(дали) магия беше

 различен и човечен искаш да си,
но пак единствен си оставаш ти.

***

Изгубен, търсещ, вечно стар

***

Тихо ще скрия луната с ръка, 

после ще търся шумът на река, 

ще седна, ще пуша и ще помълча

***

Всички стени съм изписал с молба

***

абсурдът бе комедия една,

а ролите със образи бели,

костюмите, потънали в тъга.

***

неразбрана доброта,

просълзи се и запя.

***

 времето дарява миг

Единствената ми лична история с теб е как в последния момент не отидох на един от последните ти концерти това лято. Има и такива истории. Сбогом Димо, оставаш тук.

Баба знае много приказки, които ги няма в книжките. Обаче аз все исках една и съща история.

- Бабо, разкажи ми пак за нощта, в която съм се родила.

Ще решиш, че това е някаква знаменита нощ с бури, урагани и други природни предзнаменования, но не, това е историята как се е родил Бетовен. Моята звучеше така.

-Ние с дядо ти спяхме, когато звънецът започна упорито да звъни, изкарахме си акъла. Да е било към три сутринта. Беше баща ти, да ни каже че имаме внуче. Аз сварих по едно кафе, отворихме бутилка коняк и така до заранта, докато стане време да дойдем в болницата да те видим.

Никога не попитах „само това ли е”, тази история всеки път ми се струваше много вълнуваща. После пък аз разказвах на сестра ми историята как тя се е родила.

- Това лято с баба и дядо бяхме на вилата и всеки ден отивахме с колата до пощата в Плевен, за да се обадим по телефона, после ми купуваха сладолед от машината на площада. Баба и дядо се редуваха кой да говори – един ден се обаждаше дядо, един ден – баба. Баба спечели тази игра – новината се падна на нея. А на мен в този ден ми позволиха да изям цели три сладоледа, което си беше просто незабравимо.

 

И от тогава все така- роди ли се бебе, звъни телефон,  в чашите се разлива хубаво уиски, пече се сладкиш. После живее, умира и пак същото – телефонно обаждане, уиски, сладкиш. Всички са с пълен стомах, замаяни, а ти си толкова лек, за теб всичко още предстои. 

Родих се на място, където вратите се отварят и затварят само с думи. Лампите, щорите и електрическите уреди също работят така. Единствено чешмата, която също се спира и пуска с думи, остава понякога да капе, но по този въпрос не може да се направи нищо.

На такова място децата прохождат късно и после цял живот стъпват по-неуверено. Те по навик внимават какво говорят, за да не пуснат да кажем по грешка кафе машината, преди да са сложили чаша. 

Бяхме научени да не бъркаме там, където на ни е работа. С други думи, мерехме си приказките, понеже се бяхме нагледали на какво ли не. Разбрах, че говоря насън, когато една сутрин се събудих и да не ви казвам в какво състояние заварих стаята си. От тогава взимам едни хапчета, с които спиш толкова дълбоко, че въобще не сънуваш.

Все още като чуя някой да псува на улицата, покривам лицето си от страх, защото очаквам нещо много лошо да се случи. А то не се случва, човекът плюе и се качва на трамвая. Започва да вали. На няколко метра от спирката под един чадър стоят две момичета, възрани на опашка. Всеки момент едното от тях ще каже на другото тайна и някъде много далече от тях ще се затвори врата. Те нямат представа.

***

- Героят във всяка от историите ти като че ли наблюдава света, застанал зад тънка стъклена витрина, ама толкова тънка, че случаен минувач би се блъснал в нея. И всеки път, аха да я строши, се отдръпва назад.

Обикновено не разбирам рецензиите на ръкописа си. Тази също не я разбрах. Иска ми се героят да беше друг герой, но само с този герой разполагах и той просто стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Може би се беше опитвал някога да счупи стената с думи, а тези от другата страна са решили, че си говори сам. Или само беше сънувал, че се опитва.

