събота, 29 октомври 2011 г.

Не поглеждай,когато е твой ред да жумиш

Не харесвам деца. Заобикалям ги като глутница дебнещи кучета. Те ме плашат. Малките им  любопитни зеници създават у мен истеричното желание да се извърна в страни , да побегна обратно към  онова място, отредено за възрастните.
Не харесвам деца и никога не съм ги харесвала. И когато бях едно от тях, и тогава ги презирах. Клечах под масата на възрастните,  игрите ми с поразителна точност  пресъздаваха техните задължения, движения, маниери. Крадях техните думи и ги скривах в едно чекмедже, а когато оставах сама ги вадех от там тайно и се прехласвах по тях. Учех се да ги редя и размествам, разсипвах ги по пода, а от изреченията строях замъци. Възрастните, разбира се нямаха представа, но останалите деца знаеха. Те винаги знаят. Дори когато играеха на жмичка малките им криви нослета можеха да подушат чак от другата страна на катерушката, че не се смееш. Не бърбориш. Не си приятел.
Хлапетата играеха навън, а аз пренасях играта им в музиката.Мажорна сюита.Моцарт-безгрижен и съвършен. Под формата на звуци, понякога със стакато (накъсани тонове) ,а друг път с някой изненадващ ,нелогичен акорд. Толкова шарена беше играта им, фраза след фраза, притихваха за миг -диминуендо, а после изведнъж изкачаха от храстите с неприлично гръмко кресчендо и по консервативната публика накланяше глава с възмущение. Колкото и абсурдна да звучеше, музиката, обаче, като всяка игра, следва своя логика, прецизна в своя малък хаос. Те викаха и блъскаха по тоновете, аз натисках приглушителния ляв педал за да ги спра, но те бяха повече, бяха неудържими, играта кънтеше в ушите ми... грешка. Удaр по пианото. Ярост, непозната на детската игра. Пиесата трябваше да започне от начало. Така играеше детето. Но имаше пиеси до които то не беше допуснато. Бетовен изискваше зад клавишите възрастен. Игрите не ти дават емоцията с която да чуеш Бетовен. Той не допуска всекиго до сонатата. Не се заблуждавай, възрастните допуска дори по-трудно. Да изпълниш Бетовен има цена и тя е болката. Колко деца могат да се похвалят с пастелени цветове в палистрата си от емоции. А колко възрастни могат да опазят пъстрите багри недокоснати, за да придадат дълбочина на черното? 
Да, прави сте ако кажете, че умишлено избягвам детето . Но в същото време съм така страстно привързана към неговия свят. (Човек винаги се привързва към това, което не е могъл да има.) Какво ме тегли към тях? Сигурно е нещо немислимо, изненадващо, ново. Да ! И съвсем не. Всъщност е толкова простичко – това е непобедимото добро. Онова което намира пътя, което побеждава ламята. Но не тази с люспите, бълваща огън. Истинската му сила е да побеждава ламята в теб. Всъщност във всеки човек  живеят чичо Скруч и Питър Пан, Хитър Петър и Робин Худ, безстрашния юнак, и триглавия змей.  Всички те са част от теб всеки ден, на всеки кръстопът. Ти им даваш сила. Ти избираш кой от тях да победи.
Страхувам се от децата ,защото те виждат. Виждат с всичките си сетива. Детските очи– единствените с които не можеш да пофлиртуваш, да заблудиш, да контролираш, да омагьосаш.  „Не искат и не обещават те”. А който не иска той е могъщ. Той не може да бъде измамен. 
*В училище са ни  учили да правим разлика между автор и лирически говорител нали? Дори, когато първият настойчиво се крие зад своите измислици. Моля, направете ми тази услуга.  И ако за миг отворите очи докато е ваш ред да жумите, премълчете го. А после се престорете, че не знаете къде се е скрил.

четвъртък, 13 октомври 2011 г.

Шарената улица [Време за Избори]

