вторник, 29 септември 2015 г.

Внимание, вратите се затварят

Лъхва на трева, вкисната бира, на зоопарк с остарели лъвове. След стотици стъпала нагоре, гледката и залезът са разочароващи. Упоеното слънце не можеше да направи друго, освен да падне на масата, на която едно красиво русо момче пали свещ върху парче торта в картонена кутия.

Само преди секунди, докато стисках парапета с ръце, които вече не бяха мои, светът беше подмината гара. Сещам се за Б., която постоянно ми казваше "Всичко това е само в главата ти". Сега разбирам. След онази безтегловна комета, която помете планетата, извън мен не беше останало нищо. Но ето през стъклото тази сцена- момчето пази завет на пламъка. И сега се моля свещичката да не изгасва в крема, рожденичката да не идва, само още малко. Лъчите вече стигат до ръба на парапета, тъкмо навреме да забележа, че в бирата ми плува някаква гад. Изваждам я с пръст и я смазвам на камъка. Сега вече мога да си допия.

Момент, по-кратък от юли

понеделник, 14 септември 2015 г.

Скица на прозорец без котка (част 2)

Пред вратата са се струпали репортери, колкото публиката на една пълна зала "Универсиада". Чукат по прозорците, надвикват се на различни езици. Веднага разбрах, че са дошли за котката. Изведнъж всичко ми става ясно. Тази проклета твар имала куп престъпления срещу човечеството, сред които световната финансова криза и войната в Близкия Изток. Онзи мой познат, който ми я остави, се е опитвал да се отърве от нея.

Хората, които бяха идвали вкъщи, обикновено не обръщаха никакво внимание на котката. Единствената улика, че тя е живяла тук, бяха няколкото скици с нея на прозореца в единствената и поза. Откъде тогава всички бяха разбрали за нея? Някой е намерил скиците и я е разпознал, няма друго обяснение. Сега отвън се бяха събрали, заедно с журналистите, всички познати и непознати изкуствоведи, критици, художници. Всички говореха за скиците. Спореха за породата, позата, светлосенките, за здравословното състояние на котката. Никога не бях обръщала внимание например, че е сива на цвят, че е твърде слаба, че има уморени очи, всичко това научавам от тези хора, които изглежда се занимаваха с нейните особици от десетилетия. Никой дори не беше забелязал слънчевия прозорец, който се бях опитала да нарисувам толкова много пъти.

Ще ме разкъсат, какво ми остава освен да отричам. Няколко скици в крайна сметка са малко или повече фикция, не могат да служат като доказателство в съда. Но навън нямаше полиция, само палатков лагер от екзалтирани репортери, които бяха готови да живеят пред къщата ми, докато не проговоря. Как котката се е озовала вкъщи, колко време е останала, рисувала ли съм котка преди, чувала ли съм за картини на котката от други художници, нападала ли е гостите, имам ли още скици...вече знаех всичките им въпроси. Нима щеше да повярва някой, че съм я рисувала само като упражнение? Че котката е чужда, че не съм я искала, че пречеше на работата ми, също и на картината със слънчевия прозореца, от която явно никой не се интересува...

Цялата работа е, аз наистина вярвах, че онзи мой познат заминава и не може да я вземе със себе си. Тогава нямах представа колко трудно е да се отървеш от котка. Дали е успял или след като избяга от вкъщи се е върнала обратно при него?


петък, 11 септември 2015 г.

