сряда, 23 ноември 2016 г.

Най-трудно е да нарисуваш ръка

Помниш ли как мразех рисуването? Държах четката като химикалка, правех цветята по-високи от къщите, а когато рисувах човек, пръстите на ръцете му приличаха на ръкавици. Мразех да рисувам, да гледам картини, да слушам разговори за стилове и художници. Един ден, докато говорех по телефона, надрасках неволно мушамената покривка в кухнята. Ти го видя  и каза, че това също било картина. Даже ми показа някаква твоя любима много известна картина, която ти напомняла за моята рисунка. После продължи да разказваш. Минаваха часове, нощи, празници и няколко еднакво студени сезона, докато рисуването не ме погълна изцяло. Всяко лице беше портрет, всяка круша - натюрморт, всяко движение на котката - нова скица. Чаках да се върнат щъркелите, за да нарисувам и тях. Учех техники, история на изкуството, биографиите на големите художници, познавах картините им до най- дребен детайл.

Упражнявах се върху теб. Не зная дали другите те разпознаваха в картините, направих няколко изложби - така и не разбрах. После се случиха някои неща и спряхме да се виждаме.

Скоро рисуването ме отегчи и се захванах с правене на плакати в една фирма. Живописта ми беше писнала както колекционирането на фонокарти , в момента, в който ми подариха цяла колода накуп. Не ми се гледаха вече картини. Нито веднъж през последните месеци не ми се прииска да нарисувам нещо, дори само от любопитство. Постоянно ме питат кога пак ще направя изложба. Нямам представа дали още мога да рисувам, нито дали изобщо някога съм го можела. Знам само, че преди да те познавам рисувах пръстите като ръкавици, а сега когато затворя очи мога да видя на листа една човешка ръка от китката с всяко кокалче, всяка извивка, до най-дребната подробност.

петък, 2 септември 2016 г.

Страници от джобни тефтерчета

При други обстоятелства веднага щях да ти се похваля- научих още един език, на който можем да не си говорим. Или да казваме онова, което не сме мислили никога. Имах един стар приятел, това му беше матерният език.

Бягам в страни, които ги няма на картата. Гледам да не говорят моя език, да не разбирам табелите. Да няма думи в книгите, само ченгели. Ще чета само ноти.

Прабаба ми всеки ден отделяше по половин час за писане с лява ръка, намалявало шанса да те хване склероза. Значи, за да започнеш да забравяш по-бързо, най-добре не пиши изобщо. Ако ти е останала малко хартия, направи ми самолетче и да се махаме.

***
Ако трябва да напиша завещание, сигурно ще е с десетки поправки. Наречете го лоша преценка, аз го наричам лош късмет. Най-лесно е да очакваш от всичките си приятели да те разочароваат и когато някои от тях го направят, да се обявиш за страшно проницателен.

Като усетиш ножа в гърба, не се обръщаш веднага, от неудобство. Когато се обърнеш вече няма никого. Добре, че има едни такива хора, дето като промиват мястото после, по-малко щипе.

Накрая се оказва, че са ти пробили дупки за крила.

***
Зимна сутрин

Колко е чисто навън,
колко са чисти прозорците
и вкъщи колко е светло

ето го, ето те
същия- гледам те
и не те обичам.

***

Троянското село Черни осъм. Висока врата с олющена бяла боя, пред прага й- розови рози, зад стъклото- изтъняло перде. Изглежда все едно някой току що е излязъл до магазина, но ти знаеш, че магазин вече няма, собственикът никога няма да се върне. До металалната кофа, напечена от слънцето, скучае уволненото куче пазач. Срещу високата бяла порта с розите- схлупена гномска къща. На камъка пред нея стои една баба и чака да умре.

Надолу по улицата- дворове с избуели треви, затворена фурна, необрани черници. Прилоша
ми от толкова много черници.

***
Обзалагам се, че цели романи са били написани само поради невъзможността да кажеш нещо с едно-две изречения на един определен човек.

