Ще е преувеличено, ако кажа, че чувството е като да стъпиш на мина. По-скоро е като да пропуснеш стъпало, слизайки надолу по стълбите в тъмното.

За пръв път от много време ми се прииска да кажа нещо. Благодаря ти, впрочем. Ти говориш много и вероятно не ти е хрумвало, че това може да накара някой като мен, който не е говорил отдавна, да се обади. Някога аз водех тези монолози с аудиторията постоянно, така че не бих хвърлила камък. Имах едно момиче като теб в класа ми по пиано. Като теб казвам, защото продължи с пианото, а аз се отказах от него. После и с опитите за писане имам такива примери - аз се отказах, а други - не. Накъдето и да се обърнеш, някой е стигнал там, където в даден момент ти си искал да бъдеш.

Ако си поговориш с мен, което няма да се случи, защото не се познаваме, ще разбереш, че аз все пак възвеличавам акта на отказване и се кълна в него. Всичко, което имам сега, а то не е нищо особено, просто е почти всичко, което човек може да иска, дължа на отказването. Обикновено съпътствано с чувство на себеутвърждаване. Отказването само по себе си е успех. Ти успяваш, с цялата проницателност и зрялост, на която си способен, да видиш, че не си достатъчно добър в това, което правиш. (Ето още един начин, както казват англичаните, скромно да се похвалиш.)

Когато бях малка ми казваха "няма смисъл да стоиш по цял ден на пианото, ако няма да си най-добрата в класа. В оркестъра има място само за един пианист". Опитваш няколко години, не става, и се отказваш. Това е велико чувство, освобождаващо. Един мотивационен експерт разбира се веднага ще го отдаде на ниска самооценка и страх от провал, и няма да е прав. Защото отказването слага край тъкмо на ниската самооценка и провала, с който живееш всеки ден. Сет Годин казва, че победителите сe отказват постоянно. Просто се отказват от точните неща, в точното време. А един пианист без публика се озлобява. Да си пианист не е като да си престолонаследник, винаги можеш да се откажеш. Много по-щастлив би бил един добър акордьор на пиана, който обича музиката. Това не е метафора, аз в действителност познавам един акордьор, който е много щастлив и повече от един пианист, който не е. Единият понякога се чувства безполезен, а другият - никога. 

С теб не ни делят 10 години, а едно цяло хилядолетие. Това е твоят момент, сега не е време за отказване, а време за мечтаене. И аз за миг си помислих, че мога ей така да си топна кутрето в чашата ти с вода, докато никой не ме гледа. 

Поисках да имам нещо твое, може би е тъкмо това. То ми липсва, макар че никой не ми го е взел. Усещането, че щом си тук, можеш да стигнеш навсякъде. Знам цялата алчност на това чувство, в книгите го наричат "creative flow", но аз търся по-силна дума. Онова, което променя походката, погледа, тембъра, романтичните връзки. Най-вече тях. Знам, че ще ме разбереш. Всъщност вярвам, че всеки го е изпитвал поне веднъж. 

Внимавай само за това, за което предупреждава Селинджър.  

 'If you do something too good, then, after a while, if you don't watch it, you start showing off. And then you're not as good any more.

Този занаят се избира от суета, така е било винаги и винаги ще бъде. Не я оставяй да те владее, но и не се опитвай да я прикриваш, това личи винаги. А аз ще се кача на някоя от онези стари гондоли на крайбрежната в Ахтопол, ей така, докато никой не ме гледа.

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17. 

"Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказва Edge за създаването на One. “Everyone recognised it was a special piece.” По онова време всички в бандата усещали, че тя e на път да се разпадне. "One" е за самите тях, за U2 на кръстопът. 

За мен това е песен за разделите, които носят себеутвърждаване. Без себеутвърждаването да е непременно нещо хубаво.

Спомен от най-студения януари. 

Have you come to raise the dead?

Не съм идвала отдавна, но наближа зима и през зимата по-често ми домъчнява за писането. Също по-често ми се слуша Адел и по-често питам стари приятели "как я караш". По-често чета романи, иде ми да преведа някоя песен и да прочета стихотворение, което преди съм харесвала. По-често виждам бабите си или поне така ми се иска. Няма нищо общо със свободното време. През лятото имам най-много от него. Повече бих си го обяснила с наближаването на рождения ми ден. Обикновено в този период усещам прилив на желание за меланхолия. Сякаш това е естественото ми състояние и преди да се <преродя> за започване на нова лична година, имам нужда да се върна към него. Нали все пак колкото и да се променя човек от година на година, трябва да си остави нещо, по което да се разпознава. Или по-скоро да се разпознава детето, което е бил някога.

