петък, 10 май 2024 г.

Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-различни неща и съм се отричала от тях, страстно съм се разделяла с хора и идеи, възвеличавала съм хора - живи и мъртви, писатели и философи, и съм се отричала от тях. Слава богу, никога не си направих татуировка. 

Някои години в него е писано много, в други - почти нищо. И понеже рушенето е било най-големият ми, може би единствен източник на вдъхновение през тези години, винаги ми е много неприятен, както сигурна съм на всеки човек, въпросът "защо не пишеш вече". Като всеки друг въпрос защо не правиш това или онова, и този е обречен да срещне единствено неприязъм към човека, който го задава. Просто рядко имам потребност. Може би е малко тъжно, ако не се привързвам вече така страстно към неща, които после да отричам, или пък е част от съзряването. Може би по-рядко имам нужда от себеутвърждаване, което намирам по-скоро за добър знак. Не харесвам хората, които казват "аз съм такъв и такъв". Мисля, че това е първият признак на остаряването. В гимназията бях открила един пасаж по темата, към който често се връщам: 

Едно от най-обичайните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно, но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право.

Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си."

Пасажът завършва с "У някои хора тия промени биват особено резки".

И ако тогава, когато за първи път прочетох това, то ми хареса, защото бях тинейджър, който търси себе си и не бърза да се подпише под определена характеристика, то сега още повече ми харесва. Защото е успокоително, че всичко, което не харесваш у себе си, не е непременно част от твоята самоличност. Ти си толкова лош или добър, колкото последната си постъпка.



петък, 5 април 2024 г.

Да се върнем отново на бомбето:

На първо място, за Сабина то беше смътен спомен за забравения дядо, кмет на малък чешки градец от миналия век. 

На второ място, то бе спомен от баща й. След неговото погребение братът на Сабина си бе присвоил цялото имущество на родителите им. Тя се заинати и гордо се отказа да търси правата си. Заяви саркастично, че взима бомбето като единствено наследство от баща си. 

На трето място, бомбето бе реквизит на любовните й игри с Томаш. 

На четвърто, то бе знак за нейната ексцентричност, която тя съзнателно култивираше у себе си. Когато емигрира, не можа да вземе много неща и фактът, че бе понесла този обемист и непрактичен предмет, значеше, че се е отказала от други, по-практични вещи. 

На пето място, в чужбина бомбето се бе превърнало за нея в сантиментален предмет. Когато пристигна при Томаш в Цюрих, тя взе шапката със себе си и я сложи на главата си, преди да му отвори вратата на хотелската стая. Тогава се случи нещо, което не бе предвидила: бомбето не беше вече нито смешно, нито възбуждащо; то се бе превърнало във възпоменание за отминалото време. И двамата бяха развълнувани. Любиха се както никога: неприличните игрички бяха неуместни, защото тази среща не беше продължение на еротичните им приключения, при всяко от които им хрумваше по някоя нова малка перверзия, а рекапитулация на времето, химн на общото им минало, сантиментално резюме на несантименталната им история, която чезнеше в дълбините на времето. 

Бомбето се бе превърнало в мотив от музикалната композиция на Сабининия живот. Този мотив зазвучаваше отново и отново, но всеки път носеше различно значение; всички тези значения протичаха в бомбето като река в руслото си. И бих могъл да кажа, че това беше руслото на Хераклит: „Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река!“ Бомбето беше речно корито, в което Сабина всеки път виждаше да тече друга река, друга семантична река: един и същи предмет извикваше всеки път за живот ново значение, но заедно с това значение прозвучаваха (като ек, като музикален съпровод от екове) всички предишни значения. Всяко ново изживяване се огласяше от все по-богат акорд. В цюрихския хотел Томаш и Сабина се развълнуваха от гледката на бомбето и се любиха едва ли не през плач, защото черната вещ не беше само спомен за любовните им игри, но и спомен за Сабининия баща и за дядото, живял във век без автомобили и самолети. 

