Ноември е. Дни наред слушамe как времето ще се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последен слънчев ден тази есен, приятели"... и всеки следващ ден е по-топъл от предния.
В друга такава просрочена есен е слънчевият следобед в прозореца на класната стая. Тест по математика, втора поправка. Всички останали вече са предали и са навън, блъскат се в купчините събрани листа и играят тенис на маса. А ти драскаш като луд по черновата, защото се надяваш, че усърдието ще породи у класния някаква снизходителност.
Последен етаж, задушно, не се диша. Започвам да се унасям. Сънувам, че аз съм задачата. Някой се взира в мен и в очите му препускат със страшна скорост формули, които не разбирам. Без да мога да го спра, изписва цели листове. Той расте, а аз се смалявам.
На теб случвало ли ти се е да знаеш, че сънуваш? Чувстваш ли се свободен да направиш всичко, или те е страх, че ще останеш заклещен в този сън завинаги. Ей така, че докато сънуваш, хората се опитват да те събудят с часове, дни, седмици и накрая се отказват. А ти се луташ по коридорите на същия сън и търсиш прозорец, от който да скочиш, стискаш силно очи и се надяваш, когато ги отвориш да бъде наистина.