката по пиано ми разказваше за балове, дълги рокли и руси букли, а аз се правех, че слушам, докато в същото време чувах само как в съседната стая пълничкото момиченце репетира "Болната кукла". Музиката беше толкова красива и тъжна, а тя чукаше по клавишите с грубите си шишкави пръстчета.

За "Погребението на куклата" беше избрано едно мълчаливо, твърде сериозно момче, което намирах за страшно надуто. Майка на К. беше направо влюбена в мен, наричаше ме "бонбон" и все му купуваше по два шоколада, с уговорката, че единият е за "твоята приятелка от класа ти по пиано". Когато тя беше там, той ми подаваше неохотно единия шоколад, без да ме поглежда и без да казва нищо. Когато я нямаше се държеше все едно изобщо не ме забелязва. К. свиреше страшно и пиесата му отиваше.

Денят преди концерта тримата отидохме заедно на генерална репетиция. Учителката ни посрещна с такова въодушевление. Още от вратата тръгна да ни разказва за някакви посланици (така и не си спомням дали бяха точно посланици и на какво, но изглежда бяха много важни хора) които щели да дойдат на концерта и да изберат един от нас да свири на някаква много важна конференции в не-знам-си-кой-град. (помня го като Лондон, сигурно заради "Хари Потър").

Генерална репетиция означаваше всеки да изсвири пиесата си веднъж от начало до край, след което да получи финални напътствия. Първа беше "Болната кукла". Дебелото момиченце изтрака произведението без да допусне нито една грешка. Преподавателката кимна одобрително и й каза (както всеки път) да не забравя затихването преди последните акорди. К. изсвири "Погребението на куклата" така, че ми залютя на очите. Не беше заради куклата, макар че учителката ни беше разказала тъжната история как я заравят в кутия за обувки. Бяха сълзи от яд и от завист. Това беше моята пиеса, а на мен винаги даваха мажорните.

Беше мой ред. Изсвирих "Новата кукла" от начало до край. Беше толкова лесно. Учителката ми каза "Прекрасна си! Само кажи на майка ти да ти облече плюшената тъмносиня рокля с червена сатенена панделка, с която беше облечена на първия учебен ден, нали помниш"?

Няколко месеца по-късно, на конференцията на делегатите, учителката ми я нямаше и на своя глава изсвирих "Погребението на куклата". Никой не забеляза, че пиесата е различна, всички бяха във възторг. "Колко е малка,а така и отива роялът"! "Какви маниери има, като на една истинска пианистка", "Направете и още една снимка, ще я сложим в албума на делегацията". Дадоха ми микрофона да кажа няколко думи. Разказах историята с куклата, погребана в кутия за обувки, която бях чула от учителката. Делегатите се смутиха, някои поклатиха глава, други си подшушнаха нещо нцеодобрително. След тази вечер така и не чухме за тях повече. Догодина се обадили на друга учителка.

                                                ***
15 years later
Don`t say everyone expect Chopin.
Maybe you should close your eyes to hear
me play Rachmaninoff


Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...