вторник, 4 декември 2018 г.

Тази история се случи през зимата, малко преди да навърша 5. Събудих се в леглото си (отксоро спях съвсем сама), в апартамента беше още тихо. Отатък сигурно още спяха, следователно денят трябва да е бил събота или неделя. Полежах в леглото известно време, но апартаментът продължаваше да е тих, накрая ме обвзе страшна скука и станах. Много ясно помня усещането от студените плочки в коридора под босите ми крака.

На дивана в хола спеше човек, а до него на земята имаше мръснобяло рунтаво куче. То се поразмърда, но спящият не се събуди  нито от него, нито от скърцането на вратата, затова побързах да се върна обратно в коридора. Врата на спалнята беше отворена, вътре нямаше никого. Върнах се в леглото и се завих с одеалото през глава, но скоро въздухът ми свърши и се наложи да оставя малка дупка между чаршафа и одеалото, през която да влиза въздух.

Изглежда пак съм заспала, защото се събудих рязко от тежестта в края на леглото ми. Непознаят беше седнал в краката ми и ме наричаше по малко име.

- Уплаши ли се много снощи?

отвих се и седнах в леглото без да му казвам нищо.

- Аз съм чичо ти, да не би да ме забрави? Не помниш ли ваще като те доведоха в къщата в планината миналата зима... или по-миналата да е било... Майка ти е добре вече, няма да се притесняваш.

Като каза майка ми, се сетих за отвратителния сън, който сънувах точно преди да се събудя. Някакъв коридор и в него много високи легла на колела, които се разминаваха бързо, като блъскащи се колички. Наоколо имаше много хора, чувах ги да казват "пречите, тук не е чакалня", "няма ли кой да го вземе това дете". На мен вече много ми се спеше. Последно си спомням как тате ме носеше по стълбите нагоре към блока, а аз се преструвах, че спя, за да не ме пусне да ги изкачвам сама.

***
Знаеш ли какво ми мина през ума сега, докато ти разказвам тази история... че каквото и да се случва нощем, най-ужасяващо си остава да се събудиш една сутрин и в дома ти да спи непознат.


вторник, 13 ноември 2018 г.

Just a perfect day
Feed animals in the zoo
...
I thought I was
Someone else, someone good

Вече дни наред слушам как времето щяло да се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последния топъл ден тази есен, приятели" и като че на пук, всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е един от онези слънчеви ноемврийски следобеди, които гледаш от прозореца на класната стая - последното място, на което искаш да бъдеш. Там отново правиш теста по математика, втора или може би трета поправка. Всички останали вече са предали и са навън. А ти пишеш като луд по черновата, защото се надяваш усърдието да породи у класната някаква снизходителност. 

Как ми се иска да я реша тази задача... Ей така, систематично, спокойно, от първия път - като отличниците, без никакви драсканици. И да изляза при тях, които се замерят с листа и играят тенис на маса. Но на мен все се пада различна задача.

Така, както пада плодът от дървото, застудяването вън или стъмването в класната стая, не са неща, които ще се случват постепенно. Затова всеки ден се обличам все по-дебело, отколкото трябва. Даже преспективата за пролет с цяла леха цъфнали дървета не може да ме стопли, като виждам по земята в двора дюлата, която ще изгние необрана и настъпена.

Това, което искам да ти кажа, ако прочетеш това, е, че се иска страшно много смелост, за да напишеш "задачата няма решение", да предадеш листа и да излезеш. А аз така и не разбрах дали съм смела или само се преструвам.

***
В нощта, след като написах това, сънувах, че съм в самолет, който по всичко изглежда, ще се разбие. Летяхме над океана, после над тъмна гора и в момента, в който доближихме земята, достатъчно, че да е безопасно да го напуснеш, бях една от първите на аварийния изход.

Скочих. Оцелях. Поздравих се за късмета си, за бързината и хладнокръвието, на които другите пасажери явно не бяха способни. После се обърнах назад да видя катастрофата и вместо нея видях как напълно здравият самолет се издига нагоре отново, с всички останали пътници, останали по седалките си.

четвъртък, 25 октомври 2018 г.


Виж как всички са луди по винтиджа, антикварните магазини надуват цените. Моята алергия към прахови частици просто е несъвместима с този new wave на сантименталност. Помниш ли времето преди бума на ретрото, когато новите неща в магазините бяха по-скъпите?

И с думите стана така. За нови няма ни търсене, ни предлагане, всичко живо се хвърля на старите. И аз изтъргувах изхабените си думи наедро. Тази икономика, която не разбирах, изглежда работеше за мен.. Пък и на мен те вече не можеха да послужат за нищо.

Понеже можеше да има само една дума за онова усещане, когато гондолата те изкачва нагоре, само една дума за длан, за очакване, само една дума за необяснимото... изрекъл ли си я дори само веднъж, тя е вече употребявана.

Не ме разбирай погрешно, няма нищо лошо в мекотата на износените обувки. Но аз не бих си купила твоите.

Така минаваха години и на мен ми се струваше, че всички думи на света са се свършили и ако искам да проговоря отново, трябва да повтарям старите до изтъпяване.

И точно когато се бях отказала да я търся, когато си казах, че това вече няма зачение, защото гондолата не е за моята възраст така или иначе...

тогава открих (както откриваш резервни ключове) този нов и отдавна научен език, на който още не бях проговорила.

сряда, 12 септември 2018 г.