Escape room

 

Ноември е. Дни наред слушамe как времето ще се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последен слънчев ден тази есен, приятели"... и всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е слънчевият следобед в прозореца на класната стая. Тест по математика, втора поправка. Всички останали вече са предали и са навън, блъскат се в купчините събрани листа и играят тенис на маса. А ти драскаш като луд по черновата, защото се надяваш, че усърдието ще породи у класния някаква снизходителност. 

Последен етаж, задушно, не се диша. Започвам да се унасям. Сънувам, че аз съм задачата. Някой се взира в мен и в очите му препускат със страшна скорост формули, които не разбирам. Без да мога да го спра, изписва цели листове. Той расте, а аз се смалявам.

На теб случвало ли ти се е да знаеш, че сънуваш? Чувстваш ли се свободен да направиш всичко, или те е страх, че ще останеш заклещен в този сън завинаги. Ей така, че докато сънуваш, хората се опитват да те събудят с часове, дни, седмици и накрая се отказват. А ти се луташ по коридорите на същия сън и търсиш прозорец, от който да скочиш, стискаш силно очи и се надяваш, когато ги отвориш да бъде наистина. 

Часът беше малко след 2 на обяд на 11 август 1999 г. По телевизията цяла сутрин предупреждаваха да не се излиза навън и в никакъв случай да не се гледа към слънцето. Всички си бяхме купили от онези шарени картонени очила, с които беше безопасно да се наблюдава затъмнението, бяхме сложили едни такива дори на бебето. Магазинът в центъра на селото затвори за първи път, откакто изобщо съществува. Навън беше задушно, а небето - чисто, без облаци, без вятър. 

Изведнъж започна да се смрачава. Циганите, които се бяха събрали на площада, се хвърлиха върху каруците, натъпкани с по 6-7 човека наведнъж, и запрепускаха нагоре към махалата, като че там нямаше затъмнение. Слънцето се скри за дълги две минути, а после се показа отново - от небе без нито един облак.

Спирачки на релсите. Куче. Боклуджийски камион. Мотор. Кашлица. Автобус. Кашлица. Бой на котки. Пак трамвай.

Не знам как не съм ги чувала преди. Живея тук вече две години на отворени прозорци. И как да ги чуя, по телевизията постоянно вървят новини, сменям само каналите. Слушам музика докато се къпя и радио, докато готвя. Очите ми се изморяват вечер, затова заспивам на аудиокниги.

Бях преди време на нещо като медитация. Терапевтът ме беше накарал да се отпусна със затворени очи, да слуашам шумовете от улицата и да се съсредоточавам върху определени точки от тялото. 

- Сега коляното. Какво усещате? Има ли пулсация, изтръпване, напрежение?

- Мисля, че има лека пулсация.

- Това не е усещане, това е мисъл. Имате шумен мозък.

Тези медитации ме изнервяха и скоро спрях да ги посещавам.

Може би са минали години откакто за последно съм вървяла по улицата без слушалки. Помня, че около КНСБ се чуваха чайки, в 5 биеха камбаните на св. Неделя, а светофарът пред нея издаваше високочестотни звуци за слепите. Все се заслушвах какво си говорят хората, докато чакаме да стане зелено. Бих се обзаложила, че разговорите им се не са се променили от тагава. Камбаните ще са тук още сто години и не виждам причина чайките да са заминали. Ако картините на един град са си същите, възможно ли е звуците му да са се променили?

Машината за еспресо в кухнята също издава звуци. По тях можеш да разбереш кога е станало достатъчно дълго, дори без да го гледаш. Тази сутрин го изпих на прозореца, вместо в леглото. Съседите ми са сглобили маса от палети във вътрешния двор и играят някаква настолна игра. На отсрещния балкон пък са разпънали шезлонг и плажен чадър, под който се излежава доберман - същият като от маслената картина, навита на роло под масата, която се каня да окача от месеци. Два добермана, черен и жълт, легнали по гръб в купа за плодове, с лице един към друг. Най-близкото до хармония, което съм виждала на картина. Изящни животни са. Изобщо не вярвам на слуховете, че на седмата година им пораствала някаква допълнителна кост, която притиска мозъка, те полудяват и изяждат стопанина си в съня му. 

