четвъртък, 20 септември 2012 г.

Събуждане през Септември

          Някой някога ме беше помолил да го събудя, когато свършва Септември. Мисля, че беше един касетофон в една таванска училищна стая,в чиито ъгъл някой се мъчеше да намери акордите на едно изнемогващо пиано. Не помня какво пееше онзи или защо искаше да пропусне септември,нито пък защо все пак искаше да бъде събуден в края му. Септември обаче проникна с взлом и пропусна да избърше калта си в черджето. Септември е неизбежен и безкомпромисен. Отрезвителен. Септември не е август. И няма да бъде май.
          Септември е и няма лифт за Витоша. И хора няма. Вече не са на море, а София още е празна. По дяволите, една прекрасна Витоша е празна. Къде са хората? Гледат сериалите. Пък сериалите ги снимат на Витоша,в хижа „Септември” , където хората са забравили да ходят. А тези от сериалите са забравили, че са хора.. Настанал е хаос. Или някой регулира безумието. На Витоша видяхме един човек. Но пък го видяхме три пъти. И трите пъти той ни попита” Извинете, знаете ли колко е часа” И ние знаехме. И трите пъти. Човекът вероятно беше захвърлил телефона си през морените, бягайки от хорската лудост. Но за какво ли му беше часа тогава? За да знае когато дойде времето да се върне отново в графика на хаоса? „ –Часът е 17.” „-Благодаря !” – с облекчение, още не е време да слиза там долу.
         Колко жива е тишината, когато не е от хората. Ослушвахме се за шипки. Те си шепнели по различен начин от другите храсти. А хората не знаеха. Не ги търсеха. Не пиеха чай.
         Играехме Скрабъл. Спорим за думата „кобур”. Хората вече не знаят къде да държат оръжията си, затова ги излагат на показ. Бихме могли да питаме хижаря. Но за думата „бъг” едва ли щеше да знае. Мисля си, че всички търсим на Скрабъла една и съща дума- дълга, благозвучна и най-важното –за много точки. И все не ни идват буквите. И все за малко да я напишем.  И все остава нещо излишно на поставката. Трудно е. Не съм виждала някой да е успявал.
          Септември е жесток и циничен. На септемврийско жълтата нива, под септемврийско жълтото небе, в злокобно красивата септемврийска пустош лежи млад кон. Прострелян, заради наглото си дръзновение да пасе от „чужда” нива. За животните няма такова понятие, нашето правосъдие не обслужва техните закони. От там идва разривът между нас. Конят не познава бариерите. Той, за разлика от човека с пушката,  знае, че онова което вижда му принадлежи, тъй както принадлежи също и на пчелата, и на реката. Докъдето се простира погледа му е негово царство. Човекът е онзи, който слага оградите и нарича нивата своя. Така един кон бе осъден на смърт.
          Септември е и всеки прави ремонт. Приключение е да нямаш вкъщи, защото тогава се чувстваш свободен. Може да ти е студено, но се чувстваш свободен. Може да ти се яде манджа, но си свободен. Свободен от сковаващо ежедневие. Свободен от обичайното. Свободен от рутината. Септември се ремонтира- къщата, кариерата, връзките. Септември настъпва промяна.
           Септември излизаш от унеса и започваш отново да учиш. Изучаваш живота или чакаш звънеца за междучасие. В Септември откриваш по нещо ново. Купуваш си нещо ново. Почистваш бюрото от старите мисли. Изхвърляш боклука на лятото. И еднодневките. И билетите от лятното кино.
           В Септември има Съединение- за да си спомниш за опорите, крепящи моста към другите. Не за глупавите пръчки на хан Кубрат. Да си спомниш колко силен и мощен оркестър е нужен за да изсвири рапсодия „Вардар” и как без един единствен произволен инструмент тя не би била същата. Това е съединението накратко. А надълго е много трудно нещо. Има и малко Независимост. Но ако може да е без гордост и без мизантропия. Само независимост сам да избереш правилните зависимости, които да те приковат, макар и за кратко, към щастието. Разбира се в Септември има и по малко Вяра, малко Надежда, малко Любов. Но понеже не е Май, нито Август те са вече септемврийските Вяра, Надежда, Любов- дъщери на някаква мъдрост, казват. Хората не го вярват, разбира се. Те не ги виждат, защото очакват техните летни, безгрижни, пищни и неистински подобия в искрящи рокли с дълги воали.

