Ще е преувеличено, ако кажа, че чувството е като да стъпиш на мина. По-скоро е като да пропуснеш стъпало, слизайки надолу по стълбите в тъмното.
За пръв път от много време ми се прииска да кажа нещо. Благодаря ти, впрочем. Ти говориш много и вероятно не ти е хрумвало, че това може да накара някой като мен, който не е говорил отдавна, да се обади. Някога аз водех тези монолози с аудиторията постоянно, така че не бих хвърлила камък. Имах едно момиче като теб в класа ми по пиано. Като теб казвам, защото продължи с пианото, а аз се отказах от него. После и с опитите за писане имам такива примери - аз се отказах, а други - не. Накъдето и да се обърнеш, някой е стигнал там, където в даден момент ти си искал да бъдеш.
Ако си поговориш с мен, което няма да се случи, защото не се познаваме, ще разбереш, че аз все пак възвеличавам акта на отказване и се кълна в него. Всичко, което имам сега, а то не е нищо особено, просто е почти всичко, което човек може да иска, дължа на отказването. Обикновено съпътствано с чувство на себеутвърждаване. Отказването само по себе си е успех. Ти успяваш, с цялата проницателност и зрялост, на която си способен, да видиш, че не си достатъчно добър в това, което правиш. (Ето още един начин, както казват англичаните, скромно да се похвалиш.)
Когато бях малка ми казваха "няма смисъл да стоиш по цял ден на пианото, ако няма да си най-добрата в класа. В оркестъра има място само за един пианист". Опитваш няколко години, не става, и се отказваш. Това е велико чувство, освобождаващо. Един мотивационен експерт разбира се веднага ще го отдаде на ниска самооценка и страх от провал, и няма да е прав. Защото отказването слага край тъкмо на ниската самооценка и провала, с който живееш всеки ден. Сет Годин казва, че победителите сe отказват постоянно. Просто се отказват от точните неща, в точното време. А един пианист без публика се озлобява. Да си пианист не е като да си престолонаследник, винаги можеш да се откажеш. Много по-щастлив би бил един добър акордьор на пиана, който обича музиката. Това не е метафора, аз в действителност познавам един акордьор, който е много щастлив и повече от един пианист, който не е. Единият понякога се чувства безполезен, а другият - никога.
С теб не ни делят 10 години, а едно цяло хилядолетие. Това е твоят момент, сега не е време за отказване, а време за мечтаене. И аз за миг си помислих, че мога ей така да си топна кутрето в чашата ти с вода, докато никой не ме гледа.
Поисках да имам нещо твое, може би е тъкмо това. То ми липсва, макар че никой не ми го е взел. Усещането, че щом си тук, можеш да стигнеш навсякъде. Знам цялата алчност на това чувство, в книгите го наричат "creative flow", но аз търся по-силна дума. Онова, което променя походката, погледа, тембъра, романтичните връзки. Най-вече тях. Знам, че ще ме разбереш. Всъщност вярвам, че всеки го е изпитвал поне веднъж.
Внимавай само за това, за което предупреждава Селинджър.
'If you do something too good, then, after a while, if you don't watch it, you start showing off. And then you're not as good any more.
Този занаят се избира от суета, така е било винаги и винаги ще бъде. Не я оставяй да те владее, но и не се опитвай да я прикриваш, това личи винаги. А аз ще се кача на някоя от онези стари гондоли на крайбрежната в Ахтопол, ей така, докато никой не ме гледа.