петък, 31 януари 2020 г.

Всичко ще бъде наред

https://www.youtube.com/watch?v=nbCOAPR33ME

Случвало ли ти се е като дете да направиш някаква страшна простотия, а после да слушаш как възрастните се опитват да я поправят, докато ти си стоиш наказан в стаята? А ако като мен си имал там плочи, то дори не е било истинско наказание. Пускаш някоя приказка, нареждаш възлгавници и одеала по земята, облягаш се и започваш да си навиваш ластик около пръста, после го развиваш и после пак. А сенките се приплъзват по стената, докато не се наложи да станеш, за да щтракнеш ключа на лампата.

Тогава тревожен женски глас от другата стая те кара да намалиш звука на магнетофона и да се приближиш до вратата, за да чуеш какво си говорят. Ако стените са достатъчно тънки, това е моментът, в който разбираш какво си направил. В моя списък са смъртта на бабината етърва, катастрофата на едни семейни приятели, обирът на апартамента ни в другия край на града и едни много лоши резултати от скенер. Помня добре как за всичи тях чух през стената, стоейки в тъмното, почти без да дишам, докато гласовете не затихнат напълно, а след това отивах пак при магнетофона и връщах плочата отначало.

Бях достатъчно голяма да знам, че нещата не могат да бъдат поправени, но просто исках и аз да участвам, нали разбираш? Исках да кажа колко съжалявам, че ще внимавам повече или пък просто да направя чай, да разтребя от вечерята, която никой не е доксонал, да изхвърля пълния пепелник. Обаче щом отворех вратата на хола, женският глас започваше да плаче още по-силно и някой ме побутваше по рамото обратно към коридора:

"Не сега"


Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...