Сега вече може би ще разберем по-добре пропастта, която разделяше Сабина и Франц: той се вслушваше жадно в историята на нейния живот, също така жадно и тя се вслушваше в него. Разшифроваха съвсем точно логическото значение на думите, които си разменяха, но не чуваха ромона на семантичната река, която течеше през тези думи. 


Затова, когато тя постави пред Франц бомбето на главата си, той се почувства несигурен, сякаш някой го бе заприказвал на чужд език. Не намираше постъпката й нито скандална, нито сантиментална, за него тя бе само неразбираем жест, който го караше да се чувства несигурен, тъй като му се струваше празен откъм значение. 

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Из "Непосилната лекота на битието" от Милан Кундера

четвъртък, 7 март 2024 г.

Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защото ще се сетите веднага кое е. 

Пристига сервитьорката със салатата ми. Поглеждам я, белени домати със сирене и дълъг черен косъм.

- Извинете, но в салата има косъм.

- О, извинявайте.

Казва това, бръква с два пръста в купата ми и изважда косъма.
Толкова за обслужването по нашия край.


вторник, 17 октомври 2023 г.

I

Искам да работя като човек, който сяда до разтревожени и тъжни хора, които стоят сами на пейка. 

Първо, за тази работа прилежният, чист и спретнат външен вид е всичко. Трябва да имаш още някаква легитимация, че правиш това професионално, но същевременно напълно безвъзмездно и безплатно за тях. Например униформа, нещо което показва сериозно отношение към професията, като костюм, но не толкова превзето и все пак не твърде стряскащо, като облеклото на медицинско лице. На такава работа ще искаш хората да ти имат доверие, но не и да са твърде респектирани от положението ти. 

Но да се върнем на същината. Да кажем външният ми вид позволява да седна до тях на пейката, без да ги смущавам. Идва на ход разговорът. Аз не съм психолог (те си имат свои си начини), какво ще им казвам? Може да нося списък с незначителни теми, достатъчно абстрактни, така че да не засегнат никого. Нещо като седмично меню, от което да си избират. Замърсяването на океаните, паметника на Мадарския конник, приемането на еврото, кастрацията на домашните кучета, може да е всичко. Освен незначителни теми, ще има и опция за изслушване с разбиране. 

Моето слушане с разбиране автоматично изключва реплики като “не го мисли толкова”. Честно, не мога да се сетя за по-тъпо нещо да кажеш. Чуеш ли “не го мисли” знаеш веднага, че с този човек няма да се разберете. Има два варианта. Или този човек не ги мисли нещата. А ти ги мислиш - няма как да стане. Или пък и той ги мисли, обаче ти казва ти да не ги мислиш. Тогава е лицемер и за какво ти е.

“Не го мисли” е като да кажеш “стегни се” на човек който е разстроен или “успокой се” на жена, която е ядосана. Човече, щом е сам на пейката, значи го мисли. Иначе щеше да е вкъщи и да гледа телевизия.

Защо изобщо ще стоиш сам на пейка, се замисли. Вие правили ли сте го? Аз съм го правила и трябва да ви кажа, че видите ли ме да стоя някъде на някоя пейка сама, положението е сериозно. 

Някога хората са го правели и за удоволствие, в това съм сигурна. Обаче като се вземе предвид как ни минава денят - говорим, ядем, шофираме, работим, пушим и правим секс на телефона си… кой има 5 минути да стои на пейка? Обзалагам се, че скоро ще започнем и да умираме на телефоните си. Последно стори, последно селфи, последен пост за сбогом. Лайвстрийм от умирането ще е новият тик-ток тренд, помнете ми думата.

II

Накъде тръгваш, когато излезеш ядосан от вкъщи? Нали се сещаш, когато ядът, гневът и буцата започнат да се надигат и просто не можеш да останеш в стаята повече. Може да се случи насред караница, докато имате гости, или по средата на телефонен разговор. Взимаш само най важното, ключ, дреха и телефон и тръшваш вратата. Обаче накъде тръгваш? 