***
Флагът често е червен не заради големи вълни, а поради мъртви течения.

***

-докога ще стоиш тук, става студено
-докато не се върне обратно слънцето


***
The tower in your name ( чуто грешно от една песен )

***

Блогът ми се роди през септември, както първите училищни приятелства и първото стихотворение. Публикувам страници от джобни тефтерчета и се упражнявам по стари чернови, докато не се появи материал за нови. сега няма много за чупене.

вторник, 12 април 2016 г.

Беше само сън

Бях извършила убийство по невнимание. Хванаха ме още преди да разбера какво става. На разпита си казах всичко. Чух колко нелепо звучи отстрани. Следователят си дръпна от цигарата и ме прекъсна. Всичко му било ясно, няма какво да обяснявам повече. Обаче аз държах да разкажа как се беше случило. Секунда невнимание, това беше всичко. Аз не съм убиец.

-Но все пак се опита да скриеш трупа...

Така се озовах в затвора, където никой не идва на посещение.

сряда, 9 март 2016 г.

Какво ми стоиш на вратата и махаш-няма да се върна

Преди заминаване човек си оправя нещата, стаята, къщата. Връща всичко на място.
А аз оставих след себе си отвратителен хаус. Като се ядосаш искаш прото да треснеш врата, не ти е до подреждане. Не беше планирано. Нямах представа, че няма да се върна повече.
Изобщо не съжалявам, впрочем. Не беше моето място. Чудя се как изобщо съм отложила заминаването с толкова много години. 

И да, не успях да оставя всичко така както съм го заварила. Направо е кочина, ето, признах си. Хаус е просто евфемизъм, звучи творчески, но няма нищо общо с това, което ще заварят новите обитатели. Добре, че не съм брокер. Мухъл във фугите, паяжини под леглото, мръсни прозорци. Оставих люляците да се разлагат на масата, без ваза и без вода.

Мразя да подреждам, да връщам на място, да оставям бележки. Страдам от нелечим духовен мързел-мога само да хвърлям и да си тръгвам, ето казах го. И като реша, че си тръгвам, зарязвам всичко в най-лошия му вид- следващият да чисти. Така де, някой да не ти оправя например студентко общежитие специално за твоето пристигане. Като се нанасяш- пък измети си го. 

Какво ми стоиш на прага на кочината да ми махаш- няма да се върна. Вместо да ме викаш обратно- ами излез от там и дай да си търсим някое ново място. Обаче не- хората си стоят на прага на съборетините и махат. Посрещат и изпращат. И плачат, че някой си тръгва, като че ли си някакво тъпо безпомощно мушкато, което стопанката е спряла да полива. А аз се местя от къща на къща, тук се задържам малко, там повече, но винаги идва онзи моментът- и от сутрин до вечер започва да се надига у мен заминаване. Няма нищо по-лесно, когато живееш под наем. 

Не че ми писват хората, напротив, писват ми местата, които обитават. И ги викам да дойдат с мен, да отидем някъде другаде, но не, те си стоят по къщите. И после много им било тъжно. Докато не пристигне някой друг в тая съборетина, да поседи и той малко или повече и да си тръгне. И айде пак им е много тъжно. Даже ми викат- върни се, ще почистя, ще подредя, ще светне. Ама какво като светне-нали едно и също ще виждам през прозореца, нали същия синигер ще ми пее сутрин. В тая тъпа гора дори няма други птици освен синигери. Давай да тръгваме, да хващаме пътя, ако знаеш какви палати ни чакат. Обаче не, хората са научени да си стоят  по къщите, да подреждат купчината с боклуци и да подсмърчат след заминаващия.



вторник, 16 февруари 2016 г.

Fuck off рационалните числа

Тогава тя се захвана с Н. Той, разбира се, беше по-различен. Косата му беше по-тъмна, носът- по- голям, пръстите му- по дълги. Пиеше кафето си малко по-късо, но с повече мляко, избираше дрехи в по-топли цветове, излизаше за работа по-късно. Казваше й по-често,че я обича, тя по-рядко се трогваше. Четеше по-малко, говореше за политика по-често. Като цяло може да се каже, че говореше по-често. Спортуваше по-малко, но повече му личеше- същото се отнася и за пиенето.
Двамата се забавляваха повече заедно, макар че имаха по-малко общи приятели. Кучето й го харесваше повече. Понякога и тя го харесваше повече, друг път- по-малко.