Няма да отивам там, защото темата е неизчерпаема, но бях сериозно, меланхолично дете. Обратното на това, което наричат весело дете, каквото и това да означава. Дете, което с никого не иска да си играе. И какво ли му е на това дете да работи сега в сферата на комуникациите. Бог да му е на помощ. Но и там няма да отивам.

***

Предварително се извинявам за това, което ще кажа, но името Виктория е страшно тъпа идея. Какво иска да каже един родител, давайки име, което значи "победа". Еманация на простотията. Кого ще побеждава? Защо му е на едно бебе, на една жена, да влиза в битки изобщо. И това ли и пожелаваш, като и даваш име. В този смисъл Боряна не е много по-умно. "Да се бори". За какво да се бори, и тя не знае. Хубавите неща стават естествено. Това е моята философия. Не знам как трябваше да ме кръстят в такъв случай.

Още една разходка по реките на Европа

През пролетта на 2019 година бях за няколко дни в Белград. Прекарах повечето време в кафетата-кораби или може би корабите-кафенета по Дунав. Един до друг бяха закотвени кораби от различни епохи - модерен, с много цветя, светлини и трансперанти на популярна марка сайдер; след него нещо като пиратски кораб-дискотека, а накрая на колоната се поклащаше съвсетски рибен ресторант с прогнили мрежи по паулбата.

Забележителностите не са ми голяма страст, но си бях наумила да видя една сграда, разрушена от бомбардировките. Не знаех точния адрес, нямаше я в TripAdvisor разбира се, така че обикалях доста докато я намеря. Ето я. За мен тогава това беше забележителност, част от историята. Като Берлинската стена и Чекпойнт Чарли.

Аз оставам

 
Сигурно си чувал приказката, че никога не забравяш първото си пътуване до Париж. Аз не съм изключение. Моето беше в един от онези моменти, когато си готов да отидеш навсякъде, без значение къде, само да те няма. Бях на 24, когато любовта още е на живот и смърт. Та, имах една съученичка, която живееше в Париж, писах и, "идвам ти на гости за седмица" и си взех самолетен билет за 20 евро, без багаж. 

Спях на земята в нейната малка квартира. Както разбрах по-късно, за Париж това не може да се нарече съвсем "малка" квартира. През деня тя беше на лекции, а аз вървях с часове по Сена (апартаментът й беше близо до мост "Мирабо"), без нищо конкретно, което да искам да видя. Очаквах, че Париж няма да е моят тип красота. Обаче и сега си спомням до най-малък детайл първия път, в който видях Айфеловата кула. Беше късно вечерта първата вечер, моята приятелка ме беше взела от летището и ме водеше от една метростанция към друга. Както вървяхме, тя ми каза "спри сега и си затвори очите"... "а сега се обърни, още малко, още малко, стоп."... "отвори". И ето я, Айфеловата кула в процепа между две високи сгради, свети цялата в жълто. За всичко, което казват хората, прави са.

Беше февруари и Париж беше празен. Дори пейките в Тюйлери бяха празни. В книжарницата до Нотр Дам нямаше туристи. Отидох до Версай, на гишето за билетите казах, че искам да видя само градините, а жената отвътре ми отговори, че градините не работят през зимата, но мога да вляза, ако искам. Неработещата градина беше най-доброто място за мен в онзи момент. Статуите бяха увити в найлони, нямаше цветя, само гарги и жив плет. Дълги празни алеи, голи дървета, езера, тишина. Звучи мрачно и потискащо, но не беше така, дори напротив. Беше нещо, което не можеш да видиш с билет.

Последният ден, който също прекарах на Сена, изгря слънце. Ето ме, на снимката с розов филтър.

Под моста Мирабо минава Сена

        и нашата любов

Да я зова ли в спомен въплътена

Бе всяка мъка от възторг сменена

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Да постоим така ръка в ръката

        ръцете ни са мост

под който преминавайки се мята

от погледи преситена водата

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Вълната никога не се обръща

        тече и любовта

а мудност на живота е присъща

а пък надеждата е тъй могъща

Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам

Назад не тръгва нашата вселена

        и с любовта е тъй

не би могла да бъде възкресена

Под моста Мирабо минава Сена

Иде нощ минути отброява

дните отминават аз оставам

Гийом Аполинер, 1912

Познавах това момиче, някога тя танцуваше,

някога живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми.