Убий ме, не помня какво търсех

Паля си трета цигара пред залата и не мога да реша дали да вляза. Черно-белият плакат прилича на некролог с размазани букви. Не се чете какъв е концертът, кой свири, каква е програмата, знам само, че е рано за вечеря и въобще не ми се прибира.

Влизам и сядам на едно от местата до прозореца. Сянката върху съседната кооперация разцепва наполовина изтърбушенения диван, който лежи на покрива. Хареса ми, че има прозорец - когато гледаш продължително пианистите, мимиките и театралниченето започват да те натоварват.

Докато си търсех нещо из чантата, без никаква встъпление и аплодисменти, беше започнало първото изпълнение. Вдигнах поглед, не можах да видя добре кой стои зад пианото и продължих с ровенето из чантата. Не намерих каквото търсех и я оставих на стола до мен.

От сцената звучеше тиха мелодия, различна от всичко познато. Беше като народна музика от някаква малка, толкова малка страна, че дори я няма на картата. Мелодията е бавна, непринудена, във фразите няма динамика. Всяка музикална тема приключва в нищото и започва следваща, нито една не достига кулминация и това създава постоянното усещане за недостатъчност. Като че си поемаш дълбоко дъх и не можеш да го издишаш.

Това изпълнение изобщо не изисква обичайната скованост на публиката в залата. Съвсем спокойно можех да си представя как вадя от чантата си кенче бира или пакетче солети или как си събувам обувките и си качвам краката на стола, сега това съвсем не би изглеждало неуместно.

Навън се бяха сменили няколко сезона, а музиката продължаваше, все така равна и неуловима. Беше писана за поляни, хълмове, реки,  носеше и някакъв спомен за калена камина, на която се вари черен чай. Споменът беше чужд, може би детски.

Макар и хубава, мелодията оставаше все така далечна, а еднообразната й лекота започна да ми дотяга. Колкото по-дълго стоях там, толкова повече сили щяха да са ми нужни да се повдигна от мястото си. А и вече нямах къде да отида. Вероятно старата ми къща беше продадена или разрушена от силния вятър, прозорците - широко отворени, а котката - избягала или твърде стара. Видях как детското ми легло, бюрото с тетрадките, нощната ми лампа плуват надолу по канала. Вкопчих се здраво в седалката, чантата ми изтрополи на земята и музиката спря.

След няколко дълги секунди на възмутени прокашляния, слабичкото момиче продължи да свири Бах в полупразната зала. Сянката вече беше захлупила цялата отстрещна сграда, а разлепената кожа на изхвърления на покрива диван ту се надигаше от вятъра, ту клюмваше обратно - като човек, който на няколко пъти тръгва да казва нещо, но в крайна сметка само пуфти.

понеделник, 27 август 2018 г.

Мислиш, че е забавно ли? Отвратително е, казвам ти. Да ходиш по улиците посред ден и да се страхуваш, че ще срещнеш познат, който небрежно ще те попита къде отиваш. И ти ще се забавиш с отговора, със секунда- две повече от обичайното. Защото най-трудното в една лъжа не е е да я измислиш, а да я изстреляш на момента.

И това се повтаря, докато отивам на работа или до магазина, понякога дори докато си стоя вкъщи съм нащтрек, че някой ще ме потърси с някакъв уж незначителен въпрос. Страхувам се най-много от малките разговори. Измислям всички отговори, на всички възможни въпроси, понякога ги записвам, за да чуя как звучат, а друг път ги казвам пред огледалото или в празната телефонна слушалка.

Сигурно си се чудил на онези хора, които проявяват искрен интерес към събеседника си и нямат нищо против той да е тема на целия разговора. Най-добрите слушатели. Най-желаните гости. И аз станах от тях.

Истината или се осмеляваш? Осмелявам се, накарай ме да ритам уличните котки или да шушна вулгарни думи в ушите на бабите пред блока, няма значение. Спрях да избягвам големите партита, където всички са непознати, започнах да се представям под различни имена в баровете, превключвах на непознати езици.

Веднъж убедих охранителите, че съм съпруга на един от актьорите, за да ме пуснат в театъра. След постановката той дойде да ме вземе, направи ми саркастична забележка, задето все закъснявам и ме заведе в нашия дом, където живяхме щастливо още две години. Човек бързо се увлича в тази игра.

понеделник, 6 август 2018 г.

Стоя на земята, насред чували, разглобени чекмеджета, прахоляк  и дупки в стената от радиаторите, които чакат да бъдат изнесени. Картината, която си бях взела няколко месеца преди да реша да се изнасям и така и не окачих на предишното място, легна на станата все едно винаги е била там.

Като отвориш прозореца, в стаята дружелюбно влиза зелен клон.

Количеството светлина в дневната е нещо, което никой майстор на дограми не може да поправи, а всичко останало са дреболии. И ако някой се хванеше за дреболия, веднага ми ставаше несимпатичен.

Такова си го представях - уединено, без да е изолирано. Пространството да е единственият лукс. Да, това е най-хубавото място, на което съм си събувала обувките. И наградата ми за всички любезни откази.
***

-побързай, още двама човека го искат
-ти подпиши да ти е сигурно, това после ще го мислиш
-като си заживееш, ще спре да ти прави впечатление
-не можеш да си позволиш по-добро
-по-добро няма

Страхът е най-лошият брокер, веднага те надушва ако бързаш.

