петък, 28 август 2015 г.

Ще бъде зимна сутрин

Разбирам, че съм заобичала някого, когато започна често да мисля за неговата смърт. Дали ще е през лятото или през есента, сутрин или следобед? Дали ще бъда там или ще ми съобщят по телефона? Когато си взехме първото куче (имахме точно 7 човешки години разлика), го показах на един приятел "Това е Чаро, когато умре ще го погребем горе на хълма зад къщата под голямата шипка,искаш ли да ти покажа?"

Всички хора и кучета, които обичам, са неизлечимо болни. На някои им остават 10, на други 30, на трети не повече от 50 години живот. Симптомите са много коварни.

Смъртта е единствената раздяла, която не е по взаимно съгласие. Тя е третият човек във връзката. Когото и да заобичам, един ден той прото ще избяга с нея и кой ме пита. Много е егоцентрично да умреш, но хората са такива. Вече го очаквам от всеки. Аз бих се постарала да умра след теб, за да не ти е мъчно.

Смъртта е единствената раздяла, за която ти съобщават само веднъж, пък се съдери от рев ако искаш. Все тая. След нея всичко ще бъде Все тая. Но това всичко ще трябва да продължи.

Ако ме обичаш, не ми подарявай цветя, подарявай ми книги.


понеделник, 24 август 2015 г.

Лунатизъм

В петък не се започва
нищо ново така са ме учили
но във всички останали дни
от следобед до вечер
се надига у мен заминаване
събирам нещата си

билетът за другаде
живее измачкан в джоба ми

всяка вечер (освен в четвъртък)
подготвям с вълнение стаята
за следващи наематели

после си лягам и мисля
ще боядисат ли в розово
ще запълнят ли светлия ъгъл
за четене с нещо "декоративно"
стаята вече е тяхна подписах се

но щом се събудя намирам
всичко постарому

някой всяка нощ идва
и в съвършено празната
нерозова стая
връща обратно нещата ми

*тази година ми е тръгнало на чести заминавания, пътуване с малко багаж и бързи промени. и всъщност не е лошо. сега пак ми се пътува нанякъде, с лятото:)

вторник, 18 август 2015 г.

Взимам си лятото и се махаме


Твърдо съм го решила, ще задържа това лято. Ако трябва ще прережа въжетата на училищните знамена, ще открадна огромните тави за печени тикви от пазарчето на Графа, ще спра влака от Бургас, с който се прибират всички, ще подпирам крушите, само да не идва тая есен. Да си стои там където и е мястото, в Лондон, Рейкявик или в Отава, но да остави София на август.

Ако въпреки всичко се окаже тук, зарязвам София, взимам си лятото и заминаваме за Аржентина, за какво го учих тоя испански. Или ще просвиря отново на пиано, за да преподавам на някое богато негърче в Южна Африка. Ще стигна чак до Южния полюс, където няма да настъпи мрак и за минута, поне не в следващите 6 месеца. Или ще отида в Китай, където работят по 15 часа на денонощие и няма да има значение зима ли е или лято. Или в Русия, където никога не изтрезняват. По дяволите, взимам си лятото и се махаме.

неделя, 16 август 2015 г.

Една съвсем истинска история с книга

София диша, преди две години. Стоя на онзи щанд вече повече от 5 минути и се колебая между две книги. Момчетата вече нервничат "айде бе, да не си избираш рокля". Не беше времето да им обяснявам кое се избира по-лесно. Питам продавачката, да ми препоръча. "И двете са хубави.Авторът на тази (сочи дясната ми ръка) ще е тук всеки момент, почакайте да ви я разпише". Да бе, само си представям как казвам на момчетата, че сега ще почакаме и за автограф. В крайна сметка грабвам трета книга, вече съвсем насляпо, и се затичвам да ги догоня.
Едно от условията на пътуването назад във времето е, че нямаш право да променяш нищо. И все пак, щях ли да взема книгата, ако знаех, че може да преобърне не само моя живот, но и живота на едно от момчетата, които бях замъкнала там с хиляда уговорки? Ако знаех, че е толкова отговорно решение да избереш между две книги, щях ли да си дам повече от 5 минути или пак щях да грабна някоя поради първично привличане? Хубаво е да се внимава все пак, безразборното четене е като безразборния секс,има си недостатъците, но в случая по-скоро извадих късмет. Ами ако си бях взела една от онези две книги или бях изчакала онзи автор за автограф? Кой би могъл с убеденост да каже, че всичко щеше да си е същото? Нямаше, защото след тази книга прочетох цял куп други книги, без които нищо не би било същото, книги които иначе щяха да са вероятно съвсем други, след които аз щях да съм някъде другаде...или пък момчетата щяха толкова да се разсърдят, че да ми съсипят цялата вечер.

Разбира се, първият път като прочетох книгата не ми хареса (както на никого не му е харесал "Малкият принц" ако я е чел като дете). Дадох я на баба ми и после забравих да си я взема. Тя не е претенциозна, чете всичко, което и дам, защото в библиотеката не предлагат нови книги. След година срещнах заглавието й в едно интервю с актьор, по когото си падах, сетих се, че я имам и си я поисках от баба ми. Вторият път ми хареса, третият и четвъртият още повече. Винаги отбелязвам разни неща по книгите, много е вандалско, но ми е навик. По тази книга дори бях писала, почти може да се каже, че сме си водили диалог.

