петък, 25 май 2018 г.

Това беше старата, някога любима, книга с ново оформление. Прехвърлих още няколко страници и я прибрах без да я дочета. Като дете, което старателно маха едно по едно листенцата магданоз от супата си и накрая не я яде, защото е истинала.

Може би, вече пораснала, ми се прииска да се влюбя в думите още веднъж, да се върна обратно там, където те бяха всичко, което имах и всичко, което ми трябваше. Исках отново думите да ме развълнуват, да ме изплашат, да ме смутят, да ми поверят тайна, да завъртят въртележката в Чезенатико, да ми се завие свят... Обаче погледът ти мълчеше, а от страниците се сипеха думи, изморени от повторения.

На езика на любовта "изморен съм" означава, че всичко е свършило.

понеделник, 21 май 2018 г.

Погребалната процесия се точела по неравния склон, катафалката спукала гума, капакът на ковчега се отворил и трупът се търкулнал надолу.

Търкалял се дълго, стигнал гората и се спрял в едно дърво. В този момент се чул изстрел, ловецът приближил да провери какво е улучил и видял трупа. "Боже мой, какво направих, ще ми вземат разрешителното за лов" - си казал и побързал да го хвърли в реката.

Тялото се носело по течението няколко дни, докато не стигнало рибар, който тъкмо замятал въдицата си. Закачил го и го изтеглил на сушата. "Боже мой, човекът сигурно си е плувал в реката, аз съм го стреснал с куката и се е удавил". От уплах да не се разчуе в селото, рибарят го натоварил на колата и го хвърлил до пътя.

Както си лежал така встрани от шосето, две коли се разминали на косъм от катастрофа и едната излетяла от пътя. Шофьорът слязъл да провери има ли щети по колата и какво да види, под гумите - човек! Работата не изглеждала на добре, но той все пак го качил на задната седалка и го откарал в болницата.

16 часа шофьорът чакал в коридора пред реанимацията и се молел всичко да е наред, иначе щели да му вземат книжката до живот...

Излязъл най-накрая докторът и успокоил шофьора:

-Няма страшно, всичко ще може да прави. Най-много леко с единия крак да накуцва.

*Разработка по стар виц, който ми разказа Краси

понеделник, 14 май 2018 г.

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Людмил Янков - алпинистът, отказал се от мечтата си да покори Еверест .Само  на няколко часа от върха,  той решава да се върне назад в опит да спаси своя приятел Христо Проданов

Със Сами още бегло се познавахме, когато един следобед се случи така двамата да берем горски ягоди до шосето напът към София. Нямахме много общи теми, той ми разказваше любимата си книга за някаква експедиция. Труповете на южния склон под Еверест (понеже стоят с години без да се разлагат) служели за ориентир на изкачващите го. Ръкомахаше с неестествено дългите си ръце като регулировчик и показваше - от този труп надясно...

Две години по-късно, бяхме на пътя в някаква гора посред нощ, когато изведнъж спря и каза "представи си сега, че както си стоя тук до теб, ме видиш на предната седалка в паркираната зад завоя кола". Мразех, когато прави така, знаеше, че мога да си представя всичко.

Пак от Сами знам историята за 13-годишното момче, което една зима през 90-те се загубило малко над Бистрица и бялата смърт го застигнала на 500 метра от селото - на това място има плоча, от която днес се виждат покривите на първите къщи.

Сами, твоите истории винаги са ме ужасявали. Особено онзи път, когато за малко да се превърнеш в една от тях. Когато разбрах, че всичко е наред, изпитах единствено гняв. Не те разбирам, никогато не съм те разбирала, но знам, че ще го направиш отново и отчасти се радвам, че дори няма да разбера за това.

сряда, 9 май 2018 г.

Drops of Jupiter


https://www.youtube.com/watch?v=CvFH_6DNRCY

Докато прекосявах парка на прибиране онази вечер, си помислих, че би му отивало езеро с лилии. Когато стигнах до блока, на южната му фасада тъкмо беше започнала прожекция на небесните тела. Седнах в публиката да погледам. Мислех си, че знам много за планетите - размер, подредба, материя, но тази вечер за първи път ги виждах да се въртят. Бях твърде близо до екрана. Успях да се измъкна незабелязано, тъкмо преди да ми се завие свят. Качих се по аварийните стълби, проврях се през капандурата и излязох на покрива.

Нямаше други хора, хамакът беше свободен. Полежах за малко така между дърветата. Намираме се безспорно в най-красивия месец от годината, но нощите му все още са студени и не бива човек да се застоява.

Слязох обратно вкъщи, стая с висок таван, ваза и стъклена масичка с извити крачета, а от отворения прозорец се носеше ароматът на лилии.

Някога живеехме на още по-висок етаж и държахме един авариен сак до вратата, в случай на земетресение. От тогава ми е навик, винаги да имам приготвен багаж на прага, за всеки случай.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...