сряда, 28 юни 2017 г.

Шофьори, не отделяйте поглед от пътя

Качихме се обратно в буса след поредната спирка за панорамни снимки. Ръцете ми бяха толкова вдървени от студа, че едва успях да измъкна ръкавиците. Без да казва нищо, Кабо който се возеше най-отпред между мен и шофьора, взе ръката ми в неговата и я разтърка, за да я стопли, после направи същото и с другата, а след това се зае да оправя замръзналия високоговорил. Тъй като той не проработи, Кабо се обърна на седалката си с лице към групата в буса и започна да разказва нещо на руски.

Бусът ни се губеше сред огромните тирове по пътя нагоре през планината към руската граница. Бяхме на повече от 2 000 м. над.в., месецът беше декември и най-бялата река, която съм виждала, бързаше бясно надолу, все едно знаеше, че забави ли ход, ще замръзне завинаги като целия пейзаж наоколо. Дори ябълките, които купих сутринта преди да тръгнем и пътуваха в краката ми, бяха замръзнали. Ако не бях видяла същите хълмове преди два месеца зелени и обсипани с хиляди овце, никога нямаше да повярвам, че кавказките снегове някога се топят.

Спряхме да обядваме в крайпътен ресторант, който напомняше физкултурния салон в училище. Нямаше прибори за всички, затова Кабо извади една вилица от швейцарско ножче и ми я даде, а за него собственикът донесе пластмасова лъжица. Всички ядохме хинкали с говеждо, групата препи с чача, запяха песни, зацитираха стихотворения. Шофьорът през цялото време стоя на отделната маса. Поканих го с жест да седне при нас, но той се смути и излезе да пуши.

На всеки час слизахме да разглеждаме я манастир, я нещо друго. И всеки път като се качвах обратно в буса, ръцете ме боляха от студ. Кабо все така ги разтриваше без да казва нищо, докато говореше на групата. Не знам какво им разказваше или пък беше от чачата, но те не спираха да се смеят и да подвикват от задните седалки.

Навън се беше стъмнило внезапно, дори не бях забелязала, че вече слизаме от планината. Спряхме за последно на някакъв универсален магазин в подножието. Купих си ябълки и една стъклена топка за елха с бяло перо вътре. Когато се качихме обратно в буса побързах да я покажа на Кабо (Кабо- какво хубаво име).Той я взе, извади от раницата си фенерче, за да я разгледа. Групата се беше омълчала, някои спяха, други гледаха през прозорците.

К. ме прегърна с една ръка, с другата приглади косата ми встрани, за да не я оскубе и намести квадратното си рамо като възглавница. Никога не съм се преструвала, че спя по-сладко. Може би дори наистина бих задремала, ако не бях нащтрек, че някой от групата ще ни види. В главата ми се превъртаха няколко думи на руски, които не разбирах.

Ледените върхове на Кавказ бяха останали на десетки километри зад нас, когато се събудих от светлините и спирането на буса на първия светофар на влизане в града. Припряно пуснах ръката на К., и се заех да прибирам в торбичката разсипаните в краката ми ябълки. Той плавно раздвижи схванатото си рамо, взе високоговорителя, който сега проработи без проблем, и с тих и спокоен глас съобщи на групата нещо кратко.

сряда, 14 юни 2017 г.

10 минути слава

Няколко седмици след смъртта на дядо ми постоянно бях нащтрек да не би да ме потърси. Шубе ме беше да не чуя гласа му като вдигна телефона, да не го заваря на фотьойла като се прибера след училище, да не се събудя през нощта и да го видя приседнал на леглото ми. Не че не се разбирахме, напротив, просто се притеснявах, че ще ме повика да тръгна с него, а на мен ще ми е неудобно да откажа.

Обаче смъртта е изключително краткотрайно събитие. Очаквана или внезапна, трагична или безшумна - смъртта трае от научаването на новината до погребението или най-много до първия помен. След това отшумява като всяка раздяла. Ежедневието поглъща и най-голямата трагедия, никой не може да се пребори с него. И не че не ти е мъчно, не че не си спомняш понякога, но продължаваш напред по същия начин и това се постига обидно бързо.

Някои величаят собствената си смърт, опияняват се от цялата слава, скърби и почести, които тя ще им донесе, представят си колко разгромени са техните близки. Но ако тези хора можеха от някъде да видят колко скоро след като ги няма всичко продължава по старому, вероятно щяха да се почувстват глупаво. Ако не получиш 10-те си минути слава приживе, действително можеш да ги получиш след смъртта си, но те са винаги толкова - 10 минути. От обаждането до погребението, най-много до първия помен. И после наистина те няма. Поради механизма на живите за оцеляване.

петък, 2 юни 2017 г.

Късното лягане причинява хипохондрия

Ashley: You mustn't say unkind things about Melanie. 


Страхувах се,че ще е хубава - хубава е. Дори още по-зле - не толкова, че е хубава, но има хубава усмивка. И сигурно го знае, защото е постонно усмихната. Страхувах се, че ще е забавна - щом те е харесала, сигурно е забавна. Залива се от смях на шегите ти и дори не изглежда изкуствено. Явно разбира и от коли и такива неща, щом и е толкова смешно. А ти си купил тази нова кола, за да я впечатлиш. Всъщност, много се радвам, че си си купил нова кола. Само като си я представя как стои на моята седалка на старото Пежо , но разбира се без да си катери краката по тапицерията и без да прави трохи, и ме заболява още повече дванадесетопръстника.Тя не тряска вратата, сигурна съм. Не защото колата е нова, просто знае точно с каква сила да я затвори. Тя никога няма да смени радиото на любимата ти песен, нито ще ти се смее ако и пуснеш онези сантиментални шлагери. Може би си имате ваша група, ваша касетка, ваша си песен. Е,дано не ти е любима, защото ако се разделите, познай какво - никога няма да можеш да си я пуснеш без да ти скапе настроението.

Кого заблуждавам, вие няма да се разделите. Тя е първи, може би втори курс в университета, учи психология или културология, има страхотно семейство. Вероятно е имала и също толкова страхотно детство, нали това е формулата да станеш прекрасен човек. Тя има от онези приятелки, които никога не ти говорят зад гърба. Напрягам цялата си мисъл в опит да си ви представя как се карате, как тя избухва и крещи, но е почти невъзможно. Тя е толкова хубава, когато се усмихва, че ти никога не би позволил усмивката да слиза от лицето й. Тя знае колко искаш да е щастлива и ще бъда щастлива винаги, дори само за да ти угоди. Тя знае, че когато не казваш нещо, то не значи, че не го мислиш и никога не задава излишни въпроси. Обича да реди пъзели.

Обожава животните и е толкова внимателна, никога не би забравила да сложи вода на кучето, не би пропуснала да го разходи. Защото тя умее да поема отговорност. Знае, че е отговорна и за теб, тъкмо защото я обичаш, и никога, никога не би направила нещо, с което да те нарани. Не би ти дала повод да си тръгнеш, не би си тръгнала без повод, но преди всичко, тя никога не би...и ти ще знаеш това още от първия миг, в който я видиш.

Тя е точно зад ъгъла, всъщност тя е навсякъде, до пролетта ще си я срещнал. Може би
на опашката в магазина, в коридорите на спортната зала (понеже пропуснах да  кажа, тя ходи на каланетика) или пред канцеларията в университета. Ти ще се пошегуваш, тя ще се засмее и всичко ще се случи просто и естествено, както се пее в онази песен, която вече не слушам.

Познавах това момиче, някога тя танцуваше, някога тя живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми. Познавах това момиче, някога тя се движеш...