Познавах това момиче, някога тя се движеше

казваше ми лъжи и ми показваше доказателства.

 

Но тя не танцува вече

тя не танцува вече.

Не, тя не танцува вече

казах го, не танцува вече.

 

Така че аз също

така че аз също

така че аз също

 

Познавах това момиче, някога тя избухваше

взимаше ме и ме слагаше обратно на място.

Познавах това момиче, тя беше електричество,

но тя не танцува вече, трябва да приема това.

Някога тя танцуваше до разсъмване, свиреше песента,

човече, това не е хубаво, няма да отнеме много време, избухване нонстоп, скъпа

докато не си замине денят, може би аз съм този, който обърка всичко.

Някога тя танцуваше до разсъмване, на повече от един ром,

пиеше до сутринта и добавяше още малко ликьор,

докато не започнехме да се прозяваме, но мисля че аз просто исках да ме обича.

 

Тя не танцува вече

Тя не танцува вече

Тя не танцува вече

Казах, не го прави

Тя не танцува вече.

 

Познавах това момиче, някога тя танцуваше.

някога живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми.

Познавах това момиче, някога тя се движеше

казваше ми лъжи и ми показваше доказателства.

Някога тя танцуваше до изгрева, обичаше и беше обичана,

бяхме млади, и пияни, и глупави, но този кораб отплава, той потъна.

Вече съм безчувствен и просто се опитвам да я забравя.

Някога тя танцуваше до разсъмване, на повече от един ром,

пиеше до сутринта и добавяше още малко ликьор,

докато не започнехме да се прозяваме, но мисля че просто исках да ме обича.

 

Но тя не танцува вече,

тя не танцува вече.

Не, тя не танцува вече

казах го, не танцува вече.

 

Така че аз също

така че аз също

така че аз също.

Рано сутринта в единственото такси на паркинга на къмпинг Смокиня се качи една хубава жена на средна възраст, спортно облечена. Без да я попита накъде отива, шофьорът каза, че пътят до Созопол е затворен, затова трябва да се заобиколи по крайбрежния.

- Още по-добре, да си погледаме морето. Ако знаете какъв стахотен изгрев беше тази сутрин, заливът като езеро, на небето нито един облак, какви цветове само, не можеш да отместиш поглед.

Той обаче не реагира и тя продължи:

- Но вас едва ли може да ви впечатли човек с изгреви ако си живеете тук.

Шофьорът помълча още малко, докато изкачваха хълма и чак тогава отговори:

- Преди да го взема това такси съм бил 30 години по корабите моряк. Имаше веднъж в екипажа един доктор, така като тебе ставаше всяка сутрин да гледа изгрева. После идваше да ни разказва. И залез не изпускаше впрочем. Абе изобщо странна птица беше. Зимата като се върнахме на сушата се обеси.

(дали) магия беше

 различен и човечен искаш да си,
но пак единствен си оставаш ти.

***

Изгубен, търсещ, вечно стар

***

Тихо ще скрия луната с ръка, 

после ще търся шумът на река, 

ще седна, ще пуша и ще помълча

***

Всички стени съм изписал с молба

***

абсурдът бе комедия една,

а ролите със образи бели,

костюмите, потънали в тъга.

***

неразбрана доброта,

просълзи се и запя.

***

 времето дарява миг

Единствената ми лична история с теб е как в последния момент не отидох на един от последните ти концерти това лято. Има и такива истории. Сбогом Димо, оставаш тук.

Баба знае много приказки, които ги няма в книжките. Обаче аз все исках една и съща история.

- Бабо, разкажи ми пак за нощта, в която съм се родила.

Ще решиш, че това е някаква знаменита нощ с бури, урагани и други природни предзнаменования, но не, това е историята как се е родил Бетовен. Моята звучеше така.

-Ние с дядо ти спяхме, когато звънецът започна упорито да звъни, изкарахме си акъла. Да е било към три сутринта. Беше баща ти, да ни каже че имаме внуче. Аз сварих по едно кафе, отворихме бутилка коняк и така до заранта, докато стане време да дойдем в болницата да те видим.