         Септември е деветият месец. В него се ражда Човекът.

               Хората са объркани. Все по- объркани след всяко изминало лято. Толкова са объркани, че дори Септември вече трудно ще ги подреди.

неделя, 13 май 2012 г.

Влакът не може да остане на гарата

    Влакът размърдва металното си туловище. Всеки момент ще писне звънецът.Това не е вече твоята спирка. Последно повикване. Не можеш да останеш на гарата. А и никога не си го искал.
    И все пак има нещо тъжно в края, който очакваш. Като тъпата болка..даже не е и болка. Не те смачква. Не те порязва. Само смъди. Като лук. Като че човърка в окото ти за да заплачеш,а не знаеш за какво. Не са сълзи,разбира се, нещо като прашинка дразни очите ти. Стават влажни,подути. Правят те да изглеждаш глупаво. И грозен. И подпухнал. И уморен.
     Кoгато краят е очакван, трепетно желан, той не би трябвало да бъде тъжен. Не би те връщал упорито назад,където не искаш да бъдеш връщан. Краят няма право да дирижира встъпителните акорди на следващото начало. Краят си е само край. Докато не свърши.
     Безгрижието и игрите нямат фиксиран край. Детството няма. Изведнъж се обръщаш и финалната му права е зад гърба ти. Като,че не знаеше,че тичаш към нея. Като,че не те бяха предупредили. Ето,на таблото има обявен началото на ваканцията -дата и час на последния изпит. Има го и краят. А защо не сложиха на таблото график за всичко останало,което е важно,вместо да видиш внезапно границите зад себе си,прекрачени безвъзвратно? Ами нали трябва репетиция за всеки край,подготовка за всяко начало.
       Искам искам искам да дойде краят,но не мога да понеса повече от неговото очакване. Не мога да понеса повече неговото протакване, протяжната му сантименталност, сълзливата му романтика. Краят нека бъде като лепенка. Дърпаш рязко и изведнъж. Миг неприятно усещане,но виждаш,че раната е зараснала. Колената вече не са ожулени. Ти не си вече на 7.
      И ако краят е придружен от няколко "Сбогом"- така да е. Ако трябва да разтовариш преди да продължиш- така да е. Ако трябва да премълчиш и помахаш с ръка-така да е. Влакът не може да остане на гарата. Едни слизат,други се качват. Някои продължават с теб до следващата гара. Други -до последната спирка.

сряда, 28 март 2012 г.