Така и не разбрах защо им режат ушите. Питах един ветеринар, обясни ми, че кучетата от тази порода често страдали от някаква си там болест на ушите, и затова. В тази връзка, трябва много да внимаваме, когато децата задават въпроси. Винаги ще се намери някой ей такъв ветеринар.

Ходя по огледи за апартамент.

Първият беше съвсем малък, още в строеж, с хубава тераса, която гледа към Стара планина и към Орландовци. Някогашната Драз махала, където в началото на миналия век са обесвали престъпниците, имало е кланици и дюкяни за кожи, и постоянни опити хората да бъдат изселени. От там и името "Драз" от дрязги. Кварталът е мрачен, с олющени фасади, криви тъмни физиономии и призрачни къщи, но аз го харесвам. На 200 метра от апартамента е любимият ми бар, на 6-тия етаж на жилищен блок, където една квартална група, която няма име, нито график на свирене, изпълнява Shine on your crazy diamond. Там е почти невъзможно да попаднеш случайно или да срещнеш познати. Със сигурност го няма в TripAdviser.

Това беше първият апартамент, който гледах и дори капарирах. После се отказах. От тогава не съм капарирала.

Вторият не беше апартамент, а галерия, която можеше да се пригоди за жилище. Беше точно срещу флагчетата на софийския "капан" на ул. Веслец (съвсем същия като пловдивския). На 2 мин. от Младежкия театър, Полският институт и Дома на кинито. За там би подхождал един доста артистичен вътрешен дизайн и стил на живот. Имаше къде да сложа пиано, прозорците бяха от земята до тавана (таваните бяха ниски) и точно пред тях имаше широк праг, на който щяхме да сложим шарена постелка и със сестра ми да пушим и да пием чай след театър.

Отказах се от галерията, защото се оказа, че няма идеални части от земята. Тоест, купуваш си въздух и се надяваш сградата да е вечна. Твърде безгрижно ми дойде.

Третият апартамент беше мъничък партер на ул. Иван Асен, между Борисовата градина и парка на Военната академия със самостоятелен вход, високи тавани, дървен долап и тайно мазе, до което се слиза от малко вестибюлче в средата на кухнята. Ако бяхме във втората световна в Полша, без проблем бих могла да укривам евреин. Но в сегашно време, щеше да ми е трудно да сваля там колелото си. 

Докато се колебаех дали не е твърде малък за бъдещите ми нужди, го капарираха.

Апартамент номер 4 се намираше на границата между два квартала - единият тих, порядъчен, с ниски стари кооперации и високи тополи, а другият - е, другият е от другата страна на Сливница, където въздухът и физиономиите на хората се променят с всяка крачка по-навътре. Както и да е, беше толкова задушно, че не можах дори да го огледам от куртозия. Прозорците обаче гледаха към центъра.

Ето го и класическият апартамент. Зона Б18, близо до пазар, метро, трамваи, градинки, училища, детски градини, мол, болница и паркинг. 11-ти етаж. Блок, чието население надминава това на повечето български села. Инвестиция, с която няма какво да сбъркаш. Тук има всичко необходимо да се води един приличен живот, като този на моите баби, лели и братовчеди. Впрочем, всички те живеят на радиус от 500 метра. Самата аз съм пораснала в съседния блок, на 14-тия етаж. Когато минавах от тук като дете, не знам вече защо, си мислех, че тъкмо в този блок съм живяла в предишния си живот. И затова сметнах, че повече от един живот на това място не е нужен.

Реших да изчакам. Може би цялата работа е, че твърде много ми харесва там, където съм сега.

На рождените дни през 90-те винаги се изграеше тази игра - пълни се леген с вода, всеки от нас си потапя главата и друг започва да отброява секундите. Който издържи най-дълго под вода, печели. Понеже не се бяхме сетили да сменяме водата, след един от рождените дни всички бяхме с варицела, но това е другa история.