Вариант 1 - най-близкия парк

Предимствата са ясни, там е пейката, на която е най-подходящо сам човек да си поплаче. Има предимно деца, родители и кучкари - трите групи човешки същества, които най-малко се интересуват от твоето душевно положение. Веднъж едно дете ми бръкна в чантата, докато плачех, извади едно червило, намаза се и го хвърли на земята. Преди да кажа нещо, майка му дойде, извини се без да погледне към мен и го издърпа за ръката, след малко се върна и предложи да ми плати червилото. “Няма нужда, благодаря”. Като ме видя, че не съм в кондиция, бързо се извърна и задърпа пак детето напред по алеята. То обърна глава няколко пъти назад, към мен или към чантата, после се отскубна от майка си и затича към една катерушка. 

“Горката, сигурно е наркоманка” вероятно си е казала тази майка. В София така смятаме за хора, които плачат на публични места. Недай си боже, нещо да ти прималее, да ти падне  кръвното и да седнеш на тротоара за няколко минути да се съвземеш. “Наркоманка”. Започват да те заобикалят, минават на минимум два метра от теб, все едно си с ковид.

Обаче аз не ги съдя. Веднъж жената, която беше преди мен в лекарския кабинет, плачеше. Прекарах 20 минути в борба със себе си, преди да се престраша да я попитам има ли нужда от нещо. Каза не. Почаках още 5 минути, но вече ми беше олекнало, че съм я попитала, тогава излезе докторката и разбрах, че съм на грешния етаж. 

На къде тръгваш, когато излезеш разстроен от вкъщи 

Вариант 2 - кварталът, в който си израснал 

Какво по-добро в този момент от една терапия за лекуване на вътрешното ти дете с навлизане в травматичните територии на детството. Кварталът, в който си пораснал. Или в моя случай, улиците, по които се разхождах след семеен скандал. Че те се караха помежду си - караха се, но това никога не ме е засягало твърде. Семейните скандали бяха всеки срешу всеки. Ако сега ме питате за какво сме се карали с нашите, не мога да ви кажа. Знам за какво не сме - за оценки, за прибиране късно (какво прибиране, аз не излизах), за неподходящи приятели (какви приятели?) за разхвърляна стая - не, нито едно от тези не е било тема. А скандалите бяха люти и агресивни, това помня. От тяхна да, но не по-малко от моя страна. Спомням си само думи като “спри да ми отговаряш” и “как може да си такъв човек”. Бях на 9. 

Днес явно още съм такъв човек, защото пак съм на улицата. И то на същата тази улица, по която минавах привечер, спирах се на оградата на училищния двор и гледах как децата играят баскетбол. Друга групичка деца винаги бяха на пейката, стояха там с часове - момичетата прави, момчетата седнали, и пушеха. Трета групичка играеха на хек и пускаха реге музика от колонка, те не пушеха. Този училищен двор беше за мен нещо като рекламите на Кока кола през 90-те. Вълнуващо, приключенско, като от друг свят. Нечий друг живот. 

Вариант 3 - отиваш сам на театър 

Най-вероятно сме в извънработно време, така че галериите отпадат. Още една много примамлива опция обаче е да отидеш на театър. Билетът автоматично ти гарантира, че независимо от атмосферните условия, в следващия час и половина ще бъдеш на топло, сухо, удобно място, с достъп до тоалетна. И най-вече, елиминира чувството за срам и неудобство. Влизайки в залата, ти вече не си разстроен човек, бездомен човек, който не знае къде да се дене. Не си и странникът, който яде сам в ресторант. Ти си зрител. 

неделя, 30 юли 2023 г.

Ще е преувеличено, ако кажа, че чувството е като да стъпиш на мина. По-скоро е като да пропуснеш стъпало, слизайки надолу по стълбите в тъмното.