Никога не попитах „само това ли е”, тази история всеки път ми се струваше много вълнуваща. После пък аз разказвах на сестра ми историята как тя се е родила.

- Това лято с баба и дядо бяхме на вилата и всеки ден отивахме с колата до пощата в Плевен, за да се обадим по телефона, после ми купуваха сладолед от машината на площада. Баба и дядо се редуваха кой да говори – един ден се обаждаше дядо, един ден – баба. Баба спечели тази игра – новината се падна на нея. А на мен в този ден ми позволиха да изям цели три сладоледа, което си беше просто незабравимо.

 

И от тогава все така- роди ли се бебе, звъни телефон,  в чашите се разлива хубаво уиски, пече се сладкиш. После живее, умира и пак същото – телефонно обаждане, уиски, сладкиш. Всички са с пълен стомах, замаяни, а ти си толкова лек, за теб всичко още предстои. 

Родих се на място, където вратите се отварят и затварят само с думи. Лампите, щорите и електрическите уреди също работят така. Единствено чешмата, която също се спира и пуска с думи, остава понякога да капе, но по този въпрос не може да се направи нищо.

На такова място децата прохождат късно и после цял живот стъпват по-неуверено. Те по навик внимават какво говорят, за да не пуснат да кажем по грешка кафе машината, преди да са сложили чаша. 

Бяхме научени да не бъркаме там, където на ни е работа. С други думи, мерехме си приказките, понеже се бяхме нагледали на какво ли не. Разбрах, че говоря насън, когато една сутрин се събудих и да не ви казвам в какво състояние заварих стаята си. От тогава взимам едни хапчета, с които спиш толкова дълбоко, че въобще не сънуваш.

Все още като чуя някой да псува на улицата, покривам лицето си от страх, защото очаквам нещо много лошо да се случи. А то не се случва, човекът плюе и се качва на трамвая. Започва да вали. На няколко метра от спирката под един чадър стоят две момичета, възрани на опашка. Всеки момент едното от тях ще каже на другото тайна и някъде много далече от тях ще се затвори врата. Те нямат представа.

***

- Героят във всяка от историите ти като че ли наблюдава света, застанал зад тънка стъклена витрина, ама толкова тънка, че случаен минувач би се блъснал в нея. И всеки път, аха да я строши, се отдръпва назад.

Обикновено не разбирам рецензиите на ръкописа си. Тази също не я разбрах. Иска ми се героят да беше друг герой, но само с този герой разполагах и той просто стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Може би се беше опитвал някога да счупи стената с думи, а тези от другата страна са решили, че си говори сам. Или само беше сънувал, че се опитва.

Escape room

 

Ноември е. Дни наред слушамe как времето ще се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последен слънчев ден тази есен, приятели"... и всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е слънчевият следобед в прозореца на класната стая. Тест по математика, втора поправка. Всички останали вече са предали и са навън, блъскат се в купчините събрани листа и играят тенис на маса. А ти драскаш като луд по черновата, защото се надяваш, че усърдието ще породи у класния някаква снизходителност. 

Последен етаж, задушно, не се диша. Започвам да се унасям. Сънувам, че аз съм задачата. Някой се взира в мен и в очите му препускат със страшна скорост формули, които не разбирам. Без да мога да го спра, изписва цели листове. Той расте, а аз се смалявам.

На теб случвало ли ти се е да знаеш, че сънуваш? Чувстваш ли се свободен да направиш всичко, или те е страх, че ще останеш заклещен в този сън завинаги. Ей така, че докато сънуваш, хората се опитват да те събудят с часове, дни, седмици и накрая се отказват. А ти се луташ по коридорите на същия сън и търсиш прозорец, от който да скочиш, стискаш силно очи и се надяваш, когато ги отвориш да бъде наистина. 

Часът беше малко след 2 на обяд на 11 август 1999 г. По телевизията цяла сутрин предупреждаваха да не се излиза навън и в никакъв случай да не се гледа към слънцето. Всички си бяхме купили от онези шарени картонени очила, с които беше безопасно да се наблюдава затъмнението, бяхме сложили едни такива дори на бебето. Магазинът в центъра на селото затвори за първи път, откакто изобщо съществува. Навън беше задушно, а небето - чисто, без облаци, без вятър. 

