четвъртък, 17 ноември 2022 г.

Не съм идвала отдавна, но наближа зима и през зимата по-често ми домъчнява за писането. Също по-често ми се слуша Адел и по-често питам стари приятели "как я караш". По-често чета романи, иде ми да преведа някоя песен и да прочета стихотворение, което преди съм харесвала. По-често виждам бабите си или поне така ми се иска. Няма нищо общо със свободното време. През лятото имам най-много от него. Повече бих си го обяснила с наближаването на рождения ми ден. Обикновено в този период усещам прилив на желание за меланхолия. Сякаш това е естественото ми състояние и преди да се <преродя> за започване на нова лична година, имам нужда да се върна към него. Нали все пак колкото и да се променя човек от година на година, трябва да си остави нещо, по което да се разпознава. Или по-скоро да се разпознава детето, което е бил някога.

Няма да отивам там, защото темата е неизчерпаема, но бях сериозно, меланхолично дете. Обратното на това, което наричат весело дете, каквото и това да означава. Дете, което с никого не иска да си играе. И какво ли му е на това дете да работи сега в сферата на комуникациите. Бог да му е на помощ. Но и там няма да отивам.

***

Предварително се извинявам за това, което ще кажа, но името Виктория е страшно тъпа идея. Какво иска да каже един родител, давайки име, което значи "победа". Еманация на простотията. Кого ще побеждава? Защо му е на едно бебе, на една жена, да влиза в битки изобщо. И това ли и пожелаваш, като и даваш име. В този смисъл Боряна не е много по-умно. "Да се бори". За какво да се бори, и тя не знае. Хубавите неща стават естествено. Това е моята философия. Не знам как трябваше да ме кръстят в такъв случай.

сряда, 2 март 2022 г.

Още една разходка по реките на Европа

През пролетта на 2019 година бях за няколко дни в Белград. Прекарах повечето време в кафетата-кораби или може би корабите-кафенета по Дунав. Един до друг бяха закотвени кораби от различни епохи - модерен, с много цветя, светлини и трансперанти на популярна марка сайдер; след него нещо като пиратски кораб-дискотека, а накрая на колоната се поклащаше съвсетски рибен ресторант с прогнили мрежи по паулбата.

Забележителностите не са ми голяма страст, но си бях наумила да видя една сграда, разрушена от бомбардировките. Не знаех точния адрес, нямаше я в TripAdvisor разбира се, така че обикалях доста докато я намеря. Ето я. За мен тогава това беше забележителност, част от историята. Като Берлинската стена и Чекпойнт Чарли.



четвъртък, 10 февруари 2022 г.

Аз оставам

 
Сигурно си чувал приказката, че никога не забравяш първото си пътуване до Париж. Аз не съм изключение. Моето беше в един от онези моменти, когато си готов да отидеш навсякъде, без значение къде, само да те няма. Бях на 24, когато любовта още е на живот и смърт. Та, имах една съученичка, която живееше в Париж, писах и, "идвам ти на гости за седмица" и си взех самолетен билет за 20 евро, без багаж. 

Спях на земята в нейната малка квартира. Както разбрах по-късно, за Париж това не може да се нарече съвсем "малка" квартира. През деня тя беше на лекции, а аз вървях с часове по Сена (апартаментът й беше близо до мост "Мирабо"), без нищо конкретно, което да искам да видя. Очаквах, че Париж няма да е моят тип красота. Обаче и сега си спомням до най-малък детайл първия път, в който видях Айфеловата кула. Беше късно вечерта първата вечер, моята приятелка ме беше взела от летището и ме водеше от една метростанция към друга. Както вървяхме, тя ми каза "спри сега и си затвори очите"... "а сега се обърни, още малко, още малко, стоп."... "отвори". И ето я, Айфеловата кула в процепа между две високи сгради, свети цялата в жълто. За всичко, което казват хората, прави са.

Беше февруари и Париж беше празен. Дори пейките в Тюйлери бяха празни. В книжарницата до Нотр Дам нямаше туристи. Отидох до Версай, на гишето за билетите казах, че искам да видя само градините, а жената отвътре ми отговори, че градините не работят през зимата, но мога да вляза, ако искам. Неработещата градина беше най-доброто място за мен в онзи момент. Статуите бяха увити в найлони, нямаше цветя, само гарги и жив плет. Дълги празни алеи, голи дървета, езера, тишина. Звучи мрачно и потискащо, но не беше така, дори напротив. Беше нещо, което не можеш да видиш с билет.

Последният ден, който също прекарах на Сена, изгря слънце. Ето ме, на снимката с розов филтър.





Под моста Мирабо минава Сена

        и нашата любов

Да я зова ли в спомен въплътена

Бе всяка мъка от възторг сменена


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Да постоим така ръка в ръката

        ръцете ни са мост

под който преминавайки се мята

от погледи преситена водата


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Вълната никога не се обръща

        тече и любовта

а мудност на живота е присъща

а пък надеждата е тъй могъща


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Назад не тръгва нашата вселена

        и с любовта е тъй

не би могла да бъде възкресена

Под моста Мирабо минава Сена


Иде нощ минути отброява

дните отминават аз оставам

Гийом Аполинер, 1912

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...