сряда, 1 август 2018 г.

Unintended

I'll be there as soon as I can

Вечеряхме пица на парче в колата ми за трети път тази седмица. Всичко вървеше добре, докато не посегнах към жабката за нещо и от там се изсипаха всички онези песни. Трябваше да се пошегувам, да замажа положението с нещо, но подобно хладнокръвието и бърза мисъл не са ми присъщи.
Казват, че във всеки от нас има атоми от звезди, които са се взривили преди 11 милиарда години. Според други научни изследвания, малък процент от шума в телевизора е "остатъчна светлина" от Големия взрив... Колко ли време ще мине, докато си събереш цялата музика обратно?

И се сетих за онази сутрин, когато затворих телефона и вече всички звуци ме дразнеха - стъпки, ключалки, вилици... за музика не исках и да чувам. В следващите дни си намерих някаква група, която пееше на фламандски и само това - дума не им разбирам на тея хора. От всичко познато ми се повдигаше.

Всеки, който е започвал отначало, знае колко е изморително. Постоянно искаш да се откажеш, да затвориш очи, да си починеш за 5 минути от настоящето. Не можеш да бягаш вечно – накрая се спираш да послушаш уличните музиканти. После се улавяш да превръщаш салфетките от бистрото в лебеди, фасадите - във фотографии, уличните табели – в стихосбирки. „Премини на отсрещния тротоар” или „Път без изход”. Обикаляш местата, на които си бил щастлив и чакаш нещо да се случи.  „Внимание, дълбок изкоп”. Нищо не крие повече нещастие от опита да се повтори нещо хубаво.

"Вече никога няма"

Тази мисъл трябва с всяко събуждане наново да се опровергава, докато процесът стане механичен. После, докато се усетиш, вече ти е втръснало от изкуство. Нещата, които започна  да правиш,  за да се разсееш, сега са настоящето, което поглъща всичко и всички ни.
Вече можеш да говориш и да не говориш за това, ето и ти си човек като всички. Вече не си млад, дори да си на 19, не си идеалист, дори да се опитваш. Научил си се да разделяш двете неща, нали се сещаш. Можеш да се наслаждаваш на храната и без музика.

събота, 14 юли 2018 г.

Don’t tell a lie about me dear, I won’t tell the truth about you...

https://www.youtube.com/watch?v=QCnOx4lmnbg

Представям си се, с моите 160 см. да отдам живота си на баскетбола. Или с резките си движения и двете си леви ръце да зарежа всичко в името на хирургията. Или да преследвам мечтата си да бъда стюардеса, без да обръщам внимание, че при всяко излитане от носа ми потича кръв. Всички обаче сме си патили от хора, които правят точно това.

Недостигът на аплодисменти се обостря с годините и ти не си усетил как това те е превълнало в друг човек.  Нищо не оголва зъбите така, както състезателния дух в грешната дисциплина.

Не знам кой лъже децата от малки, че нещата се постигат със зъби и нокти. Докато по други географски ширини ти повтарят "релакс, релакс", тук ти викат "стегни се". Само се огледай - от толкова стягане колко хора са с криви захапки. Цялата им физиономия се е изкривила от вторачване в другия. В другия, при когото нещата  изглежда се получават с лекота.

Сещаш ли се как по реалити форматите питат участниците за какво мечтаят? Тези, които отговарят "за световната сцена", винаги отпадат първи.

понеделник, 2 юли 2018 г.

Тази история е подходяща за хипохондрици

- Има авитаминоза, ще ми я водите всеки ден за системни вливания.

- Не, вижте сега, ние утре заминаваме за море, няма как.

- Можете да я оставите на хотел тук, престоят е 65 лв. на ден и включва всички необходими консумативи, лекарства и манипулации.

- Няма начин.

- Господине, длъжен съм да ви предупредя, че ако я оставите в това състояние, може да не я намерите жива.

- Тогава такъв и бил късметът.

В колата обратно към вкъщи, жена му му се примолила:

- Ами брат ти? 8 години я гледа!

- Брат ми ако иска сам да си я води на вливания. Ти остави резервацията за хотела - да кажем, че ще я отменя. Представяш ли си как всеки ден след работа се прибирам до вкъщи, взимам костенурка, карам я до другия край на града и после я връщам?!  В най-голямото задръстване. И без друго ми е писнало да и сменям водата и да мия миризливия аквариум.
На следващия следобед двамата вече пътували за Гърция в кола с развален климатик. В краката на жената се клатушкала кофата с вода, в която се вози авитаминозната костенурката. Такава жега било, че водата в кофата се нагорещявала през половин час и спирали на всяка бензиностанция да я сменят.

Стигнали границата. Костенурката нямала паспорт, щели да ги върнат. Мъжът излял водата от кофата, хвърлил я в багажника, а тя минала полицейската проверка в джоба на якето му, гък не издала. В Гърция мъжът и жената решили, че ще се разделят, разбира се никой не искал да вземе костенурката. Но как да я оставиш ей така в морето – тя е речна костенурка, при това в незавидно здравословно състояние. Жената се прибрала в София със самолет, а мъжът с колата, затова той взел костенурката и я прекарал през границата по познатата схема. В София я дал на майка си, заедно аквариума за 800 лева, като подарък за рождения ден.
От онова пътуване са минали двайсет и една години. Костенурката смени още трима собственици, събуди се от зимен сън след най-студената зима в историята и оцеля след голямото земетресение, когато една по-голяма вълна я изхвърли на свобода. Известно време след това, новите и собственици продължиха да слагат храна в аквариума и забелязаха отсъствието й едва след седмица, когато тръгнаха да сменят водата.

