четвъртък, 8 октомври 2020 г.

Родих се на място, където вратите се отварят и затварят само с думи. Лампите, щорите и електрическите уреди също работят така. Единствено чешмата, която също се спира и пуска с думи, остава понякога да капе, но по този въпрос не може да се направи нищо.

На такова място децата прохождат късно и после цял живот стъпват по-неуверено. Те по навик внимават какво говорят, за да не пуснат да кажем по грешка кафе машината, преди да са сложили чаша. 

Бяхме научени да не бъркаме там, където на ни е работа. С други думи, мерехме си приказките, понеже се бяхме нагледали на какво ли не. Разбрах, че говоря насън, когато една сутрин се събудих и да не ви казвам в какво състояние заварих стаята си. От тогава взимам едни хапчета, с които спиш толкова дълбоко, че въобще не сънуваш.

Все още като чуя някой да псува на улицата, покривам лицето си от страх, защото очаквам нещо много лошо да се случи. А то не се случва, човекът плюе и се качва на трамвая. Започва да вали. На няколко метра от спирката под един чадър стоят две момичета, възрани на опашка. Всеки момент едното от тях ще каже на другото тайна и някъде много далече от тях ще се затвори врата. Те нямат представа.


***

- Героят във всяка от историите ти като че ли наблюдава света, застанал зад тънка стъклена витрина, ама толкова тънка, че случаен минувач би се блъснал в нея. И всеки път, аха да я строши, се отдръпва назад.

Обикновено не разбирам рецензиите на ръкописа си. Тази също не я разбрах. Иска ми се героят да беше друг герой, но само с този герой разполагах и той просто стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Може би се беше опитвал някога да счупи стената с думи, а тези от другата страна са решили, че си говори сам. Или само беше сънувал, че се опитва.

Още една разходка по реките на Европа

През пролетта на 2019 година бях за няколко дни в Белград. Прекарах повечето време в кафетата-кораби или може би корабите-кафенета по Дунав....