За пръв път от много време ми се прииска да кажа нещо тук. Благодаря ти за това. Ти говориш много и вероятно обичаш да слушаш гласа си, като всеки човек, който говори хубаво. Някога и аз като теб водех тези монолози с аудитория и знам как все повече спираш да си представяш как изглеждат хората срещу теб. 

Имах едно момиче като теб в класа ми по пиано. Като теб казвам, не защото си приличате по нещо, а защото момичето продължи с пианото, а аз се отказах от него. После и при опитите ми да напиша пиеса имам такива примери - аз се отказах, а други - не. Накъдето и да се обърнеш, някой е стигнал там, където в даден момент ти си искал да бъдеш.

В малко неща човек се кълне, но за мен едно от тях е актът на отказване. Всичко, което имам сега, а то не е нищо особено, просто е почти всичко, което човек може да иска, дължа на отказването. Обикновено съпътствано с чувство на себеутвърждаване. Отказването само по себе си е успех. Ти успяваш, с цялата проницателност и зрялост, на която си способен, да видиш, че не си достатъчно добър в това, което правиш. (Ето още един начин, както казват англичаните, скромно да се похвалиш, че може да не ставаш за нещо, но поне си достатъчно умен, за да го видиш.)

Когато бях малка ми казваха "няма смисъл да стоиш по цял ден на пианото, ако няма да си най-добрата в класа. В оркестъра има място само за един пианист". Опитваш няколко години, не става, и се отказваш. Това е велико чувство, освобождаващо. Един мотивационен експерт разбира се веднага ще го отдаде на ниска самооценка и страх от провал, и няма да е прав. Защото отказването слага край тъкмо на ниската самооценка и провала, с който живееш всеки ден. Сет Годин казва, че победителите сe отказват постоянно. Просто се отказват от точните неща, в точното време. А един пианист без публика се озлобява. Да си пианист не е като да си престолонаследник, винаги можеш да се откажеш. Много по-щастлив би бил един добър акордьор на пиана, който обича музиката. Това не е метафора, аз в действителност познавам един акордьор, който е много щастлив и повече от един пианист, който не е. Единият понякога се чувства безполезен, а другият - никога. 

С теб не ни делят 10 години, а едно цяло хилядолетие. Това е твоят момент, сега не е време за отказване, а време за мечтаене. Заиграх се с нещо твое и сега ти го връщам. 

Може би тъкмо това ми липсва, макар че никой не ми го е взел. Усещането, че щом си тук, можеш да стигнеш навсякъде. Знам цялата алчност на това чувство, в книгите го наричат "creative flow", но аз търся по-силна дума. Онова, което променя походката, погледа, тембъра, връзките. Най-вече тях. Знам, че ще ме разбереш. Всъщност вярвам, че всеки го е изпитвал поне веднъж. 

Внимавай само за това, за което предупреждава Селинджър.  

 'If you do something too good, then, after a while, if you don't watch it, you start showing off. And then you're not as good any more.

Този занаят се избира от суета, така е било винаги и винаги ще бъде. Не я оставяй да те владее, но и не се опитвай да я прикриваш, това личи винаги. 

петък, 6 януари 2023 г.

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17. 

"Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказва Edge за създаването на One. “Everyone recognised it was a special piece.” По онова време всички в бандата усещали, че тя e на път да се разпадне. "One" е за самите тях, за U2 на кръстопът. 

За мен това е песен за разделите, които носят себеутвърждаване. Без себеутвърждаването да е непременно нещо хубаво.



Спомен от най-студения януари. 

Have you come to raise the dead?

четвъртък, 17 ноември 2022 г.

Не съм идвала отдавна, но наближа зима и през зимата по-често ми домъчнява за писането. Също по-често ми се слуша Адел и по-често питам стари приятели "как я караш". По-често чета романи, иде ми да преведа някоя песен и да прочета стихотворение, което преди съм харесвала. По-често виждам бабите си или поне така ми се иска. Няма нищо общо със свободното време. През лятото имам най-много от него. Повече бих си го обяснила с наближаването на рождения ми ден. Обикновено в този период усещам прилив на желание за меланхолия. Сякаш това е естественото ми състояние и преди да се <преродя> за започване на нова лична година, имам нужда да се върна към него. Нали все пак колкото и да се променя човек от година на година, трябва да си остави нещо, по което да се разпознава. Или по-скоро да се разпознава детето, което е бил някога.