Относно лятото

на есента


Мога да ти изброя куп причини да обичаш лятото. Напълно естествено е да се обича лятото. Пробвай да кажеш на някого „Обичам лятото!”, ще ти отговори „Човече, кой не го обича”.  Лятото говори бързо, говори много и увлекателно, докато се усетиш си се заплеснал да го слушаш. Никога не си гледа часовника, няма график и не си ляга рано. Чашата на лятото е винаги пълна, питието му е кисело и сладко, жълто и червено, може би Текила Сънрайс” или „Секс на плажа”. Каквото и да е, завърта ти главата без на сутринта да ти е зле. Лятото има по малко от Гершуин, Продиджи и Ерос. Ръжта му избуява с часове, мирише свежо (лятото е младо).  То казва „Ще правим каквото ти искаш”, винаги пита „Къде ти се ходи”.  Лятото не задава други въпроси, не мисли един ход напред и не се страхува да каже нещо хубаво. Никога не се опитва да те променя. С лятото винаги можеш да хванеш първия полет за южна Испания и това на никого не би се сторило неуместно. Напротив, ако кажа на приятелите си, че обичам лятото, те биха се радвали за мен. Нали точно това се очаква, съвсем естествено е и всички ще са доволни. Дори баба ми би го приела добре. Вероятно, когато тя е била на 22 е обичала тъкмо лятото.А всички лета си приличат. Просто искам да кажа, неизбежно е, нали разбираш? Надявам се никога да не разбереш.

Юли,2015 
(тогава не го публикувах от полит. коректност)

четвъртък, 3 септември 2015 г.

Скица на прозорец без котка


"Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка".
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън

Нямам представа как се е измъкнала. Трябва да е било рано сутринта. Сигурна съм, че затворих вратата. Сигурно някой й е отворил. Вярно е, не обичам котки, но не бях аз. Дори се грижех добре за нея, от чиста добросъвестност. Мой познат я беше донесъл, трябвало да замине по спешност, оставял ми я съвсем за малко. Един ден просто разбрах, че котката живее вкъщи. Как да изгониш някого от собствената му къща.

Подслушваше ме, докато говорех по телефона, кълна се. Дебнеше ме, когато излизах вечер и съскаше. Изпикаваше се в обувките на всеки, който дойдеше вкъщи. Изобщо, тя не понасяше гости. А вкъщи често идваха хора, няма как, рисувам портрети. Котката ме държеше постоянно нащтрек и това страшно пречеше на работата ми. Не можех да се фокусирам върху лицата и портретите ставаха лоши. Някои клиенти мрънкаха, други не разбираха нищо от изкуство. Понякога, когато бяхме сами, я наблюдавах как стои изтегната на перваза с часове, все едно чака да нарисувам и нея. Не искаше да помръдне. Домашните животни били ужасно мудни. Постоянно се опитвах да нарисувам прозореца без нея, но не ми достигаше око (така казваме в занаята), за онова парче, което котката скриваше.Стоеше като кръпка, личеше си ако се вгледаш внимателно. Друг път рисувах само нея, от безопасно разстояние, в единствената й поза. Просто като упражнение. Пазя тук няколко скици.

Болеше ме навсякъде, по цялото тяло, някакво схващане ли, така и не се разбра. Когато спазмите се засилваха, тя скачаше от прозореца, приближаваше предпазливо и лягаше върху болното място. Не го лекуваше, по-скоро маркираше болката, нищо повече. Не я галех, не и се радвах, но и позволих да остане, за да се упражнявам. Преди не бях рисувала котка, щеше да ми е от полза. Една сутрин котката я нямаше. Нищо, бях я скицирала достатъчно пъти в единствената й поза, сега можех спокойно да се заема с картината на прозореца, за която имах големи планове. Впрочем спазмите също не се появиха повече и физиотерапевтът заключи, че не е било нищо сериозно.

Колкото повече време минава от онази сутрин, толкова повече се съмнявам, че тук изобщо е имало котка. Но тя продължава да ме тормози. Каквото и да правя се оглеждам, да не би да дебне отнякъде, вече по навик. Ами когато човекът, на когото е котката, се върне да си я търси, какво да му кажа? Като си имате котки, гледайте си ги. Аз съм ужасно заета, нямам време за това. В момента съм затрупана с поръчки. Впрочем онази картина с прозореца изобщо не се получи.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...