Моето име е Лудост

       Векове се прескачат, редуват се епохи, строят се стени и изчезват граници, а тя си е все там, в тълпата, измежду хората, в гигантските предприятия и малките канцеларии, на плазмения екран и на стената във фейсбук. Но тя, лудостта, съществува толкова отдавна, че вече никой не си спомня как се е появила, откъде е дошла и как е изглеждала в началото. Въпреки това още от древността се носят легенди за нейното пленително очарование. Това е така защото тази кокетна блудница изглежда изключително красива, наметнала мистериозното си индигово наметало. Мен обаче не можа да заблуди. Никоя мантия не би могла да прикрие напълно прозиращата през нея съсухрена старост и съпътстващата я грозота. Аз виждам ,даже и през наметалото, през всичките и защити, виждам белега на някогашна красота, но виждам и това в което се е изродила тя днес. Въпросът е готови ли сте и вие да погледнете лудостта  (въпреки бурното и несъгласие ) напълно разобличена, беззащитна в своята голота, такава каквато е в действителност? Да я видите с цялата и претенциозност и неадекватност, фалш и неувереност, които така умело прикрива зад маската на веселието, екстравагантността и колорита?
         На дневен ред сега е явната, показна лудост, целяща да те открои от тълпата. Днес лудостта е мода, тотем, значка, която гордо носиш на гърдите си. Сега да си „луд” означава да си забавен, интересен, различен. Ето защо всеки се стреми да изпъкне, да се идентифицира с някаква лудост, да се облича шантаво и да изглежда шантаво, да бъде луд, най-вече сред хората- в социалната мрежа. Но откъде идва тази потребност да демонстрираш своите естествени и находчиво измислени особености? Вероятно от малко вътрешно гласче, което всеки ден те подсеща колко си посредствен, скучен и еднакъв. Еднакъв с всички останали. И колкото по-настойчиво се обажда това гласче, толкова повече се усилва стремежа ти да го заглушиш с манията си да изпъкнеш, да се отличиш , дори ако това те прави смешен в очите на околните. Ето как привидната лудост, целяща да те направи различен, компенсира вътрешната празнота, липсата на идеи и идеализъм, липсата на интереси, липса на твоя собствена същност. „Глобализацията превръща света в интелектуален МакДоналдс” казва Никита Михалков и трябва да се съглася с него. Умишленото уеднаквяване на култури, етноси и най-вече на самите хора, причинено от тази глобализация води след себе си и подсъзнателния стремеж да се отличиш от тълпата. И след като не притежаваш във вътрешния ти свят нищо, което да те отличи от останалите, изкарваш на показ мнимата лудост.
           И ако тази съвременна „лудост” може да се нарече безобидна, дори комична, то има една друга, която не бива да подценяваме -малко по-истинска, малко по-дълбока и много по-страшна. Това е лудостта- бягство. Когато тежката реалност се надвеси заплашително над нас в момент, в който сме най-уязвими, когато амбициите, страха от разочарование и големите очаквания към нас ни връхлетят и ни притиснат в ъгъла, най- лесен изход е лудостта, която идва като спасение, удобно оправдание и утеха. Това е лудостта, която ще замести хапчетата за глава, опиатите и пияните мечтите, от които всички имаме нужда за да удържим на живота. Тази лудост е лекарството ,с което можем да се сдобием най-лесно и за което ще платим най-високата цена.Вселената отдавна предписа именно този опасен медикамент на човечеството като на крайно нуждаещ се пациент.
           Някъде по пътя изхвърлихме красивата лудост на Дон Кихот. Забравихме и трагично  дръзката лудост на уж прославените ни герои. Изглежда съвременното безумие не може дори да бъде сравнено с най-прекрасната лудост- тази на големия човек, вероятно защото него вече го няма, така както го няма и Стайнбек и неговият безсмъртен герой. Трогателната лудост и простоватата нежност на Лени, безотказната му вяра в идиличното бъдеще, изпълнено с мир и пухкави мишлета, които да прегръща и гали..
Аз минах много пьтища по тая пръст.
Научих много мъдрости.
Но досега не съм открил
ни по-добра, ни по-дълбока мъдрост
от мъдростта
да бъдем нежни!
Казва в своето стихотворение Добри Жотев, припознал, също като Лени, в нежността своята мъдрост. А мъдростта- това не е ли просто осъзнатото щастие? Щастие, което се изчерпва с нещо толкова просто и толкова сложно- една ферма за пухкави зайци.
       Разрушителна, дори ужасяваща, лудостта на великана е красива, защото носи в себе си онзи лъч болезнена доброта и човечност, който така цинично липсва в живота ни. Лудост, която кара гиганта да обича псето както обича себе си и да се страхува от малките хора. Глуповатото му добродушие, което го кара да прави тези „бели” ,за които после се разкайва, плачейки като малко дете. Колко съвършено и така простичко е малкото дете, като Мечо Пух, като един малък принц, но когато то никога не порасне... ето, това е лудост.
 