Няма да отивам там, защото темата е неизчерпаема, но бях сериозно, меланхолично дете. Обратното на това, което наричат весело дете, каквото и това да означава. Дете, което с никого не иска да си играе. И какво ли му е на това дете да работи сега в сферата на комуникациите. Бог да му е на помощ. Но и там няма да отивам.

***

Предварително се извинявам за това, което ще кажа, но името Виктория е страшно тъпа идея. Какво иска да каже един родител, давайки име, което значи "победа". Еманация на простотията. Кого ще побеждава? Защо му е на едно бебе, на една жена, да влиза в битки изобщо. И това ли и пожелаваш, като и даваш име. В този смисъл Боряна не е много по-умно. "Да се бори". За какво да се бори, и тя не знае. Хубавите неща стават естествено. Това е моята философия. Не знам как трябваше да ме кръстят в такъв случай.

сряда, 2 март 2022 г.

Още една разходка по реките на Европа

През пролетта на 2019 година бях за няколко дни в Белград. Прекарах повечето време в кафетата-кораби или може би корабите-кафенета по Дунав. Един до друг бяха закотвени кораби от различни епохи - модерен, с много цветя, светлини и трансперанти на популярна марка сайдер; след него нещо като пиратски кораб-дискотека, а накрая на колоната се поклащаше съвсетски рибен ресторант с прогнили мрежи по паулбата.

Забележителностите не са ми голяма страст, но си бях наумила да видя една сграда, разрушена от бомбардировките. Не знаех точния адрес, нямаше я в TripAdvisor разбира се, така че обикалях доста докато я намеря. Ето я. За мен тогава това беше забележителност, част от историята. Като Берлинската стена и Чекпойнт Чарли.



четвъртък, 10 февруари 2022 г.

Аз оставам

 
Сигурно си чувал приказката, че никога не забравяш първото си пътуване до Париж. Аз не съм изключение. Моето беше в един от онези моменти, когато си готов да отидеш навсякъде, без значение къде, само да те няма. Бях на 24, когато любовта още е на живот и смърт. Та, имах една съученичка, която живееше в Париж, писах и, "идвам ти на гости за седмица" и си взех самолетен билет за 20 евро, без багаж. 

Спях на земята в нейната малка квартира. Както разбрах по-късно, за Париж това не може да се нарече съвсем "малка" квартира. През деня тя беше на лекции, а аз вървях с часове по Сена (апартаментът й беше близо до мост "Мирабо"), без нищо конкретно, което да искам да видя. Очаквах, че Париж няма да е моят тип красота. Обаче и сега си спомням до най-малък детайл първия път, в който видях Айфеловата кула. Беше късно вечерта първата вечер, моята приятелка ме беше взела от летището и ме водеше от една метростанция към друга. Както вървяхме, тя ми каза "спри сега и си затвори очите"... "а сега се обърни, още малко, още малко, стоп."... "отвори". И ето я, Айфеловата кула в процепа между две високи сгради, свети цялата в жълто. За всичко, което казват хората, прави са.

Беше февруари и Париж беше празен. Дори пейките в Тюйлери бяха празни. В книжарницата до Нотр Дам нямаше туристи. Отидох до Версай, на гишето за билетите казах, че искам да видя само градините, а жената отвътре ми отговори, че градините не работят през зимата, но мога да вляза, ако искам. Неработещата градина беше най-доброто място за мен в онзи момент. Статуите бяха увити в найлони, нямаше цветя, само гарги и жив плет. Дълги празни алеи, голи дървета, езера, тишина. Звучи мрачно и потискащо, но не беше така, дори напротив. Беше нещо, което не можеш да видиш с билет.