петък, 29 юни 2018 г.

Жълтата къща на улица "Слънчоглед"

Има неща, за които еднозначно си благодарен, че са се случили. Всеки може да си тръгва от лошото, но да си тръгнеш от хубавото, когато му дойде времето - ето това е най-трудната крачка напред.

Начално училище, гимназията, университетът, работата - всички те само затвърдиха едно познание, което имах много по-отдавна.

Екзюпери (роден на днешната дата) казва, че най-голямото богатство са човешките отношения.

Места, трудни за напускане - ето това трябва да е най- хубавото пожелание.

понеделник, 25 юни 2018 г.

Толкова обикновени неща.Толкова сложни за мен.*

https://www.youtube.com/watch?v=uZSobH1wiiM

Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.

Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.

Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.

* Из "Канела 6" на Елин Рахнев 

събота, 23 юни 2018 г.

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

неделя, 3 юни 2018 г.

Гледам я - млада, симпатична, добре облечена жена, рови в контейнера за боклук.
-Извинете, изпуснахте ли си нещо?
-Не, не....една приятелка ми каза за това място, ако знаете какви хубави чанти има! Последни модели на топ марки, всякакви размери и цветове. Едно пране на 60 градуса  и забравяш. Ето тази - потупва чантата, която носи през рамо - също ми е от тук, но вече и дойде времето. Елате да видите де, няма да ви ухапе.

Отивам и наистина - чанти колкото искаш. Винаги си изхвърлях боклука от разстояние, не бях виждала как изглежда контейнер отвътре. То нито миризма, нито гадни гледки - само чанти да искаш. И жената беше права - някои хич не бяха за изхърляне.

***

Веднъж, докато ровех за телефона, си убодох пръста. Стори ми се странно, защото не носех в себе си нищо остро. Друг път от вътрешния джоб изскачаше половин пакетче сладникави дъвки. Днес пък, за ключовете ми се беше закачила обица с една от онези блестящи във всички цветове диско топки. Винаги съм се чудела коя жена би носила подобно нещо...


На чантата действително нищо и нямаше, но аз малко си падам гнуслива, а и не съм много по изненадите, та още същия следобед отидох да я върна там, откъдето съм я намерила. Докато се отдалечавах, някъде до контейнера се чу момичешки писък:

-Тази е, тази е, ще ми отива на всичко!

петък, 25 май 2018 г.

Това беше старата, някога любима, книга с ново оформление. Прехвърлих още няколко страници и я прибрах без да я дочета. Като дете, което старателно маха едно по едно листенцата магданоз от супата си и накрая не я яде, защото е истинала.

Може би, вече пораснала, ми се прииска да се влюбя в думите още веднъж, да се върна обратно там, където те бяха всичко, което имах и всичко, което ми трябваше. Исках отново думите да ме развълнуват, да ме изплашат, да ме смутят, да ми поверят тайна, да завъртят въртележката в Чезенатико, да ми се завие свят... Обаче погледът ти мълчеше, а от страниците се сипеха думи, изморени от повторения.

На езика на любовта "изморен съм" означава, че всичко е свършило.

понеделник, 21 май 2018 г.

Погребалната процесия се точела по неравния склон, катафалката спукала гума, капакът на ковчега се отворил и трупът се търкулнал надолу.

Търкалял се дълго, стигнал гората и се спрял в едно дърво. В този момент се чул изстрел, ловецът приближил да провери какво е улучил и видял трупа. "Боже мой, какво направих, ще ми вземат разрешителното за лов" - си казал и побързал да го хвърли в реката.

Тялото се носело по течението няколко дни, докато не стигнало рибар, който тъкмо замятал въдицата си. Закачил го и го изтеглил на сушата. "Боже мой, човекът сигурно си е плувал в реката, аз съм го стреснал с куката и се е удавил". От уплах да не се разчуе в селото, рибарят го натоварил на колата и го хвърлил до пътя.

Както си лежал така встрани от шосето, две коли се разминали на косъм от катастрофа и едната излетяла от пътя. Шофьорът слязъл да провери има ли щети по колата и какво да види, под гумите - човек! Работата не изглеждала на добре, но той все пак го качил на задната седалка и го откарал в болницата.

16 часа шофьорът чакал в коридора пред реанимацията и се молел всичко да е наред, иначе щели да му вземат книжката до живот...

Излязъл най-накрая докторът и успокоил шофьора:

-Няма страшно, всичко ще може да прави. Най-много леко с единия крак да накуцва.

*Разработка по стар виц, който ми разказа Краси

понеделник, 14 май 2018 г.

„Една нощ в Рила за пръв, но не и за последен път разбрах, какво са звездите. Почувствах ги като нещо, което прогонва от моето същество всичко лошо, всичко мътно, всичко неясно, всичко фалшиво…Жалко, че в тоя напрегнат, динамичен живот човек все по-рядко и все по-трудно намира време да се обърне към звездите."

