понеделник, 24 април 2017 г.

Идвам, само още 10 минути


"I will disappoint my future if I stay"

Само си представете да срещнете всичките си приятели от едно време, пръснати както някога на площадката пред блока. То е все едно виждаш дядо си още жив, как ти дялка лодка от кора на дърво, или се качваш пак на първото си колело или пък се въргаляш по земята с първото си куче. Прегръщаш ги, скачаш им на врата, не можеш да им се нарадваш. Изведнъж преструването на възрастен, което ти се налага да изпълняваш всеки ден -от ставането от леглото до връщането обратно в него, се изпарява и ставаш точно такъв, какъвто си бил винаги - еуфорично щаслив, нетърпелив и убеден, че следобедът ще бъде невероятен. Циментът на площадката пред блока още пари от слънцето, целият ден е пред вас и никой няма да ви извика за вечеря чак докато не се стъмни.

Първо се започва с онче-бонче. Някой трябва да отпадне, така е във всяка игра. После се играе на държави - чертае се кълбо с тебешир и се разграфява, избираш си квадратче, тоест държава, и си стоиш на него, докато не те изместят. Започва се едно скачане и прескачане, а накрая на двама трима толкова им е хареса квадратчето, дето си бяха избрали, че се запънаха на него и не можеш ги мръдна от там. Останалите ще играем на шише. Двама отиват да се целуват зад блока и се връщат с детска количка, едно от момчетата изритва шишето в стената, става и си тръгва.

Пияният морков се спъва и пада, ужулва си яко коляното. Искам да го промия със спирт, но не ми позволява. Щяло само да мине.

Най-сладка е играта след вечерния час, когато се е стъмнило, а теб са те забравили навън съвсем малко след другите. Оставаме двама. Луната е червена и голяма като Марс. Разкажи ми моля те една от онези страшни исотии, а после остани, защото ще ме е страх.

За накрая остана любимата ми игра. Всички я знаят, в нея правилото е само едно - не поглеждай, когато е твой ред да жумиш. Аз обаче погледнах през пръсти, понеже сам в тъмното е страшно да стоиш със затворени очи. Хайде покажи се, вече не е забавно.

Сигурно се беше разсърдил, и с право - тази игра има едно просто правило. Като не можеш да играеш, стой си у вас.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...