Последният ден, който също прекарах на Сена, изгря слънце. Ето ме, на снимката с розов филтър.





Под моста Мирабо минава Сена

        и нашата любов

Да я зова ли в спомен въплътена

Бе всяка мъка от възторг сменена


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Да постоим така ръка в ръката

        ръцете ни са мост

под който преминавайки се мята

от погледи преситена водата


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Вълната никога не се обръща

        тече и любовта

а мудност на живота е присъща

а пък надеждата е тъй могъща


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Назад не тръгва нашата вселена

        и с любовта е тъй

не би могла да бъде възкресена

Под моста Мирабо минава Сена


Иде нощ минути отброява

дните отминават аз оставам

Гийом Аполинер, 1912

сряда, 24 март 2021 г.



Познавах това момиче, някога тя танцуваше,
някога живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми.
Познавах това момиче, някога тя се движеше
казваше ми лъжи и ми показваше доказателства.
 
Но тя не танцува вече
тя не танцува вече.
Не, тя не танцува вече
казах го, не танцува вече.
 
Така че аз също
така че аз също
така че аз също
 
Познавах това момиче, някога тя избухваше
взимаше ме и ме слагаше обратно на място.
Познавах това момиче, тя беше електричество,
но тя не танцува вече, трябва да приема това.
Някога тя танцуваше до разсъмване, свиреше песента,
човече, това не е хубаво, няма да отнеме много време, избухване нонстоп, скъпа
докато не си замине денят, може би аз съм този, който обърка всичко.
Някога тя танцуваше до разсъмване, на повече от един ром,
пиеше до сутринта и добавяше още малко ликьор,
докато не започнехме да се прозяваме, но мисля че аз просто исках да ме обича.
 
Тя не танцува вече
Тя не танцува вече
Тя не танцува вече
Казах, не го прави
Тя не танцува вече.
 
Познавах това момиче, някога тя танцуваше.
някога живееше в ума ми и си играеше със сърцето ми.
Познавах това момиче, някога тя се движеше
казваше ми лъжи и ми показваше доказателства.
Някога тя танцуваше до изгрева, обичаше и беше обичана,
бяхме млади, и пияни, и глупави, но този кораб отплава, той потъна.
Вече съм безчувствен и просто се опитвам да я забравя.
Някога тя танцуваше до разсъмване, на повече от един ром,
пиеше до сутринта и добавяше още малко ликьор,
докато не започнехме да се прозяваме, но мисля че просто исках да ме обича.
 
Но тя не танцува вече,
тя не танцува вече.
Не, тя не танцува вече
казах го, не танцува вече.
 
Така че аз също
така че аз също
така че аз също.

сряда, 6 януари 2021 г.

Рано сутринта в единственото такси на паркинга на къмпинг Смокиня се качи една хубава жена на средна възраст, спортно облечена. Без да я попита накъде отива, шофьорът каза, че пътят до Созопол е затворен, затова трябва да се заобиколи по крайбрежния.

- Още по-добре, да си погледаме морето. Ако знаете какъв стахотен изгрев беше тази сутрин, заливът като езеро, на небето нито един облак, какви цветове само, не можеш да отместиш поглед.

Той обаче не реагира и тя продължи:

- Но вас едва ли може да ви впечатли човек с изгреви ако си живеете тук.

Шофьорът помълча още малко, докато изкачваха хълма и чак тогава отговори:

- Преди да го взема това такси съм бил 30 години по корабите моряк. Имаше веднъж в екипажа един доктор, така като тебе ставаше всяка сутрин да гледа изгрева. После идваше да ни разказва. И залез не изпускаше впрочем. Абе изобщо странна птица беше. Зимата като се върнахме на сушата се обеси.

понеделник, 21 декември 2020 г.

(дали) магия беше

 различен и човечен искаш да си,
но пак единствен си оставаш ти.

