четвъртък, 29 септември 2011 г.

За герданите и старата кутия за обувки

       Когато два гердана ,черен и бял, се заплетат аз късам единия защото нямам време, търпение и желание да ги разплитам. Това не значи, че когато си облека бялата рокля, не съжалявам малко, че съм скъсала подходящия гердан за нея. Истината е, че още докато го късам знам, че ще ми липсва, защото макар и да харесвам черния повече, той не пасва на всичките ми дрехи.
    
Тъй като герданите ми много често се заплитат, много често се налага да режа някои от тях. Но понеже  ми харесват мънистата, не ги изхвърлям, а събирам топчетата и ги слагам в една кутия за обувки. Въпреки , че го правя с идеята един ден да ги извадя отново и да направя голям шарен гердан от всички тях, те стоят там напълно безполезни. И все пак е красиво да отварям кутията от време навреме и да ровя в тълпата от маниста, спомняйки си какви красиви гердани са били.
     
Както казах, герданите ми често се заплитат и аз често ги късам, но не винаги съм била толкова дръзка и безкомпромисна. Първият път, когато два от любимите ми гердани се заплетоха (защото винаги това се случва с най-хубавите) аз стоях с часове в опити да ги разплета но ги заплитах все повече и повече. Накрая се ядосах, разплаках се от яд и ги хвърлих на земята. От тогава реших никога да не хабя нерви за гердан, колкото и да е прекрасен. Заплете ли се- късам го и си купувам нов- по-хубав.
     
Относно новите гердани – не се подлъгвай по цената- по-хубавото не винаги е по-скъпо и по -лъскавото не винаги е по-хубаво. Освен това често един гердан изглежда чудесен в магазина, но когато го вземеш, занесеш го вкъщи, сложиш го при другите и го изпробваш с дрехите си виждаш колко е неподходящ, излишен, чужд. Търсиш такъв ,бял, като този който скъса за да отива на бялата ти рокля, но какъвто и да купиш той просто не е същия. Може да е по-хубав. Но в повечето случаи е по-лош.
     
Толкова ми писна да се разочаровам от новите гердани, когато ги занеса вкъщи, че спрях да си купувам. И тъй като продължавам да късам тези , които се заплитат, вече нямам много гердани. След всеки пореден скъсан на две се убеждавам, че не ми трябват такива неща. Че изглеждам добре и без тях. Има вечери, като тази, когато всички гердан ме отвращават – толкова простовати, или твърде изискани, с големи натрапващи се топчета или малки безлични маниста, некачествени пласмасарки или кухи ламарини с ръждясала позлата. Друг път пък в магазина, или в кутията за бижута виждам някой забравен, или на пръв поглед обикновен гердан, който обаче се оказва ,че отива много на ежедневните ми дрехи и ми стои изненадващо добре. В тези дни се чувствам красива да нося точно този гердан, не защото самия той е изключителен, а защото аз съм изключителна с него.
     
Познавам себе си твърде добре и знам, че един ден ще скъсам и него и ще си намеря нов. Ще има дни , в които всички гердани ще ми се виждат грозни и няма да си слагам никакви, а после пък ще си харесам няколко наведнъж и ще се разочаровам от част от тях и ще ги скъсам.
    
Ще ги скъсам ,но няма да ги изхвърля. Техните маниста си остават в старата кутия за обувки за да ми припомнят колко красива съм била с тях и колко шарен правят животът ми, събрани на едно място. Всъщност понякога имам повече нужда не от самия гердан, а от манистата му в кутията за обувки.
* Това е едно писмо,което написах на един много важен за мен човек,но мисля,че то би могло да бъде също така и за всички онези прекрасни неща,които обичаме и ценим,но по една или друга причина не можем да вземем със себе си. И аз ви моля,не ги захвърляйте !Пазете ги,някъде там,макар и дълбоко в старата кутия за обувки...

Ще я накарам да си плати !

http://www.youtube.com/watch?v=9LDNXbWObmA ... Има моменти,в които можеш да получиш всичко,което някога си искал с няколко прости думи . Знаеш кои са тези думи,знаеш точно на кого,как и кога да ги кажеш и все пак оставаш там,зад стъклото,виждайки какъв би бил светът в една паралелна вселена,в която си имал куража да го направиш...
         Един ден сигурно ще срещна онази идиотска нерешителност, самодоволно наричаща себе си гордост.Тогава ще увия пръсти около врата и и ще я накарам да си плати за всички прекрасни неща,които изпуснах.За всичко,което можеше да бъде мое.За всичко,което изгубих,оставяйки го да си отиде.

неделя, 25 септември 2011 г.