Веднъж в морето реших да опитам кълбо. Бяха ми казали, че е достатъчно да се гмурнеш с главата напред и да се отпуснеш - превъртането щяло да стане от самосебе си. Направих го, обаче нещо се обърка. Изведнъж се оказах с главата надолу, започнах да ровя с ръце пясъка, но не се получаваше, главата ми натежаваше надолу и просто не можех да обърна посоката. Имах чувството, че потъвам по-надълбоко и по-надълбоко, повърхността на водата ми се струваше все по-далече. Това е първата паника, която си спомням, бях на не повече от 6 години, морето беше огромно и тези 2 или 3 секунди, в които не можех да изплувам, ми се видяха повече от всеки друг път в играта на леген.

Гмуркането не ми е било никога интересно. Все съм се чудела на хората, които могат да си отварят очите и да гледат под вода. Как го правите? Обзалагам се, че щом можете да стоите под вода с отворени очи, изобщо не ви е страх от дълбокото.

Взех легена, като едно време, и започнах да се упражнявам. Правех това упражнение всяка сутрин. Потапях си главата, задържах дишането, опитвах се да накарам клепачите да се повдигнат, без да използвам ръце. После изваждах глава и вдишвах дълбоко, като нов човек, като 6-годишен човек, като човек, изплувал от дъното на океана, за когото всичко тепърва започва. Така и не се научих да виждам под вода, но то не беше и нужно - от години избягвам морето. Понякога е приятно да го гледаш от балкона, докато хапваш диня, слушаш радио или нещо такова, но дотам. Вътрешният му свят не ме вълнува.

Впрочем по време на няколкото ми опита да проплувам, все ме задяваха, че съм била като костенурка - те се носели така по водата, а над повърхността се виждала само една глава. Нямах против - за мен костенурката винаги ще си остане онзи герой от езоповата басня, който печели състезанието, поради това, че не знае за него. 

Някой беше казал "обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно дисциплините, в които няма други участници". Костенурката е точно такъв състезател. Не с постоянство надвива заека, нито с хитрост, а с това, че следва собствения си ритъм, без да и пука за заека, нито за надпреварата.

Но да се върнем на гмуркането. Съвсем не съм аз човекът, който ще ти каже, че няма страшно, обаче ако си на 6 или ако никога не си правил кълбо под водата... е, трябва да знаеш, че всички закони на физиката са на твоя страна. Ще изплуваш.

 Да пееш самба без тъга е като да обичаш жена, която е само красива.

Виницио Мораеш

По телевизията говореше някакъв човек, слаб, прегърбен с ужасни тикове. Толкова тежки тикове имаше, че е изморително да го гледаш. После му дадоха една китара, така все едно се опитваха да го скрият с нея от камерите, и той започна да свири. Нещо испанско, може би Пако де Лусия. И вече нямаше тикове. Не беше грозен, нито болнав, не беше върастен. Напомни ми мургавото човече в Чезенатико от приказката на Джани Родари, което завърърта една ръждясала въртележка, тя се издига във въздуха и прави обиколка на цялото земно кълбо. За една плоча време. После се връща на земята, децата слизат от джиповете и кончетата и други се качват на тяхно място.

Може би една плоча време е най-дългото време, в което можеш да си истински щастлив. Някъде толкова траят натискането в коридора с първата ученическа любов, един сън, церемонията по награждаване на медалистите,  първото посещение на бебе в родилното, излитането на самолет, изгревът. Това е точният интервал от време, за което едно мълчание може да бъде приятно, а целувките да бъдат само целувки и нищо повече. 

Моята една плоча време беше диск с хитовете на БГ радио за 2001 година, която слушах сама привечер, 9-годишна, на шофьорското място в колата на баща ми, паркирана на ръба на скалите зад къмпинг Арапя. 

Може би точно толкова трае умирането. Поднесено като прощален подарък от вече изтощеното ни съзнание. Защото дори в живота на най-големия несретник, загубил цялото си състояние на хазарт и затънал в дългове, ще намериш онези няколко минути на ослепителна радост от някое завъртане на рулетката, които той несъмнено би искал да вземе със себе си.

