сряда, 22 март 2017 г.

Съобщението не може да бъде доставено

Ако спреш филма по време на красива сцена, това брои ли се за хепи енд? Може ли да кеш- аутнеш от играта с натрупаното щастие? Дали кеш аутът в точното време е единственият шанс да не изгубиш всичко? Казват, че накрая винаги печели казиното.

Приятелят никога не казва "приятели сме, но...", той завъшва изречението с "...но сме приятели". Защо ми отне толкова години да го разбера. Защо ти крещях точно на Коледа, че си кретен, когато щеше да се прибереш вкъщи и да вечеряш сам. А ти така и не се научи как да кажеш нещо хубаво, без то непременно да е аргумент за заяждане. " гъз, той те търпи само защото си хубава". Винаги говореше така, нито да ти каже човек "благодаря", нито "глей си работата".

Страшно се дразнех като закъсняваше за срещи, но винаги беше тук точно навреме, когато нямахме уговорка. Веднъж ми беше криво доста време, почти месец, тогава ти беше единственият, който по няколко пъти на ден ми пишеше "brat kvo prai6", пращаше ми статии за световната конспирация и какъв пич е Путин и винаги намираше как да ме вбесиш до степен да забравя че съм тъжна. Ако ме видеше на линия след 11 ми викаше "brat are lqgai si we", после си пишехме до 3. Не можеше да направиш един шибан омлет, но винаги ми даваше акъл за среднощното готвене. Ти никога не спря да мечтаеш, дори когато идеите ти бяха абсурдни, искаше ми се да не бяха. Във въображението ти имаше един свят, в който всичко беше възможно. Свят, който беше със сигурност по-забавен от нашия. Надявам се, че достъпът до него не ни е отказан напълно, след като теб те няма.

На 20 март според фейсбук се навършваше една година откакто сме приятели. Всъщност се навършваше цяла година откакто ме отблокира за последен път. Под последното ми заяждане с теб никога няма да видя "seen".

*снимката е от 1-ви февруари привечер, поляната в парка зад CCS, където спряхме да изпушим по една цигара.

вторник, 14 март 2017 г.

Беше кален ноемврийски следобед когато за първи път ги видях. Някаква порода, за която не бях чувала. Собственикът беше познат на мой познат, продаваше кучета, но ги гледаше в двора си, затова се съгласих. Мразя развъдници.


По телефона чичото ми беше казал, че има куче точно като за мен. После ми наговори куп неща, които не ме интересуват - за родословното му дърво и така нататък.


Двете кученца играеха на двора, играта им беше да дърпат една и съща пръчка. Още щом минах през вратата, едното - кафеникаво, рунтаво, твърде едро за бебе, весело ми се нахвърли. Беше симпатично и умилително като всички малки кучета. Другото - по-бяло, по-дребничко, се изстреля в другата посока и се скри зад едни дъски. Собственикът взе на ръце по-кафеникавото и  пак заприказва. Прекъснах го:

-А онова там, бялото - то свободно ли е? 

-И него ще ти дам, стига да го искаш.

-Че защо да не го искам?

Собственикът сви рамене и отиде да го търси. Накрая ми го донесе и го сложи на задната седалка на колата ми треперещо от страх. За първи път му чух гласа едва по Коледа.


Първите дни бялото куче беше толкова стреснато и сковано, че започнах да се питам дали не е болно. Стъпваше предпазливо, спеше много, не проявяваше особен интерес към яденето си. Понякога дори се чудех дали ме разпознава, още не знам дали си научи името. Не ми трябваше да го дресирам, оставих го да прави каквото иска и с времето то започна все повече да се държи като другите кучета. Веднъж дори се озъби на едно улично куче, което се опита да ме нападне. Бях много горда.


Понякога обаче кучето се връщаше към първоначалното си състояние на целодневна апатия. Каквото и да правех, имаше обратен ефект. Все по-често го намирах свито в някой ъгъл на къщата. Сядах до него, говорех му, все по-рядко излизах. Страх ме беше какво ще заваря като се върна. Един ден все пак се случи - къщата беше празна.


***


Три дни оцелявах така, час за час, на четвъртия се качих на колата. Озовах се отново в онзи двор все едно някой ме беше оставил там без предупреждение, все едно нямах нищо общо с това, което върша. Собственикът ме видя и се ухили. Премълча каквото искаше да каже, за да си вземе парите. Отидох и взех на ръце по-кафявото куче. То ми се зарадва, макар и не колкото първия път. Изглеждаше готово на всичко, за да се махне от празния кален двор. 


Бяха от една порода, родени в един ден, пораснали в един двор. Понякога ми се струваше съвсем същото, когато стоеше с мен вкъщи без да прави нищо. То беше жизнерадостно, с огромен апетит, понякога показваше зъби, но никога не хапеше. Много го харесвах. Тъкмо такова куче ми трябваше. Не казах на никого от къде съм го взела. То обаче знаеше, и аз знаех. Една сутрин на излизане просто оставих вратата отворена.


***

Сигурно са поели на поредното приключение, може би към някоя поляна под звездите, където си дърпат пръчката и се въргалят в най-калната локва. И все пак моето бяло куче си остава толкова бяло, че сякаш чак свети в тъмното.

петък, 10 март 2017 г.

"Всяко чудо за три дни" -начин на употреба



Затваряш телефона. Взимаш душ, сядаш на дивана с хавлията и потъваш. Така минава известно време. Когато станеш, денят е може би събота или пък неделя, навън е тъмно, а ти си в състояние много близко до еуфорията. Рязко ти се приисква да можеш да рисуваш, свириш на цигулка, да кажеш монолог, да имаш гласище... и понеже единственият човек, който можеш да нарисуваш е снежният, не знаеш с коя ръка се държи лъка и с коя цигулката, неизразителен си като кафяв велурен пантоф и постоянно те молят да спреш да пееш... сядаш и пишеш. И хвърляш. После можеш да се върнеш обратно към ставането сутрин и излизането от вкъщи.

На третия ден се сещаш и да ядеш. Стоиш дълго над чинията с яхния, подреждаш картофчетата в идеален кръг. Яденето изстива, претопляш го и пак изстива. Хвърляш остатъците. Разплакваш се, ти си ужасен човек, който изхвърля храна, а деца гладуват в Африка. Събираш я от боклука и я даваш на кучето. То не я яде и пак я изхвърляш.

Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защ...