    Есента пристигна на Шарената улица и окачи театралните афиши. "Шинел" ;"Три дъждовни дни"; "В края на Ноември" ,каква самовлюбена гостенка. Идва в града за малко и гледа да не остане незабелязана. Малко е сприхава и много се сърди ако я объркаш с лятото. Все едно е възможно... Даже да е топло,понесе ли се миризмата на печена тиква, слънцето ни обръща гръб и цветовете му започват да ръждавеят. Видях я,Есента,докато се скриваше зад ъгъла, изръси няколко кестена на тротоара. Взех си най-лъскавия,залепих го за парче стара дантела,приших към него няколко маниста и ето-висулка за врата с кестеново слънце.
   Шарената улица е като картинка от някоя детска книжка. Сергиите са отрупани с плодове,печени ябълки и сушени смокини,а дори не е Коледа ! Ветровете и предизборните обещания са отвели боклука към крайните квартали и старата Шарена улица дори изглежда като пометена без никъде по нея да се мяркат някои от свестните цигани, онези с метлите.
   Там някъде,иззад театралните афиши,тази есен надничат какви ли не приветливи лица,всяко от които заявява нещо познато, лаконично и примамливо. Обещава един нов свят,като че стария просто ей така ще му отстъпи място. В замяна пък иска един кредит,доверие в аванс,нищо повече. Сделката изглежда изгодна.Въпросът е кой ще предложи по-високата лихва, в случай,че изобщо получите част от отпуснатото доверие обратно. И все пак рискът си заслужава. Пък и кога ще имаш шанса отново да изпробваш доколко работи интуицията ти? Кога ще имаш пак възможността да провериш доколко си прав в преценката си за хората?Кога,ако не сега, ще можеш просто ей така да повярваш в нещо,да се надяваш на нещо, да победиш, ставайки част от нечия друга битка? Чак след 4 години. Не можеш да изгубиш това време без да си участвал.
    Човекът,който също като теб иска да види Шарената улица още по-красива, по-светла и приветлива,пешеходна и пълна с играещи деца и уверени млади хора, не е просто още една празна плакатна физиономия. Той е там,на улицата,за която обещава да се грижи,за да се запознаете,за да ти стисне ръката и за да ти каже,че улицата е също така и твоя.И ти също носиш отговорността за нея.

* За мен този човек е Прошко Прошков. Пиша го с малки букви,тук долу,защото с това което написах нямам за цел да агитирам никого,а изразявам позиция. Аз и ти искаме едно и също, а аз за себе си знам,че то е възможно.Знам,че зависи от мен. А ти?

неделя, 2 октомври 2011 г.

Концерт под прозореца

       Това се случи през един от първите пролетни дни на една малка уличка в Златоград.Беше много рано сутринта,или поне така ни се струваше защото почти не бяхме спали.Беше много тихо,или поне така ни се струваше,защото ужасяващата музика от дискотека "МЕГА" още кънтеше в ушите ни. Беше много спокойно,или поне така ни се струваше след цяла нощ между вилнеещи неубоздано малки чалга диви. Историята,която ще ви разкажа беше истинска,или поне така ни се струваше от снощните експерименти с менделеевата таблица.
      Градските петли се бяха вече отдавна накукуригали,но модерните човек още го нямаше.Самотна се излежаваше малката крива уличка. Наредени на нея едно до друго мълчаха и ниските прашни прозорчета,чиито клепачи модерният човек още не беше вдигнал. Аз и Хел май бяхме забравили,че беше неделя,а в неделя се спи до късно. Уличката обаче знаеше и малките и прозорчета стояха тихо и чакаха късното утро без да си прошепнат и думичка.Всички те се страхуваха да не събудят модерния човек. Или пък просто нямаха какво да си кажат,та нали бяха всички съвсем едни и същи.С изключение на един.
        В края на кривата уличка имаше една веранда,чийто прозорец  беше повдигнал единия си клепач.Беше очевидно по-възрастен от останалите малки прозорчета. Беше вече побелял и по него личаха белези от котешки нокти.Миришеше на антикварен магазин и стари вестници.Издигаше се някакси по-нависоко и колкото и невзрачен да беше всъщност,излъчваше едно очарователно (и малко нелепо) превъзходство. Беше се събудил много по-рано от своите съседи(няма как,то е от възрастта),но не чакаше утрото мълчаливо. Той слушаше музика. Не просто музика,той слушаше Шуман. И не просто слушаше,той я остави да излезе навън от стаята и да се увие изящно около нас. Без глупави думи и възклицания,двете с Хел спряхме под дървената веранда. Седяхме и слушахме. Един Шуман беше някъде там,свиреше на едно пиано,а старият прозорец се превърна във врата към един друг свят. За миг или два бяхме се върнали десетилетия назад,в младостта на онзи прозорец, надиплен тогава с ръчно изплетените от набръчкани ръце бели дантели.Беше времето на малките руски латерни,прецизно гравираните хармоники и загадъчните музикални кутии. Дори още по-рано,в света на онзи концерт за пиано и старите немски школи. Онова време,в което  абаносовият клавесин била кралицата на всеки буржоазен дом и на нея било отредено най-светлото и централно място в къщата.
      Там,някъде в началото на века, уличката се събуждаше още преди да се обади първият петел.Тишината я нямаше.Тогава тя се промъквала незабелязано из градчето само в часовете на пълен мрак. Нямаше го там и модерния човек и занемелите му малки прозорчета,назъбили се със своите резета.Бяхме попаднали във време,в което прозорците бъбрили весело по между си,а от тях се носела музика.Не просто музика, а Шуман.

       Изведнъж музиката спря.Една ръка изгаси бутона на малкото транзисторче.Модерният човек се беше събудил.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...