Людмил Янков - алпинистът, отказал се от мечтата си да покори Еверест .Само  на няколко часа от върха,  той решава да се върне назад в опит да спаси своя приятел Христо Проданов

Със Сами още бегло се познавахме, когато един следобед се случи така двамата да берем горски ягоди до шосето напът към София. Нямахме много общи теми, той ми разказваше любимата си книга за някаква експедиция. Труповете на южния склон под Еверест (понеже стоят с години без да се разлагат) служели за ориентир на изкачващите го. Ръкомахаше с неестествено дългите си ръце като регулировчик и показваше - от този труп надясно...

Две години по-късно, бяхме на пътя в някаква гора посред нощ, когато изведнъж спря и каза "представи си сега, че както си стоя тук до теб, ме видиш на предната седалка в паркираната зад завоя кола". Мразех, когато прави така, знаеше, че мога да си представя всичко.

Пак от Сами знам историята за 13-годишното момче, което една зима през 90-те се загубило малко над Бистрица и бялата смърт го застигнала на 500 метра от селото - на това място има плоча, от която днес се виждат покривите на първите къщи.

Сами, твоите истории винаги са ме ужасявали. Особено онзи път, когато за малко да се превърнеш в една от тях. Когато разбрах, че всичко е наред, изпитах единствено гняв. Не те разбирам, никогато не съм те разбирала, но знам, че ще го направиш отново и отчасти се радвам, че дори няма да разбера за това.

сряда, 9 май 2018 г.

Drops of Jupiter


https://www.youtube.com/watch?v=CvFH_6DNRCY

Докато прекосявах парка на прибиране онази вечер, си помислих, че би му отивало езеро с лилии. Когато стигнах до блока, на южната му фасада тъкмо беше започнала прожекция на небесните тела. Седнах в публиката да погледам. Мислех си, че знам много за планетите - размер, подредба, материя, но тази вечер за първи път ги виждах да се въртят. Бях твърде близо до екрана. Успях да се измъкна незабелязано, тъкмо преди да ми се завие свят. Качих се по аварийните стълби, проврях се през капандурата и излязох на покрива.

Нямаше други хора, хамакът беше свободен. Полежах за малко така между дърветата. Намираме се безспорно в най-красивия месец от годината, но нощите му все още са студени и не бива човек да се застоява.

Слязох обратно вкъщи, стая с висок таван, ваза и стъклена масичка с извити крачета, а от отворения прозорец се носеше ароматът на лилии.

Някога живеехме на още по-висок етаж и държахме един авариен сак до вратата, в случай на земетресение. От тогава ми е навик, винаги да имам приготвен багаж на прага, за всеки случай.

понеделник, 30 април 2018 г.

Джазът е бил замислен като имровизация. Чернокожи се събирали в малко задимено заведение някъде из Америка и слушали музика, която няма да бъде чута повторно. Нямало две еднакви изпълнения, нямало записи, партитури, нито вокал. Само тромпет, пиано и контрабас, които водят помежду си непринуден разговор.

Джазът не е носталгичен, не задава въпроси. Негов предмет е този момент, тук и сега. Утре някои тонове ще се повторят, но музиката ще е друга. Малцина са онези, които умеят безпаметно да се потапят в настоящето.

Джаз импровизацията е като Травиата - или се влюбваш от раз или никога не ти влиза под кожата.

понеделник, 23 април 2018 г.

Какво става ако натиснеш паник бутона без причина?

Изведнъж хората на улицата започнаха един по един да се свличат на земята и да се превръщат в змии. Изпълзяваха от ръкавите на ризите и от крачолите на панталоните и се навиваха на кълбо, а аз вървях внимателно между тях, да не ги настъпя. После се събудих и ужасно дълго пих вода.

До сутринта се опитвах да се сетя, как завърши онази книга, тя замина ли за Южна Африка или остана? Има книги, които съм чела с фенерче под одеалото, за да не ме видят, но тази трябва да е била от онези, които само съм се преструвала, че чета. И все пак, точно сега наиситна ми се ще да си спомня какъв беше краят.

Науката е измислила как да клонира хора, литературата е пуснала мухата, че те могат да бъдат използвани за донори, а медицината не е отрекла, че това ще подобри човешкия живот. Обаче чудовищните трансплантации на органи дори не са най-страшният сценарий. Някои хора ще клонират себе си и ще проявят нечовешко насилие, други ще клонират онези, чиято липса не могат да понесат. А аз вероятно пак ще избягам някъде, където науката не е чак толкова напреднала.

На село има един дядо - всеки го знае - който вече над 40 години гледа на двора си каракачанска овчарка на име Балкан.

Машината на времето е асансьор, в който непрестанно се возим нагоре-надолу между бъдеще и минало, от бързата му скорост може свят да ти се завие. Не ти е нужен съновник, за да ти каже от какво те е страх. Страхът е винаги само един - да не паднеш.

И въпреки този страх, все пак някога сме проходили. Макар че не помним, сме падали сто пъти преди да успеем, а не сме си казали "това не е за мен".


събота, 14 април 2018 г.

Тази история не завърши така

"Кралю-Порталю, отвори порти, че ще замине кралската войска" 

Майната му на всичко, просто искам да се прибера. От училище, някоя вечер през 2008...да седна на масата и да питам какво има за вечеря, а някой да ми каже "тихо да чуя новините".

Или тъкмо преди зазоряване през зимата на 2011, да се събуя тихо, за да не ги събудя и да се хиля 10 минути пред огледалото в банята на някоя реплика от рокенрола...

Или да се върна скапана след работа през 2014 и да се тросна с "оставете ме намира, ще си вечерям в стаята"...

