сряда, 23 ноември 2011 г.

Кадри от Лентата

        Крайпътна бензиностанция. Едва 6 часа е и няма никакви коли. Студентът стои отвън на пластмасовото столче и чака. Не първите клиенти, чака едно момиченце, което понякога идва да му прави компания. Баща му го докарваше рано сутрин преди да отиде на работа и двамата прекарваха деня в игри и приказки ,миеха заедно стъклата и деляха бакшиша на две, а после с него си купуваха желирани бонбони от магазина на бензиностанцията. Понякога, когато нямаше и една кола с часове, те изрязваха картинки от разни списания и правеха красиви албумчета, друг път хвърляха гумено топче и се състезаваха кой пръв ще удари небето, а понякога просто си стояха около кофата със сапунената вода и отгатваха положението на четката, скрита под пяната. Веднъж един чужденец им даде бакшиш от един долар. Нямаше как да го разделят затова студентът го взе, написа на него нещо с черния маркер, което момиченцето още не можеше да прочете и й го подаде скришом, с думите „Да не го изхарчиш!” . Днес, повече от десет години по-късно, някои хора биха се почудили защо на дъното на една дамска чанта, внимателно сгъната в едно странично джобче, стои смачкана и надраскана еднодоларова банкнота.
                                                              ***
        Планинска хижа, таван с триъгълен покрив. Освен ските и грейката, бях взела китарата. Почти недокосната, подарък за Коледа. В едно голямо кресло до прозореца пръстите търсеха ре мажор. Валеше лениво, но толкова отдавна, че снежинките вече трудно си намираха място на покрива. От време навреме оставях китарата и поглеждах към  лаптопа. Най-после името ти се появи на екрана. Въпросът беше безсмислен, но криеше топлота, способна да разтопи цялата зима. Най-после го бях намерила. Ре мажор. Снегът навън затанцува, а зад стъклото някой се усмихваше.
                                                             ***
         Среднощен студ и мокър пясък. Слънцето скоро щеше да се покаже зад оранжевия плажен чадър.  Чакахме го завити под боцкащото родопско одеяло, свито от хотелската стая. Така добре се разбирахме ,когато се смеехме на един и същи език. Ти ми пееш тихо някаква неопределима песен, после спираш, а аз те ръчкам с лакът за да продължиш. После пак се смеем. Когато човек не спи, липсата на кислород в мозъка те кара да се смееш като идиот. Слънцето се повдигна на пръсти и се показа от върха на чадъра, а една глупава чайка кацна отгоре и се изака върху него. Всичко е толкова смешно.
                                                            ***  
       Зимата е друга ,но пак е в бяло. Сега цигарения дим е по-гъст отвсякога. Казвам ти, че ме дразни ,но всъщност ужасно ми харесва. Приближих се, просто за да се стопля на него. Бутнах те без да искам, а ти ме събори в снега. Хвърлих по теб кална топка сняг, но уцелих цигарата и тя изгасна. Димът изчезна за миг, но после ти промърмори нещо и го видях отново.
                                                            ***
         Последна нощ. На море сме, но пейзажа е планински. Дърветата аз виждам като борове, а по средата –стъклено езеро. Да, това е задния двор на хотела, където през деня горското езеро е шумен басейн. Но сега е нощ, хотелът спи, а дърветата си говорят нещо тихо. Ние не си говорим. Аз нямам глас, пък и в последните вечери всички думи, казани на глас, са глупави. Около басейна се излежават поне двайсетина шезлонга, но за да не ги обезпокояваме решихме да останем на един. На място за един, винаги биха могли да легнат двама.  Това е единствената гора на света, в която утрото носи  мириса на морските сярни пари. Красиво утро беше, но в него имаше нещо тъжно.

петък, 11 ноември 2011 г.

Последната оловна Темида

  Днес преди 22 години бил прощапулникът на демокрацията,но тя (с неподсъдитмата наивност, присъща на едно дете,при това бедно) избрала погрешната фигурка от масата.Грабнала с големи жадни очи най по-китайски-краткотрайното ,най по-индийски- шареното (та нали преди това всичко било бежово, метално и по съветски вечно ). Взела си,малката, една дрънкулка, побутната и в ръцете с подкупническа усмивка от един мустакат чичко с червена вратовръзка и ловна пушка в гардероба.
/Днес преди 17 години беше и моят прощапулник -на рождения ден на тате. Взех си Темида./
      Демокрацията още размахваше шарената дрънкулка, но всичко наоколо продължаваше да е бежово.Бежово като всички онези полици ,дълги и прашни, пусти и твърде високи за моите 12 месеца. На тях бяха изложени всички думи,лозунги,песни, обещания - или иначе казано, всичко което ни предлагаше промяната. А като че ли на нас тя предложи най-малко. Или ние най-малко си взехме от нея. Защо имаше Полска " Солидарност", Унгарските събития,в Чехия имаеше "Чешка пролет" а тук - само един ден- 10 ноември, когато Политбюро смени ръководството си и оттогава все същите червени невестулки, които бутнаха дрънкулки в ръцете ни, си разменят някакви постове и позиции и банки и куфарчета? Защото ние това си поискахме от госпожа Промяната и тя това ни донесе. Комунизма си отиде само в песента на Васко Кръпката, а 22 години по-късно поради някакви метафизични причини, някои българи продължават да си поръчват оглозганите му останки. Други пък, уж на пук на комунизма, си поръчват разни негови вариации. Бейлис - сладко и западно. Ама по пернишки - ракия с боза.
/ Днес още държа оловната Темида в ръка и чакам да дойде Времето-моето и нейното. Но сега тя е в опасност. Докато ловецът с червена вратовръзка е още сред нас по-добре да я крия в някой вътрешен джоб на палтото, да я пазя и почиствам от прахта. Сега малката оловна Темида е моя отговорност и аз няма да позволя лошите да наблъскат и нея в някое от куфарчетата си при своите малки темиди- претопени оловни войничета. Обещавам да се грижа за нея, докато един ден невръстната българска демокрация порасне,остави дрънкулката и бъде готова да приеме Темида.Като емблема.Като кръст.Като богиня./

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...