четвъртък, 8 октомври 2020 г.

Родих се на място, където вратите се отварят и затварят само с думи. Лампите, щорите и електрическите уреди също работят така. Единствено чешмата, която също се спира и пуска с думи, остава понякога да капе, но по този въпрос не може да се направи нищо.

На такова място децата прохождат късно и после цял живот стъпват по-неуверено. Те по навик внимават какво говорят, за да не пуснат да кажем по грешка кафе машината, преди да са сложили чаша. 

Бяхме научени да не бъркаме там, където на ни е работа. С други думи, мерехме си приказките, понеже се бяхме нагледали на какво ли не. Разбрах, че говоря насън, когато една сутрин се събудих и да не ви казвам в какво състояние заварих стаята си. От тогава взимам едни хапчета, с които спиш толкова дълбоко, че въобще не сънуваш.

Все още като чуя някой да псува на улицата, покривам лицето си от страх, защото очаквам нещо много лошо да се случи. А то не се случва, човекът плюе и се качва на трамвая. Започва да вали. На няколко метра от спирката под един чадър стоят две момичета, възрани на опашка. Всеки момент едното от тях ще каже на другото тайна и някъде много далече от тях ще се затвори врата. Те нямат представа.


***

- Героят във всяка от историите ти като че ли наблюдава света, застанал зад тънка стъклена витрина, ама толкова тънка, че случаен минувач би се блъснал в нея. И всеки път, аха да я строши, се отдръпва назад.

Обикновено не разбирам рецензиите на ръкописа си. Тази също не я разбрах. Иска ми се героят да беше друг герой, но само с този герой разполагах и той просто стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Може би се беше опитвал някога да счупи стената с думи, а тези от другата страна са решили, че си говори сам. Или само беше сънувал, че се опитва.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...