***
После няколко пъти опитвах да превърна вещите в дом, отделни хора - в семейство, себе си - в човек, който никога не се обръща назад.


Тази вечер няма да вдигна телефона да се видим и да се порадваме на най-хубавите си години. Всеки от нас се е научил да преглъща своите такива вечери дискретно, без да скапва купона на останалите. Когато телефонът звънне отново (дават ти още един шанс), ти минава през ума, че тази пролетна вечер ня-ма ни-ко-га да се повтори... Докато трае този момент на колебание, телефонът спира да звъни. Оставяш го и си пускаш музика, която си си забранил да слушаш.


*картина: Ван Гог

сряда, 11 април 2018 г.

Извънземни

Може и да не вярвате,
но има такива хора,
които преминават през живота
почти без никакви илюзии и сътресения.
Те се обличат добре, ядат
добре, спят добре.
Те са доволни от семейния си
живот.
Те имат своите моменти на тъга,
но като цяло са необезпокоявани
и често се чувстват много добре.
Когато умират, смъртта е лека,
обикновено умират в съня си.
Няма да повярвате,
тези хора наистина съществуват.
Аз обаче не съм един от тях
не съм дори близо
да бъда един от тях.
Но те са там,
а аз съм тук.


Чарлз Буковски

*за първи път превеждам стихотворение

вторник, 10 април 2018 г.

Тя разказва най-добрите вицове, ако можеш, смей се

Soñé una verbena que siempre otra vez

<Курск ще потъне>
Това предупреждение от Ванга звучало налудничаво - как цял град ще потъне... и то град, който даже не е на море. Обаче Курск все пак потънал - като подводница.

Хендел, емблемата на бароковата музика, е живял в Лондон на улица Брук №25. През 60-те години на 20-ти век на улица Брук №23 се нанася един чернокож музикант от Сиатъл, който само за няколко години ще запише името си в историята на рока – Джими Хендрикс. Двама гении, два века, два номера разлика. Каква късметлийка е тази Брук. Само си представи  на колко улици по света дори не е стъпвал талантлив човек.

Някои исторически драми (познати поради екранизацията им) са били предсказани до най-дребни подробности в литературата - години преди да се случат. Такъв е случаят с книгата "Гибелта на Титан" или този на Ричард Паркър, изяден от екипажа на корабокруширал кораб - случай, който бил детайлно описан десетилетия по-рано в роман на Етгар Алан По. Дори името Ричард Паркър съвпада, а авторът твърдял, че романът му е по истински случай. Веднъж и аз разказах нещо, което, струва ми се, беше по истински случай. После то наистина взе, че се случи.

"За трети път гледам този филм и всеки път краят му е тъжен". Знаеш ли кой гледа един и същи филм хиляда пъти - всички деца го правят. После, този ужасен навик да препрочиташ. И колкото повече препрочиташ, толкова по-малко ти се ходи в книжарницата (това е за теб, Г.).  От този сценарий ме спаси любопитството, него загубиш ли си чао. Понякога знам, че това до тук не е всичко, че най-добрите истории още не са написани. Друг път такава една мисъл ме ужасява.

Подводницата потъна, (на същата дата, знаеш ли) защото войната все някога трябваше да свърши. Обаче Курск дори не се намира близо до море.

*изображение: Vladimir Kush

сряда, 4 април 2018 г.


https://www.youtube.com/watch?v=RIf2OXtDhhQ

Новият завет е най-популярната приказка. Най-разбираемата и най-универсалната. Всеки е пил на една маса с Юда, всеки познава Пилат, който си измива ръцете и Петър, на когото не му стиска (и сам е бил всеки от тях). Всеки понякога мисли, че баща му го е изоставил. "Всеки" е дума, която умните хора избягват.

На миналия Великден обикалях една квартална църква в най-голямата кал, свещта постоянно гаснеше, припалвах я от свещите на усмихнати непознати и се надявах, че накрая доброто ще победи.

Скептична съм относно ходенето по вода, превръщането на водата във вино, съживяването на мъртвия и какво ли не още. Обаче вярвам, че някъде там, в едно тъмно и студено подземие, благодатният огън (както го наричат миряните) лумва от само себе си.

четвъртък, 29 март 2018 г.

3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679

за хората, които не усложняват нещата, числото е 3,14.

за хората, които усложняват нещата, винаги има по още една цифра след запетаята.

"Независимо от многото аналитична работа, прибавена към изчисленията със суперкомпютри, определили повече от 1 трилион цифри на π, не е намерена закономерност в поредицата от цифри". 

Или иначе казано, от добавяне на цифри след запетаята няма сми.

"за практически, ежедневни нужди прецизност на π от 2 до 5 знака е достатъчна за почти всякакви пресмятания".

но Пи е ирационално число. ти знаеш, че то е в спиралата на твоето ДНК и в зеницата на окото ти и просто отказваш да спреш да търсиш. Трудно е да се борави с толкова много цифри в уравнение.

това тук не е геометрична прогресия, при която всяка следваща снойност е най-голямата. това са просто ненужни числа след запетаята, без константа и без никаква логична последователност. не си никакъв математик ако правиш нещата излишно сложни.

Америка всяка година отбелязва "Денят на Пи" на 14 март. През 2004 г. на този празник Даниел Тамет рецитира 22 514 цифри от числото Пи. 