Месец преди да замина за Полша я дадох на една приятелка. Беше ми достатъчно близка, затова и я дадох. И пак понеже ми беше близка, тя хареса и книгата и драсканиците ми по нея, вместо да се подразни от тях. Така се случи, че не можахме да се видим преди да замина, дойде направо да ме изпрати на летището. И носеше книгата със себе си. Ами сега? Няма как, трябва да я взема с мен в Полша. Там понякоа часовете минаваха мъчително бавно, а не носех много книги и я прочетох още веднъж.
На берлинското летище напът за София трябваше да изхвърля от багажа си 11 кг. Тук прилагам списък на някои от нещата, с които се разделих:

кожена раница от Толедо, нова
скъп парфюм, който не харесвам, почти пълен
два чифта кецове, нови
колода картички на всички забалежителности,които бях видяла
половин килограм послки сладкиши
една открадната чаша за кафе
една ужасно тясна рокля, обличана веднъж
българо-полски разговорник, като нов





четвъртък, 6 август 2015 г.

Как прописахме и пишем (аз и други случаи)


Когато изгубих първия си истински близък приятел направих "Дворец за чупене" поради всички неща, които си беше оставил у мен. Незабавно трябваше да се отърва от тях, но това са токсични отпадъци, като батериите, не можеш да ги хвърлиш къде да е. А тук може, езикът ги натрошава, чиста работа. Хронологията на блога ми стана хронология на отсъствието. Като ми залипсваше приятелят- пишех.Като приключих с неговите неща, започнах да троша и свои-много е разтоварващо.  Последваха Три добри години- нищо не липсва, нищо не пиша, нищо за чупене (нали няма мое-твое, всичко е общо). Умира кучето-прописвам поезия. Имам ново куче, все по-рядко ми липсва старото, все по-рядко пиша. После съм в тъпия Познан, липсва ми София и се сещам, че имам тук един блог за такива случаи. Връщам се в България, София, до Смокиня и обратно и се скъсвам да пиша.

Имам един познат, беше най-добрият по литература в училище. Много бягах от часове, но никога не пропусках литературата, където обикновено се изпокарвахме на големи теми като мъртъв ли е Бог и Творецът Бог ли е, умирах си от кеф. Обикновено накрая се съгласявах,той имаше право (само наум разбира се). Така е и в музиката и в литературата- в класа ще има пет добри момичета, но случи ли се да има едно добро момче, него го бива повече от всички пет момичета. Наскоро виждам моя съученик и първото, което ми идва да го питам е пише ли, пък той ми отговаря: "Не, нямам такава потребност". Разбира се, докато нещо не те разчовърка, нямаш потребност от писане. Някой ден и той ще пропише и ще е много добър, но нека не звучи като клетва.


Братът на една приятелка се разделил с гаджето си по-взаимно съгласие, но тя била по-съгласната. И моята приятелка го заварила една сутрин да търка мокета в стаята с четка, сапун и кофа. Брат й, дето по една седмица не си изхвърлял пепелника. И прописал, направил си блог. Представям си го -сутрин търка мокета, изхвърля кофата мръсна вода, сяда и пише. След месец се събрали отново с гаджето и от тогава не бил писал.


Друг познат пък твърдеше, че стиховете били подаръци и за тях трябвало да се казва "Благодаря" и "Много благодаря", когато са наистина добри. Все едно изработваш специално за някого с голяма прецизност един шоколадов бонбон и му го поднасяш в червена хартиена кошничка. Аз пък точно обратното, обичах да чета най-много думи, заседнали на гърлото, неща които авторът изрича с половин уста, за да не се задави с тях, да остане жив. Аз имам само 1-2 такива и сега бих му казала, че те на вкус нямат нищо общо с млечния шоколад.


За леки неразположения не е прието да се говори, но изглежда съм пипнала някаква меланхолия. Пренебрегвам я разбира се, както зает човек пренебрегва хрема. От тези дето през деня нищо ти няма и те удрят късно вечер. Третирам я с писане. Мисля, че тук и е мястото, чудесно се вписва в отсъствията, макар че е от някакъв по-особен вид,
 не ми е познато. Става дума за съвсем малка книга.

Свърши се, дадох им я и сега ми е криво. А даже не е роман, да кажеш, че ми липсват героите, просто стихосбирка. Много ми е соц метафората с книгите като деца, ще ми се да избягам от нея. Викам си, да я взимат, да правят каквото щат, все ми е тая. Аз съм маркетингов консултант, понякога търговец, не поет... Обаче я мисля и това е. Въртя се вечер и я мисля, да не я покапе някой с кафе, да не я смачкат, да не и кажат, че е дебела, или че не е достатъчно висока, такива неща. Ако тази книга беше дете, то определено щеше да е непланирано, да не кажа отначало и нежелано (пепел ми на езика). Изобщо, да не знаеш откъде ти е дошло, но се привързах- така както се привързвам към градове, улици и пиана, но никога към хора. Или се привързвам към хора през градове, улици, пиана...

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...