"Четецът" е такава добра история. И като всяка добра история, те прави съпричастен, дори да нямаш нищо общо. По-скоро те кара да намериш някаква връзка със себе си, на такива места, на които изобщо не си подозирал, че тя може да съществува. Изобщо, не вярвам ако някой твърди, че харесва историите просто така, без да се вижда в тях. Както и да е, това не е важно.

Цял живот Хана се бори с демона на неграмотността и срама си от него. Това предреши всичките и избори - СС, заминаването, самопризнанието. И тъкмо когато надмогна себе си и се научи да чете, когато присъдата изтече и всичко можеше да започне наново, се покатери върху купчината си от книги и се обеси. И преди съм си го мислела, как самоубийците не слагат край, когато е трудно, а напротив - когато са преодоляли всички пречки, когато се почувстват най-силни. Това, разбира се, е просто теория - всеки от тях е нещастен посвоему.

Най-тъжно ми става накрая на онези истории, които обхващат целия живот на персонажите. От пропиляния живот ми става тъжно. Защото в тези истории авторът не те е оставил да измислиш друг край или различна предистория. Един цял живот си е заминал е така - не заради войната, нацистите, вината, затвора или невъзможната любов - а заради нещо в теб самия, което не можеш да пребориш.

Беше една от първите вечери през онази пролет, в които можеше да прекараш часове навън, без да ти стане студено. Градът изглежда още не беше забелязал смяната на сезоните, защото нощните заведения бяха в ремонт, затворени или празни, улиците - тихи и чисти, а през кварталната градинка вече доста време не беше минавал жив човек. 

Затова се изненадахме, когато в един след полунощ към нас се приближи мъж на средна възраст със захабено черно палто и кожени ръкавици, с които прикриваше устата си, докато говореше. Изглеждаше едновременно тревожен и благ, в никакъв случай луд. И като че ли изобщо не го интересуваше, че не говорим един език. Каза нещо на двама ни, после се обърна и каза нещо само на теб, след това си тръгна - обратно по алеята, от която беше дошъл.

Може би ни е помолил да не изхвърляме бутилките, когато приключим с бирата, а да ги оставим до пейката, за да ги събере по-късно. Може би ти каза да действаш смело, защото тази нощ, в която все още всичко беше възможно, няма да се върне. Или ти е казал нещо, което те е накарало да се откажеш от онзи бизнес. Тогава си помислих, че е за бутилките защото ти му кимна, сякаш го беше разбрал и отпи голяма глътка от изветрялата бира, която бяхме забравили.

Най-вероятно мъжът не беше дошъл изобщо да говори за нас. Може би ни беше избрал, за да ни каже, че светът не се променя бавно и незабележимо, че се променя от раз. Или беше попаднал на нас съвсем случайно, нали наоколо беше празно. Пък и какво можехме да направим ние за света, освен да му се порадваме- такъв, какъвто беше той тогава. В онази съвършена пролетна вечер, когато се оплаках, че ми е студено, само за да дойдеш малко по-близо, но ти въздъхна и каза само "ами ако искаш тогава да тръгваме"?

“My fake plants died because I forgot to water them”.

Звучи като нещо от Брайън Патън.

Може би хора като мен и теб не се увличат толкова един от друг, колкото от идеята да са част от някакъв голям,  разтърсващ сюжет. От историята на всички истории. Нека си го признаем, ние просто обичаме да се виждаме на сцената, където пречките никога не са в нас самите, а виинаги в обстоятелствата. И всичко вече е  написано.
Сега,  по време на антракта, ела отвън да изпушим по една цигара.

Като дете почти всеки уикенд и свободен ден с нашите прекарвахме на вилата. Особено пролетните месеци, между мартенските празници и великденската ваканция, когато тревата трябва по-често да се коси и оградата да се укрепва, заради прииждащото поточе. Така наречената река Павел, която минава покрай двора на къщата, а после продължава през гората и която през останалото време на годината може да се прескочи с помощта само на един по-голям камък.