е, слушай ти ако искаш такава ода на безсмислието....

сряда, 21 март 2018 г.

Да се чакаме на служебния вход



https://www.youtube.com/watch?v=1boeQ9zoF-s

В разгара на сезона, как само ми втръсна от постановки. Добри актьори, лоши актьори, елементарни сюжети, убедителни развръзки, пълнокръвни диалози...

както казва Г. "беше ок, на няколко пъти дори се засмях". Истината е, че понякога ръкопляскаш, станал на крака след края на театъра, просто защото всички други го правят.

чувствам се като дете, което са накарали да чете "Под игото".

А как бях погълната някога от Хари Потър... нищо, никога, нито ред не ми звучеше фалшив, познаваш ли това чувство? Много е лесно за разпознаване - не те оставя да четеш по "една глава на ден". Тогава тъкмо се бях научила да чета.

Сега четем е бързо и диагонално, без препрочитане. Трудно намирам магия и в най- красивото изречение. Дали е нещо от хиледолетието? Едва ли, ако се върнем по-назад, към ренесансовото изкуство, там нещата са изглеждали дори още по-изкуствено. Или пък в американската класика. Диалозите между дами и господа са е няма такава превземка.

Неотдавна много ме изкефи една постановка - хем смислена, хем смешна, абе такава съвсем близка до живота, чак да забравиш, че си на театър. Така искрено отдавна не бях ръкопляскала. И на другия ден, Дон Жуан го засичам в трамвая как блъска с рамо една жена, за да седне на свободната седалка. Нали разбираш, къде отива магията?

Баща ми например, никак не одобрява "хора на изкуството". Това, казва, са суетни безделници. И се впуска в обяснения. Когато обаче иска да каже, че харесва някого, той обикновено е съвсем лаконичен.

"много е истински", само това казва.

Дали това в трамвая не е било инцидентен случай.. или пък само ми се сторило, защото съм очаквала да се разочаровам.... а може малко да преувеличавам и онази вечер в театъра да не е била кой знае какво...в крайна сметка, Дон Жуан не е труден образ.

Джани Родари има една книжка с приказки, всяка с по няколко възможни финала. Читателите могат да изберат измежду три варианта за край или да напишат свой собствен (имаше специално отделено празно поле за това).



*'Текстът на Ерик - Еманюел Шмит - "Процесът срещу Дон Жуан", е част е от сборника с пиеси за театър на Шмит  -"Театър 2".
** не съм се качвала на  трамвай от доста време

събота, 3 март 2018 г.

Ако ти си продължиш по твоя път и аз по моя


Много болни цветя съм пресаждала и пак са умирали, много места съм напускала без да се обръщам. В нощта на заминаване сънувам единственото място, където не мога да се върна. Може би това е проблем с краткосрочната памет. Както възрастните хора с деменция обикалят улиците да търсят къщата, в която са пораснали, но не помнят къде са живели последните 50 години.
Every breaking wave on the shore
Tells the next one there'll be one more

Опитвам се да го кажа красиво и небрежно, но днес не ми е до финтове. Качих се на автобуса, онзи който обикаля Драгалевци и Бояна, и се возих с него по целия му маршрут, докато не се стъмни, а после без да бързам слязох към София по стръмната пътека, на която старата кола се задавяше. Една звезда падна на покрива на високата бизнес сграда зад околовръстното.

And every gambler knows that to lose
Is what you're really there for

Сега можех да притежавам билети за U2, но вмести това в бързината се изплъзна друго желание. Най-добрият начин някой да се върне след дълго отсъствие, е по телефона. Иначе се сблъскваш с остаряването, променените маниери, новият начин на обличане, брада или нейната липса, може дори да не го познаеш...  гласът обаче не се променя. Казват, човек се познавал по очите. Убий ме, не помня какъв цвят са. По пътя на логиката, няма да са били сини, но нищо повече. Понякога трябва да избереш между спомените и разсъдъка си, а в такива случаи аз винаги взимам правилните решения.

Summer I was fearless

Колко трябва да тежи една полярна мечка, за да счупи ледовете между нас? Хумор за математици, само те си го разбират. И все пак, толкова хора се опитват да заместват месото със соя, кафето с чай, хумора със сарказъм... само на мен не ми беше простен опитът да заменя онова, което ме убива, с най-близкото на вкус.

But it's hard to listen while you preach

Нито рекламодателите на здравословни продукти, нито майка ми, нито някой друг успя да ме научи на угризения. Както и ти сам се убеди, да обвиняваш някого, че е направил каквото е направил е най-сигурният начин да ти се случи същото. Вселената много държи да разбереш, че не си по-добър от този, когото съдиш.

The sea knows where are the rocks
And drowning is no sin

Докато написах това и песента свърши, желанието да си поговоря с теб отшумя. Това не е носталгия по миналото, а опит да си взема 5 минутна почивка от настоящето.

And we know that we fear to win
And so we end before we begin

Част от публикациите тук са ми послужили да предотвратя обаждане, от което не е имало никакъв смисъл. Тук приливните вълни могат да се разбиват без никакви последствия. Не че се оправдавам, но ето, че писането може да не е съвсвем безполезно. Нито пък, както си мислят всички ,е свидетелство за кой знае каква любов и мъка.

Are we so helpless against the tide

Напълно е възможно това усещане у Боно да е траело не повече от самата песен.

неделя, 25 февруари 2018 г.