Изведнъж започна да се смрачава. Циганите, които се бяха събрали на площада, се хвърлиха върху каруците, натъпкани с по 6-7 човека наведнъж, и запрепускаха нагоре към махалата, като че там нямаше затъмнение. Слънцето се скри за дълги две минути, а после се показа отново - от небе без нито един облак.

Спирачки на релсите. Куче. Боклуджийски камион. Мотор. Кашлица. Автобус. Кашлица. Бой на котки. Пак трамвай.

Не знам как не съм ги чувала преди. Живея тук вече две години на отворени прозорци. И как да ги чуя, по телевизията постоянно вървят новини, сменям само каналите. Слушам музика докато се къпя и радио, докато готвя. Очите ми се изморяват вечер, затова заспивам на аудиокниги.

Бях преди време на нещо като медитация. Терапевтът ме беше накарал да се отпусна със затворени очи, да слуашам шумовете от улицата и да се съсредоточавам върху определени точки от тялото. 

- Сега коляното. Какво усещате? Има ли пулсация, изтръпване, напрежение?

- Мисля, че има лека пулсация.

- Това не е усещане, това е мисъл. Имате шумен мозък.

Тези медитации ме изнервяха и скоро спрях да ги посещавам.

Може би са минали години откакто за последно съм вървяла по улицата без слушалки. Помня, че около КНСБ се чуваха чайки, в 5 биеха камбаните на св. Неделя, а светофарът пред нея издаваше високочестотни звуци за слепите. Все се заслушвах какво си говорят хората, докато чакаме да стане зелено. Бих се обзаложила, че разговорите им се не са се променили от тагава. Камбаните ще са тук още сто години и не виждам причина чайките да са заминали. Ако картините на един град са си същите, възможно ли е звуците му да са се променили?

Машината за еспресо в кухнята също издава звуци. По тях можеш да разбереш кога е станало достатъчно дълго, дори без да го гледаш. Тази сутрин го изпих на прозореца, вместо в леглото. Съседите ми са сглобили маса от палети във вътрешния двор и играят някаква настолна игра. На отсрещния балкон пък са разпънали шезлонг и плажен чадър, под който се излежава доберман - същият като от маслената картина, навита на роло под масата, която се каня да окача от месеци. Два добермана, черен и жълт, легнали по гръб в купа за плодове, с лице един към друг. Най-близкото до хармония, което съм виждала на картина. Изящни животни са. Изобщо не вярвам на слуховете, че на седмата година им пораствала някаква допълнителна кост, която притиска мозъка, те полудяват и изяждат стопанина си в съня му. 

Така и не разбрах защо им режат ушите. Питах един ветеринар, обясни ми, че кучетата от тази порода често страдали от някаква си там болест на ушите, и затова. В тази връзка, трябва много да внимаваме, когато децата задават въпроси. Винаги ще се намери някой ей такъв ветеринар.

Ходя по огледи за апартамент.

Първият беше съвсем малък, още в строеж, с хубава тераса, която гледа към Стара планина и към Орландовци. Някогашната Драз махала, където в началото на миналия век са обесвали престъпниците, имало е кланици и дюкяни за кожи, и постоянни опити хората да бъдат изселени. От там и името "Драз" от дрязги. Кварталът е мрачен, с олющени фасади, криви тъмни физиономии и призрачни къщи, но аз го харесвам. На 200 метра от апартамента е любимият ми бар, на 6-тия етаж на жилищен блок, където една квартална група, която няма име, нито график на свирене, изпълнява Shine on your crazy diamond. Там е почти невъзможно да попаднеш случайно или да срещнеш познати. Със сигурност го няма в TripAdviser.

Това беше първият апартамент, който гледах и дори капарирах. После се отказах. От тогава не съм капарирала.

Вторият не беше апартамент, а галерия, която можеше да се пригоди за жилище. Беше точно срещу флагчетата на софийския "капан" на ул. Веслец (съвсем същия като пловдивския). На 2 мин. от Младежкия театър, Полският институт и Дома на кинито. За там би подхождал един доста артистичен вътрешен дизайн и стил на живот. Имаше къде да сложа пиано, прозорците бяха от земята до тавана (таваните бяха ниски) и точно пред тях имаше широк праг, на който щяхме да сложим шарена постелка и със сестра ми да пушим и да пием чай след театър.

Отказах се от галерията, защото се оказа, че няма идеални части от земята. Тоест, купуваш си въздух и се надяваш сградата да е вечна. Твърде безгрижно ми дойде.