Всички деца, те не бяха много, които пристигаха по това време при бабите си на село, бяха 5-6 години по-малки от мен, на възрастта на сестра ми. Затова обикалях къщите на бабите без деца. Черпеха ме с лукчета, опаковани като футболни топки, подаряваха ми бродирани от тях покривчици, питаха ме за училище. Бабите в селото бяха съботянки - събираха се в къщата на баба Марийка всяка събота в 8 сутринта, пееха църковни песни и четяха пасажи от Стария завет. Това ми беше любимото. Тъй като бях единственото дете на тези сбирки, към мен нямаше никакви изисквания, можех да слушам, да пея или да не пея с тях, или дори да оцветявам някоя книжка. Когато затваряха очи и казваха бавно молитвата в един глас, от мен не се очакваше да участвам. Общо взето никой не ми обръщаше внимание и това беше най-хубавата част.

Понякога обаче, когато забелязваше, че съм се заслушала, баба Марийка, ме питаше какво мисля. В повечето случаи въпросите и бяха такива с очевиден отговор, например "Добре ли са постъпили братятя на Йосиф като са го продали на търговците?" и така нататък. И въпреки, че бях чувала историята за Йосиф, който можел да тълкува сънища, десетки пъти, щом гостите си тръгнеха и останехме сами, все я молех пак да ми я разкаже. Тя никога не ми отказваше. Никога не променяше нито един малък детайл от историята, беше си все същата. Точно като курабийките, които печеше всяка събота, после увиваше в платнена кърпа, а когато изстинат сервираше по три в чинийка с чаша мляко от козите.

(Веднъж, докато чаках автобуса на центъра на селото, чух на пейката до мен две момчета, люпещи семки,  да говорят за нея. По-точно нещо и се присмиваха. Попитах ги и те ми разказаха как у баба Марийка една вечер миналата седмица влезли обирджии, 16-17 годишините гаменчета от махалата, а тя (вече беше много възрастна) не разбрала какво се случва и им казала „момчета, има курабии на масата, почерпете се”.)

Баба Марийка, която съм запомнила с дългата и маслинено зелена роба и плетени обувки, вероятно никога не беше ходила на кино, нито на театър, не беше чела романи, нито поезия, не беше стигала по-далече от Пазарджик. Но ако беше тук, тя щеше да знае как завършва тази история във второ действие. Просто тя знаеше края на всички истории.

Moon river

Защото си човек, който никога не би подпрял вратата със саксия, не би оставил чаша върху пианото и изобщо, никога не би попитал "какво ти има". Но повече от всичко, заради това, което звучи у вас в момента. Ако съберем в една стая хората, които биха харесали този етюд, това ще е най-абсурдната работна група. И заедно с тези пропаднали интелектуалци, алкохолици и тотални аутсайдери, ще сме аз и ти - млади, добре облечени, прилично успели. И за мен ще е достатъчно това, че си намерил тъкмо този етюд, измежду толкова други. Мога да си те представя как го слушаш сам в тъмното, седнал с дрехите за навън в неоправеното от сутринта легло и на светлината от монитора белиш портокали без нож, направо върху нощното си шкафче. Под твоите нокти никога няма черно.

После, когато заспиш, ти нама да се сблъскаш с трафика от всички онези хора, които насън изпускат автобус, гонеят самолет, закъсняват. Нито ще се озовеш в съня на преследваните от злодеи, нито в този на срамуващият се от голотата си.  Аз също не сънувам нещата от съновниците, сигурно затова насън срещам единствено непознати.

За съжаление, аз не мога така лесно като теб да заспивам. Сега най-близкото до онзи сън, в който с теб пием лимонада през май, седнали до реката и играем карти, е това - да знам, че слушаш моя любим етюд. Този, който никой друг на света няма да си пусне да слуша тази вечер, сам вкъщи.

*този път, текст по учебно задание "опиши един човек"

Трамваят в 9 без 5 отвори врати и от него се изсипа с бърза крачка една цяла бизнес сграда хора. Припряни и кални - рано тази сутрин големият снеговалеж, за който се говореше цяла седмица, беше започнал.