Невидимо дете

Не е точна дата, но мина почти година.
Загубата не е линеен процес, в началото не усещаш нищо.

Преди три години не дойдох на рождения ти ден, защото бях на диета, а преди две- защото се бях скарала с някого. Сега понякога виждам смешна картинка и ми се иска да ти я изпратя или пък чувам песен, която само аз харес
вам и се сещам, че и ти я харесваше. Умирам си да ми дадеш акъл без да ти го искам.

Знаеш ли кое е най-лошото в цялата работа - имам приятели, които още са тук, имат рождени дни и аз ги изпускам, дават ми съвет и аз ги отсвирвам. Не научих никакъв урок.

Ти беше приятелят, с когото винаги щяхме да заравяме томахавката (разбираш ли иронията тук)... Нищо не ме научи да се сдобрявам, а на теб това ти беше една от най-хубавите черти.

Винаги съм се чудила, дали в сдобряването изобщо има някакъв смисъл. Ако детето на площадката ме е нарекло гаднярка, а аз него - страхливец, какво би променило сдобряването. Съжалявам, че мисля така за теб, и че ти мислиш така за мен. Обаче ако аз приема, че не си голям куражлия, а ти - че просто не знам как да се държа, не бихме ли могли все още да бъдем приятели? Няма как да го разберем, защото сме си обидени.

А ти беше друг тип човек. Ти казваше "не мога да те понасям" и два часа по-късно настояваше да се видим, за да ме убедиш, че не съм права. Покрай цялото заяждане съм ти казвала неща, които не можех да кажа на друг. Както ето сега има неща, които бих могла да кажа само на някого, с когото не си говорим.

Някога смятах, че най-глупавият подход към хората е да ги напускаш, защото са такива каквито са, а после да ти липсват - такива каквито са. Сега мисля, че най-глупавият подход към живота е да гледаш назад и да задаваш въпроси.

PS. Измазали са стените на Лорка и надписък "ВСИЧКО Е В ГЛАВАТА ТИ" вече го няма.

петък, 9 февруари 2018 г.

Без да искам запомних нещо несъществено

Всичко отдавна е минало, "не умрях, а пък толкова пъти умирах тогава". Сега мога много повече от преди. Мога да се разплача наужким пред полицай съвсем достоверно. Мога да изтърпя болката при зъболекар. Мога да забравям каквото си поискам, когато си поискам.

Мога да говоря и да не говоря за това. Ето и аз съм човек като всички. Мога да напиша роман, ако искам, да кажа монолог.  Поръчаха ми текст на песен, написах го още преди да затворят телефона. Вече мога, без да се насилвам, да прочета Достоевски, Чехов, Толстой, цялата руска класика и да си подчертавам с молив.

Мога да тъгувам за деца и животни, да чистя усърдно петна от килима, докато цветовете му не избледнеят. Мога да изхвърлям единична ръкавица, вместо да я пазя в случай, че изгубената се намери. Мога да се шегувам с дължината на носа си и да се държа естествено.

Отне ми няколко сезона, но се научих отново на всичко, както след кома се учиш да дишаш, да ядеш и да стъпваш - първо с единия, после с другия крак.

Научих се отново да различавам хората един от друг, да запомням имена, да бъда пак любопитна. Научих се да бъда с други хора, да живея с други хора, да си представям неща с други хора.

по навик казвам "други хора"...съвсем скоро ще спра да ги наричам така.


петък, 2 февруари 2018 г.

Пораснах на перваза на 14-тия етаж, гледайки как слънцето изгрява от моята стая и залязва в кухнята. На 10 се преместихме в къща и в продължение на 14 години от прозореца ми се виждаше зид и горната половина на една ялова дюла. Вероятно заради тази гледка така бързо направих стъпката към 15-тия етаж и терасата с изглед към планината, която трябваше да деля с  котка. Не можах да понеса нито гледката (тя е част от друга история, която не включва пренощуване), нито котката и отново събрах нещата си.

На 13-тия етаж в другия край на града беше слънчево и прашно, пълно с излишни неща. Повече от три чаени сервиза и нито една книга. Нямаше дори място, подходящо да сложиш книги. Останах, заради гледката. На небето се проектираха изгреви с висока сатурация, не се налагаше да слагам никакви филтри. Неслучайно бях преминала половината град- тази част от планината, която виждах от тук, ми беше съвсем безразлична.

петък, 26 януари 2018 г.

Този път беше лесно. Предишни пъти също е било лесно. Чак е съмнително. За другите, не за мен. Аз дълбоко вярвам в лекотата.

Имах една приятелка, 4 години кандидатства в НАТФИЗ. Първия път изкара 2, амбицира се още повече, положи кански труд и втората година и писаха 2.50. Следващите две години не знам с колко не са я приели, спряхме да се виждаме, защото се озлоби.

Ако бях положила усилие, можех да съм юрист или дори лекар. Слава Богу, не положих усилие и имах най-страхотните студентски години в курса по журналистика. Не че някога смятам да бъда журналист, но на кого му пука, нещата с работата се наредиха от само себе си.

Веднъж беше наиситна трудно. И колкото по-трудно ставаше, толкова повече се привързвах. Грешка от невнимание. Бях готова да се обрека завинаги на усилията. Бях като онази приятелка, която всички наричаха целеустремена. Провалих се, защото бях сигурна, че няма да преживея този провал. Преживях го от само себе си.


Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...