***

Изгубен, търсещ, вечно стар

***

Тихо ще скрия луната с ръка, 
после ще търся шумът на река, 
ще седна, ще пуша и ще помълча

***

Всички стени съм изписал с молба

***

абсурдът бе комедия една,
а ролите със образи бели,
костюмите, потънали в тъга.

***

неразбрана доброта,
просълзи се и запя.


***

 времето дарява миг


Единствената ми лична история с теб е как в последния момент не отидох на един от последните ти концерти това лято. Има и такива истории. Сбогом Димо, оставаш тук.

четвъртък, 10 декември 2020 г.


Баба знае много приказки, които ги няма в книжките. Обаче аз все исках една и съща история.

- Бабо, разкажи ми пак за нощта, в която съм се родила.


Ще решиш, че това е някаква знаменита нощ с бури, урагани и други природни предзнаменования, но не, това е историята как се е родил Бетовен. Моята звучеше така.


-Ние с дядо ти спяхме, когато звънецът започна упорито да звъни, изкарахме си акъла. Да е било към три сутринта. Беше баща ти, да ни каже че имаме внуче. Аз сварих по едно кафе, отворихме бутилка коняк и така до заранта, докато стане време да дойдем в болницата да те видим.


Никога не попитах „само това ли е”, тази история всеки път ми се струваше много вълнуваща. После пък аз разказвах на сестра ми историята как тя се е родила.


Това лято с баба и дядо бяхме на вилата и всеки ден отивахме с колата до пощата в Плевен, за да се обадим по телефона, после ми купуваха сладолед от машината на площада. Баба и дядо се редуваха кой да говори – един ден се обаждаше дядо, един ден – баба. Баба спечели тази игра – новината се падна на нея. А на мен в този ден ми позволиха да изям цели три сладоледа, което си беше просто незабравимо.

 

И от тогава все така- роди ли се бебе, звъни телефон,  в чашите се разлива хубаво уиски, пече се сладкиш. После живее, умира и пак същото – телефонно обаждане, уиски, сладкиш. Всички са с пълен стомах, замаяни, а ти си толкова лек, за теб всичко още предстои. 

четвъртък, 8 октомври 2020 г.

Родих се на място, където вратите се отварят и затварят само с думи. Лампите, щорите и електрическите уреди също работят така. Единствено чешмата, която също се спира и пуска с думи, остава понякога да капе, но по този въпрос не може да се направи нищо.

На такова място децата прохождат късно и после цял живот стъпват по-неуверено. Те по навик внимават какво говорят, за да не пуснат да кажем по грешка кафе машината, преди да са сложили чаша. 

Бяхме научени да не бъркаме там, където на ни е работа. С други думи, мерехме си приказките, понеже се бяхме нагледали на какво ли не. Разбрах, че говоря насън, когато една сутрин се събудих и да не ви казвам в какво състояние заварих стаята си. От тогава взимам едни хапчета, с които спиш толкова дълбоко, че въобще не сънуваш.

Все още като чуя някой да псува на улицата, покривам лицето си от страх, защото очаквам нещо много лошо да се случи. А то не се случва, човекът плюе и се качва на трамвая. Започва да вали. На няколко метра от спирката под един чадър стоят две момичета, възрани на опашка. Всеки момент едното от тях ще каже на другото тайна и някъде много далече от тях ще се затвори врата. Те нямат представа.


***

- Героят във всяка от историите ти като че ли наблюдава света, застанал зад тънка стъклена витрина, ама толкова тънка, че случаен минувач би се блъснал в нея. И всеки път, аха да я строши, се отдръпва назад.

Обикновено не разбирам рецензиите на ръкописа си. Тази също не я разбрах. Иска ми се героят да беше друг герой, но само с този герой разполагах и той просто стоеше вцепенен и не знаеше какво да прави. Може би се беше опитвал някога да счупи стената с думи, а тези от другата страна са решили, че си говори сам. Или само беше сънувал, че се опитва.

Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-разли...