Люлка за двама

   По дяволите, този шум. Обикновен или космически. Шум, който го няма в града, а може би и никъде във Вселената. Вероятно бих разбрала откъде идва небесната селска песен ако извикам някого, който е вътре в къщата и прави салата. Няма да ги извикам. Няма да го споделям. Не искам, те просто ще кажат, че е щурец или че е каруца. Предпочитам да си останат самодиви.
    Външната люлка се поклаща ритмично в такт с шума. Ще кажеш, че аз я поклащам. Не, тя е жива, вдиша и издиша съвсем равномерно, точно като оранжевото куче на постелката. Те са просто част от пейзажа, този селския, с крякащите жаби привечер, подвикващите цигани и боботещия в къщата телевизор.
   Преди малко ми звънна една приятелка. Нямаше какво точно да ми каже и това ме направи малко щастлива. Едно от най-истинските неща на света е някой да ти се обади без да има какво да ти каже. Може би очакваше аз да и кажа нещо. Или се надяваше да я попитам нещо, което уж премълча? Или пък искаше да ми разкаже как е минал денят и за да чуе как звучи и да направи равносметка. Може би се обади на мен за да говори със себе си. Дали успя да се свърже или имаше проблем някъде по трасето? Не я попитах.
   И ето, че сега люлката се поклаща малко по-весело и селото се усмихва. Имам приятел, а за да бъдеш приятел трябва да умееш да бъдеш посредник между твоя приятел и него самия. Внимавай  да не прекъснеш връзката и ако се налага трябва да предадеш някои думи, в случай че обхвата започне да се губи. Така телефонът ти ще звъни по-често.
  И какво друго да правиш на една люлка освен да се запиташ дали си щастлив?Докато се взирам в стрелката на барометъра за щастие, не мога да не помисля за основния му компонент по дефиниция- любовта. Но онази, сещаш се. Ерос, не Филеос.  На теория имам любов, когато има кой да ме обича. Е, обича ме. Ето, и той ми звъни. И той също „За да ме чуе”  или да чуе себе си. Или да иска нещо, да бъде част от моето си нещо. Да проникне, да се намеси, да разруши хармонията на спокойното поклащане на люлката. Не чува ли ,че не искам? Че пазя дистанцията, че няма повече място на люлката, че не, денят му не се касае до моя? Защо е нужно да го казвам. Между нас няма стена или пропаст. Просто няма нищо. Няма любов. Не е с мен на люлката , значи я няма. Не я искам- значи я няма. Не я давам- значи я няма. Не позволявам да ми се даде- значи я няма. Няма да я видите тук, защото я крия. Защото я има, към друг. Крия я, не защото  е „грешна”, а защото ми писна от нея. Тромава, остаряла, безсмислена, невъзможна, затормозяваща, болна и грозна. Жилав досаден бурен растящ и избуяващ от самосебе си , задушаващ всичко в градината. Колкото повече се опитваш да го изкорениш, толкова по жилав израства сякаш за да се присмее на моята безпомощност. Знам, че никога няма да се разкара, нито пък някога ще се превърне в цвете. Отказвам да се боря с него, когато е толкова по-лесно да се преструвам ,че не го виждам.
   Имам нужда от теб на люлката. Този път без да ме докосваш, без да сплитаме длани, тела и погледи. Имам нужда да поседиш за малко на люлката и да си помълчиш с мен. Можем заедно да си помълчим за политика, за вечерята, за досадния жабешки хор. Можем да се скараме, да ме обидиш, да те ударя, да се изсмееш и да клатиш глава. Но само мълчейки. Не разваляй мълчанието с думи. Безумните нищо-не-значещи думи. Не ставай от люлката, не още.
     Самодивите замълчаха.
* По принцип не пиша лични неща. Това е едно малко изключения и го публикувам тук най-вече защото героинята в него не съм аз.Вече не. Героинята е момичето,което бях август 2010, когато го написах.Интересно ми беше да се видя година по-късно. И ето,август е септември, отново съм тук,но непроменена е останала май единствено люлката.

сряда, 21 септември 2011 г.

Кой е тоя дворец за чупене?

          Навремето големите императори издигали своите дворци с налудничавата мисъл,че ги строят за вечни времена. Суетата на Големите не свършвала тук-те дори се надявали създаденото по тяхна поръчка крещящо великолепие да омайва и плаши още хиледолетия простите селяни,на които понякога било разрешено да надникват през огромните витражи.(Така Големите им напомняли честичко колко нищожни са всъщност). Смятали те, самозабравилите се глупаци, че една изящна  мозайка от редки химични елементи и техните производни е достатъчна за да бетонират в нея огромното си его. Онези изглежда вярвали повече във властта на своите златни,рубинени,а понякога и въображаеми корони,отколкото във властта на Времето.Как по детски наивно смятали,че ще го прескочат с високите кули на дворците си.Дори планували да го надхитрят и подчинят на себе си,подхилквайки се ехидно зад гърба му. Но те не били разбрали играта.Времето има само една господарка и това е Промяната- единствената,която владее езика на вечността.
           Ето тези дворци са за чупене-остарелите,тежки и тромави разбирания за нещата, създадени с идеята да бъдат вечни.Кой би дръзнал да се осъмни в тези порцеланови клишета и истерично неоспорими принципи,които неохотно си щамповаме на челата,почти по собствена воля. Приемаме ги за истина по default и си вървим през живота,носейки ги в джобовете си,нищо че ни тежат. И защо е нужно? Защото някога човекът Х е провъзгласил личната си истина за аксиома,която не се нуждае от доказване.Не,мерси. Аз обичам докато се разхождам нищо да не ми тежи по джобовете. Пък и къде ще побера своите глупости ако съм се натоварила с чуждите? Ще пробвам да счупя чуждите истини и от парченцата ще си сглобя мои собствени.
          Подозирана лечебна сила се крие в чупенето.Разрухата те прави свободен.Пък и има ли нещо по-неустоимо от непоправимото? Това,че да руша и унищожавам винаги ми е било забранено,го е превърнало в най-голямата ми страст. Само тук,в моя дворец, чупенето не е забранено.Дори е желателно.Все пак той затова е направен. :)


* "Дворецът за чупене" се казва още една от приказките по телефона на Джани Родари. (Няма да я преразказвам,а слагам линк да си я прочетете сами,много е симпатична (както и цялата книжка. http://www.prikazki.com/t.php?p=19&PHPSESSID=d79348e6ccbecaaf5af4633d50d97160 )

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...