Третият апартамент беше мъничък партер на ул. Иван Асен, между Борисовата градина и парка на Военната академия със самостоятелен вход, високи тавани, дървен долап и тайно мазе, до което се слиза от малко вестибюлче в средата на кухнята. Ако бяхме във втората световна в Полша, без проблем бих могла да укривам евреин. Но в сегашно време, щеше да ми е трудно да сваля там колелото си. 

Докато се колебаех дали не е твърде малък за бъдещите ми нужди, го капарираха.

Апартамент номер 4 се намираше на границата между два квартала - единият тих, порядъчен, с ниски стари кооперации и високи тополи, а другият - е, другият е от другата страна на Сливница, където въздухът и физиономиите на хората се променят с всяка крачка по-навътре. Както и да е, беше толкова задушно, че не можах дори да го огледам от куртозия. Прозорците обаче гледаха към центъра.

Ето го и класическият апартамент. Зона Б18, близо до пазар, метро, трамваи, градинки, училища, детски градини, мол, болница и паркинг. 11-ти етаж. Блок, чието население надминава това на повечето български села. Инвестиция, с която няма какво да сбъркаш. Тук има всичко необходимо да се води един приличен живот, като този на моите баби, лели и братовчеди. Впрочем, всички те живеят на радиус от 500 метра. Самата аз съм пораснала в съседния блок, на 14-тия етаж. Когато минавах от тук като дете, не знам вече защо, си мислех, че тъкмо в този блок съм живяла в предишния си живот. И затова сметнах, че повече от един живот на това място не е нужен.

Реших да изчакам. Може би цялата работа е, че твърде много ми харесва там, където съм сега.

На рождените дни през 90-те винаги се изграеше тази игра - пълни се леген с вода, всеки от нас си потапя главата и друг започва да отброява секундите. Който издържи най-дълго под вода, печели. Понеже не се бяхме сетили да сменяме водата, след един от рождените дни всички бяхме с варицела, но това е другa история.

Веднъж в морето реших да опитам кълбо. Бяха ми казали, че е достатъчно да се гмурнеш с главата напред и да се отпуснеш - превъртането щяло да стане от самосебе си. Направих го, обаче нещо се обърка. Изведнъж се оказах с главата надолу, започнах да ровя с ръце пясъка, но не се получаваше, главата ми натежаваше надолу и просто не можех да обърна посоката. Имах чувството, че потъвам по-надълбоко и по-надълбоко, повърхността на водата ми се струваше все по-далече. Това е първата паника, която си спомням, бях на не повече от 6 години, морето беше огромно и тези 2 или 3 секунди, в които не можех да изплувам, ми се видяха повече от всеки друг път в играта на леген.

Гмуркането не ми е било никога интересно. Все съм се чудела на хората, които могат да си отварят очите и да гледат под вода. Как го правите? Обзалагам се, че щом можете да стоите под вода с отворени очи, изобщо не ви е страх от дълбокото.

Взех легена, като едно време, и започнах да се упражнявам. Правех това упражнение всяка сутрин. Потапях си главата, задържах дишането, опитвах се да накарам клепачите да се повдигнат, без да използвам ръце. После изваждах глава и вдишвах дълбоко, като нов човек, като 6-годишен човек, като човек, изплувал от дъното на океана, за когото всичко тепърва започва. Така и не се научих да виждам под вода, но то не беше и нужно - от години избягвам морето. Понякога е приятно да го гледаш от балкона, докато хапваш диня, слушаш радио или нещо такова, но дотам. Вътрешният му свят не ме вълнува.

Впрочем по време на няколкото ми опита да проплувам, все ме задяваха, че съм била като костенурка - те се носели така по водата, а над повърхността се виждала само една глава. Нямах против - за мен костенурката винаги ще си остане онзи герой от езоповата басня, който печели състезанието, поради това, че не знае за него. 

Някой беше казал "обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно дисциплините, в които няма други участници". Костенурката е точно такъв състезател. Не с постоянство надвива заека, нито с хитрост, а с това, че следва собствения си ритъм, без да и пука за заека, нито за надпреварата.

Но да се върнем на гмуркането. Съвсем не съм аз човекът, който ще ти каже, че няма страшно, обаче ако си на 6 или ако никога не си правил кълбо под водата... е, трябва да знаеш, че всички закони на физиката са на твоя страна. Ще изплуваш.