Бързо намерих числото N, намислих си следващо неизвестно и изтрих дъската. Остана само числото Пи. Не мога да го извадя от уравненито. Без Пи няма да има никакво уравнение, само азбука от неизвестни. То е в двойната спирала на моето ДНК, в окръжността от хвърления в езерото камък, в Слънцето и в зеницата на окото ми. Пи е =3,14, всички са убедени в това. Всъщност още никой математик не е успял да изчисли Пи с пълна точност, но аз продължавам да търся още и още цифри след запетаята. Това би могло да продължи вечно.

Знаете, Пи е ирационално число.

сряда, 13 януари 2016 г.

Room №411

Отново онзи дълъг коридор, флуоресцентни лампи. Отварям стаята, позната до смърт. Дървена маса, единият й крак подравнен с пантоф, пукнатини от влагата, празни ъгли, чиния и чаша на перваза. Няма телевизор, храня се пред прозореца. После лягам по гръб, над мен- дървена табла. Леглото прилича на хралупата в една книга за семейство мечки, която майка ми ми четеше преди да заспя. Не мога да спя по гръб, обръщам се. Следите от боси стъпки в прахта между масата, перваза и леглото чертаят равнобедрен триъгълник. Казват, че най-много време в живота си губим в придвижване. Насън се събуждам някъде другаде, за кратко,а после отново съм в стаята. Не знам кое е наистина, лампите в коридори никога не се гасят, навън е винаги тъмно. Вече не помня как в действителност изглежда Луната. Представям си я все по-голяма, такава каквато са я виждали динозаврите. Някои динозаври са виждали цветно, за тях тя е била веднъж оранжева, друг път-червена. Аз си я представям бледа като грейпфрут. Ако е вярно, че Луната постоянно се отдалечава, може би вече е съвсем неразличима- минали са години, откакто легнах да спя.

неделя, 10 януари 2016 г.

Кайро е Тбилиси, но не казвайте на никого!

-Тате,кажи едно грузинско име.
-Иракли.
-Много интересно, дай друго.
-Няма друго, тук всички се казват Георги.

А също и църквите,хотелите, площадите. Грузия, държава на 5000 години, е опитала да съхрани колкото се може повече чрез езика, чрез повторенията. Традиционалисти са. Или просто нямат никакво въображение. Но признавам, консерватизмът им е глътка въздух. По улиците няма хипстъри, никой не е клош или слаг, никой не е чалга (освен някоя и друга рускиня или украинка- единствените туристи тук). Грузинците пушат навсякъде, не спират на пешеходни пътеки, обслужването е кошмар-мудни и неразговорливи са , изобщо никакви излишни любезности. Но им прощаваш всичко,понеже се влюбваш от пръв поглед на всяка пресечка. Високи, зеленооки, с черни коси- холивудската класика. Но грузинците нямат нищо общо с Холивуд. Особени са, топли и вглъбени едновременно.

Цяла година съм следвала слънцето в грешната посока. Не бях добра по география в училище, нито по физика, почти в нищо не бях. Но ето, че този път попаднах на правилното място. Тук табелите са на нещо като глаголицата, нищо не разбираш. Всяка може да води навсякъде. Така попаднах на Малкия принц, розата, дори стрелочникът и фенерджията са тук! На стената в банята на една хотелска стая пък беше цитирана лисицата. Тук много добре знаят кое да издигнат в култ и от кое да се срамуват.

На 20 крачки от центъра на Тбилиси попадаш в Индия- двуетажни къщи, улицата свършва в общ двор с простряно пране, много пране, като за десетки души. Никъде нищо не се заключва, коли и входове зеят отворени. Последната кражба от и на кола в Грузия е била през 2010 (да,без майтап).

Грузия е страна с истински кучета- големи и своенравни.

В следобеда преди Бъдни вечер стигнах в подножието на Кавказ. Колкото и да извивам врат пред него, знам, че планината не може да ме победи. Защото не може да ме подмами да тръгна нагоре. Стига ми от тук да гледам как върхът се топи от слънцето и се стича надолу по суровото било. Самодивските скали отблизо- оголени и пусти.



Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...