петък, 29 юни 2018 г.

Жълтата къща на улица "Слънчоглед"

Има неща, за които еднозначно си благодарен, че са се случили. Всеки може да си тръгва от лошото, но да си тръгнеш от хубавото, когато му дойде времето - ето това е най-трудната крачка напред.

Начално училище, гимназията, университетът, работата - всички те само затвърдиха едно познание, което имах много по-отдавна.

Екзюпери (роден на днешната дата) казва, че най-голямото богатство са човешките отношения.

Места, трудни за напускане - ето това трябва да е най- хубавото пожелание.

понеделник, 25 юни 2018 г.

Толкова обикновени неща.Толкова сложни за мен.*

https://www.youtube.com/watch?v=uZSobH1wiiM

Откакто се познавам се провалям там, където всички, всички по дяволите, глупави и умни, красиви и грозни, успяват от само себе си. Без една прочетена книга, без никаква работа върху себе си, без задълбочаване в хората и нещата, тъкмо обратното, пак го постигат. И онези другите, които по се замислят, и те успяват някакси. Абе един човек не познавам да не му се е получило. Толкова лесно изглежда, все едно да караш колело, да ходиш или да четеш, след като веднъж вече си се научил. А аз все още ходя със собствените си крака като с чужди. Не се ли научиш на нещо навреме, става все по-трудно с годините.

Това е поредната недодялана тъпа метафора, защото не ми стиска да го кажа в прав текст. То е като да ти пишат двойка по час на класа, познаваш ли друг такъв човек? Всички, казвам ти, всички - общи работници, програмисти, безработни, сноби, учени и философи, успяват в тая работа, без грам усилия. Още от детската градина успяват, а аз не. И няма върху кого да хвърля вината, това е най-неприятното. Понеже не е някаква любовна драма, не те оправдава да си "човек на изкуството", нито да си имал кофти детство, още по-малко да се изживяваш нещо различен и неразбран. Тези неща може би имат своя чар на една по-ранна възраст и аз впрочем доста се възползвах от това.

Иначе, какво изкуство, майната му на изкуството, гледам да се държа "на положение" пред шестимата си редовни читатели. Повсеместното приятелско съчувствието е удовлетворена завист, това е най-горчивият урок, на който ме научи проклетото щастие. Нямам какво да ви кажа повече. И за какво, наистина, за какво някой би могъл да ми завиди - аз съм човекът, който винаги се проваля там, където трябва да е най-лесно. Може би в най-важното.

* Из "Канела 6" на Елин Рахнев 

събота, 23 юни 2018 г.

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

неделя, 3 юни 2018 г.

Гледам я - млада, симпатична, добре облечена жена, рови в контейнера за боклук.
-Извинете, изпуснахте ли си нещо?
-Не, не....една приятелка ми каза за това място, ако знаете какви хубави чанти има! Последни модели на топ марки, всякакви размери и цветове. Едно пране на 60 градуса  и забравяш. Ето тази - потупва чантата, която носи през рамо - също ми е от тук, но вече и дойде времето. Елате да видите де, няма да ви ухапе.

Отивам и наистина - чанти колкото искаш. Винаги си изхвърлях боклука от разстояние, не бях виждала как изглежда контейнер отвътре. То нито миризма, нито гадни гледки - само чанти да искаш. И жената беше права - някои хич не бяха за изхърляне.

***

Веднъж, докато ровех за телефона, си убодох пръста. Стори ми се странно, защото не носех в себе си нищо остро. Друг път от вътрешния джоб изскачаше половин пакетче сладникави дъвки. Днес пък, за ключовете ми се беше закачила обица с една от онези блестящи във всички цветове диско топки. Винаги съм се чудела коя жена би носила подобно нещо...


На чантата действително нищо и нямаше, но аз малко си падам гнуслива, а и не съм много по изненадите, та още същия следобед отидох да я върна там, откъдето съм я намерила. Докато се отдалечавах, някъде до контейнера се чу момичешки писък:

-Тази е, тази е, ще ми отива на всичко!

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...