— И аз си имам приятел. Двамата сме приятели и се грижим един за друг — извика Лени възторжено”

      Лени, малкото голямо дете, бе убит от своя приятел, от своята доброта, от своето просто желание да се грижи за своите зайците, от своята лудост. Тази лудост, която задушава, която трогва до сълзи и която оставя следи. Лудостта която се издига над традиционното, над общоприетото, над стандартите и предразсъдъците.
и виж, ето ги - литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора
и добре, че се срещат единици поне
от рода на хвърчащите хора.
Това, което често прави различните, хвърчащи хора от стихотворението на Валери Петров, герои на една горчива ,трагична действителност,  е не способността им да летят, а неспособността им да ходят . Ако си роден с крила, то е доста вероятно ставите ти да са били изкривени. И докато децата около теб са се учели как да ходят по този свят ,ти, геният, вече си бил няколко крачки над повърхността, страхувайки се от деня, в който ще трябва да слезеш и да крачиш заедно с тях. Дори да ги поведеш, бидейки винаги крачка напред.
       Освен литературни герои има също и исторически личности и артисти, чиято лудост е забавна, мъдра или красива, или пък страховито очарователна, защото представлява една неподправена съвкупност от техните особености и един по-различен вътрешен свят. Като Айнщайн, опознал необятните тайни на Вселената, открил нови хоризонти за човечеството и направил всичко това бос, неспособен да запомни къде е оставил обувките си . Или Ван Гог, отрязал ухото си с лозарска ножица за да го изпрати на една Мерлин като пощенски колет. За Салвадор Дали пък казват, че настоявал да води със себе си в хотелската си стая какви ли не домашни животни, та дори стадо овце. Или
 Александър Дюма ,който смятал за немислимо да пише есетата си на друга хартия освен розова, докато Вагнер можел да твори единствено облечен в червен халат. И все пак не тези причудливи особености правят великите личности такива, те са просто щрих, допълващ представата ни за тях. Истинската им лудост, красивата им лудост се състои в тяхната същност, в тяхното разбиране за света, в това, че са надскочили времето си , казали, направили или сътворили немислимото. Това са тези прекрасно луди хора, позволили си (или назначени от Вселената)
да бъдат различни, да чувстват и разсъждават различно. Те са тези, които творят нови светове и епохи, които създават и променят, които провокират и развълнуват. Те са гениите, които представляват лудостта в най-добрата и светлина пред света.
        И ето ме, стоя пред теб. Аз, новата- стара лудост. Очите ти са моето огледало, ето защо оглеждайки се в теб положих толкова усилия да прикрия старото си тяло. Въпреки екстравагантната ми индигова мантия, придаваща ми онази прочута тайнственост, ти видя какво е останало от мен – единствено голото, набръчкано от старостта безумие. Но аз ти показах  и блясъка на моята младост. Показах ти някогашната си красота, трогваща и запленяваща, защото исках да прочета още веднъж в очите ти възхищението, с което говориш за онова мое Аз, останало в миналото . Сега вече знаеш, че аз направих света такъв какъвто е, с помощта на хората, разбира се. Аз бях тази, която измисли и сътвори нещата, която им придаде смисъл ,която ги унищожи и ги създаде наново. Но допуснах и толкова много грешки... и най-голямата от тях е че си позволих да остарея. Истинската причина да ти разкажа за онзи мой по детски чист и светъл облик беше, че се надявам заради него да ми простиш. Да ми простиш за цялата ми старческа грозота, глупост и суета. Да ми простиш, че не запазих повече от някогашния си плам, дързост и неподправеност. Аз, лудостта, те моля да ми простиш, че постъпих досущ като вас, хората.

* Повечето от Вас,скъпи мои посетители в Двореца за чупене, са чели това есе още миналата година ,когато то дръзко се подвизаваше в един малък конкурс :) Сега реших да го публикувам и в блога. Просто така.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...