Шивачката беше предвидила това и днес беше хванала по-ранен трамвай, така че когато звънчето на вратата издрънка, тя вече си действаше по задачи. В ателието влезе висока млада жена с гълъбовосиньо палто и светли очи, които то правеше още по-светли. Тя се огледа в помещението, после попита жената зад масата дали би зашила една цепнатина по шева на ръкава й. Без да прекъсва това, което прави, тя и се сопна:

-Ами как не, нали затова се нарича шивашко ателие.
-Добре, много благодаря, а кога ще е готово?
-След час, най-много след два.
-Добре, ето - съблича го - благодаря ви.
-Но така ли ще излезете навън сега, по риза?
-Аз работя наблизо, ще притичам. Лека работа и благодаря отново.

Беше последният ден на февруари, а на шивачката още не се беше налагало да пуска печка. Днешният ден обаче обещаваше да бъде истински зимен, каквито бяха зимите, когато отвори ателието. Това се случи в първата година от новото хилядолетие, когато ледени висулки се спускаха от навесите, продавачите в реповете за вестници бяха със скьорски грейки и навсякъде висяха неонови табели с числото 2000 - то се беше превърнало в слоган, който рекламираше всичко, от магазини за цигари до банки.
Ателието й се намираше над приземния етаж в една стара къща на колелото на трамвая,  входът му беше нагоре по външните стълби. Беше го купила от жена, която държеше тук магазин за шапки. Огледалата, останали от него, освен че вършеха все още работа, имаха онези тежки месингови рамки от царска София, които придаваха на прашното разхвърляно ателие, специфичната за онова време помпозност.

Жената не дойде да си вземе палтото след час, нито след два, нито дори в обедбата почивка, както очакваше шивачката. Навън беше вече истинска снежна виелица и още към 4 и нещо прозорчетата в околните бизнес сгради започнаха да изгасват и трамваят да се пълни отново. Шивачката тъкмо си каза, че чака още половин час и затваря, когато от джоба на палтото изпаднаха ключове. Докато ги връщаше обратно, усети на дъното още една връзка. Днес всички имат поне две връзки ключове, помисли си жената. Как да си тръгне сега - тя не само, че нямаше какво да облече в товя време, а и нямаше да може да се прибере.

Докато чакаше, взе да зашие и джоба на палтото, който беше почнал да се прокъсва, след това изглади яката му и го постави на закачалка. Застанала така, права в средата на стаята, се видя в огледалото - самата тя, с очи като зимно небе и като копчета, в гълъбовосиньото палто, пристегнато нежно в талията. А зад гърба й в морето от черни палта, бавно като параход, минаваше последният трамвай.

Всичко ще бъде наред

https://www.youtube.com/watch?v=nbCOAPR33ME

Случвало ли ти се е като дете да направиш някаква страшна простотия, а после да слушаш как възрастните се опитват да я поправят, докато ти си стоиш наказан в стаята? А ако като мен си имал там плочи, то дори не е било истинско наказание. Пускаш някоя приказка, нареждаш възлгавници и одеала по земята, облягаш се и започваш да си навиваш ластик около пръста, после го развиваш и после пак. А сенките се приплъзват по стената, докато не се наложи да станеш, за да щтракнеш ключа на лампата.

Тогава тревожен женски глас от другата стая те кара да намалиш звука на магнетофона и да се приближиш до вратата, за да чуеш какво си говорят. Ако стените са достатъчно тънки, това е моментът, в който разбираш какво си направил. В моя списък са смъртта на бабината етърва, катастрофата на едни семейни приятели, обирът на апартамента ни в другия край на града и едни много лоши резултати от скенер. Помня добре как за всичи тях чух през стената, стоейки в тъмното, почти без да дишам, докато гласовете не затихнат напълно, а след това отивах пак при магнетофона и връщах плочата отначало.

Бях достатъчно голяма да знам, че нещата не могат да бъдат поправени, но просто исках и аз да участвам, нали разбираш? Исках да кажа колко съжалявам, че ще внимавам повече или пък просто да направя чай, да разтребя от вечерята, която никой не е доксонал, да изхвърля пълния пепелник. Обаче щом отворех вратата на хола, женският глас започваше да плаче още по-силно и някой ме побутваше по рамото обратно към коридора:

"Не сега"