Спирачки на релсите. Куче. Боклуджийски камион. Мотор. Кашлица. Автобус. Кашлица. Бой на котки. Пак трамвай.

Не знам как не съм ги чувала преди. Живея тук вече две години на отворени прозорци. И как да ги чуя, по телевизията постоянно вървят новини, сменям само каналите. Слушам музика докато се къпя и радио, докато готвя. Очите ми се изморяват вечер, затова заспивам на аудиокниги.

Бях преди време на нещо като медитация. Терапевтът ме беше накарал да се отпусна със затворени очи, да слуашам шумовете от улицата и да се съсредоточавам върху определени точки от тялото. 

- Сега коляното. Какво усещате? Има ли пулсация, изтръпване, напрежение?

- Мисля, че има лека пулсация.

- Това не е усещане, това е мисъл. Имате шумен мозък.

Тези медитации ме изнервяха и скоро спрях да ги посещавам.

Може би са минали години откакто за последно съм вървяла по улицата без слушалки. Помня, че около КНСБ се чуваха чайки, в 5 биеха камбаните на св. Неделя, а светофарът пред нея издаваше високочестотни звуци за слепите. Все се заслушвах какво си говорят хората, докато чакаме да стане зелено. Бих се обзаложила, че разговорите им се не са се променили от тагава. Камбаните ще са тук още сто години и не виждам причина чайките да са заминали. Ако картините на един град са си същите, възможно ли е звуците му да са се променили?

Машината за еспресо в кухнята също издава звуци. По тях можеш да разбереш кога е станало достатъчно дълго, дори без да го гледаш. Тази сутрин го изпих на прозореца, вместо в леглото. Съседите ми са сглобили маса от палети във вътрешния двор и играят някаква настолна игра. На отсрещния балкон пък са разпънали шезлонг и плажен чадър, под който се излежава доберман - същият като от маслената картина, навита на роло под масата, която се каня да окача от месеци. Два добермана, черен и жълт, легнали по гръб в купа за плодове, с лице един към друг. Най-близкото до хармония, което съм виждала на картина. Изящни животни са. Изобщо не вярвам на слуховете, че на седмата година им пораствала някаква допълнителна кост, която притиска мозъка, те полудяват и изяждат стопанина си в съня му. 

Така и не разбрах защо им режат ушите. Питах един ветеринар, обясни ми, че кучетата от тази порода често страдали от някаква си там болест на ушите, и затова. В тази връзка, трябва много да внимаваме, когато децата задават въпроси. Винаги ще се намери някой ей такъв ветеринар.

Ходя по огледи за апартамент.

Първият беше съвсем малък, още в строеж, с хубава тераса, която гледа към Стара планина и към Орландовци. Някогашната Драз махала, където в началото на миналия век са обесвали престъпниците, имало е кланици и дюкяни за кожи, и постоянни опити хората да бъдат изселени. От там и името "Драз" от дрязги. Кварталът е мрачен, с олющени фасади, криви тъмни физиономии и призрачни къщи, но аз го харесвам. На 200 метра от апартамента е любимият ми бар, на 6-тия етаж на жилищен блок, където една квартална група, която няма име, нито график на свирене, изпълнява Shine on your crazy diamond. Там е почти невъзможно да попаднеш случайно или да срещнеш познати. Със сигурност го няма в TripAdviser.

Това беше първият апартамент, който гледах и дори капарирах. После се отказах. От тогава не съм капарирала.

Вторият не беше апартамент, а галерия, която можеше да се пригоди за жилище. Беше точно срещу флагчетата на софийския "капан" на ул. Веслец (съвсем същия като пловдивския). На 2 мин. от Младежкия театър, Полският институт и Дома на кинито. За там би подхождал един доста артистичен вътрешен дизайн и стил на живот. Имаше къде да сложа пиано, прозорците бяха от земята до тавана (таваните бяха ниски) и точно пред тях имаше широк праг, на който щяхме да сложим шарена постелка и със сестра ми да пушим и да пием чай след театър.

Отказах се от галерията, защото се оказа, че няма идеални части от земята. Тоест, купуваш си въздух и се надяваш сградата да е вечна. Твърде безгрижно ми дойде.

Третият апартамент беше мъничък партер на ул. Иван Асен, между Борисовата градина и парка на Военната академия със самостоятелен вход, високи тавани, дървен долап и тайно мазе, до което се слиза от малко вестибюлче в средата на кухнята. Ако бяхме във втората световна в Полша, без проблем бих могла да укривам евреин. Но в сегашно време, щеше да ми е трудно да сваля там колелото си. 

Докато се колебаех дали не е твърде малък за бъдещите ми нужди, го капарираха.

Апартамент номер 4 се намираше на границата между два квартала - единият тих, порядъчен, с ниски стари кооперации и високи тополи, а другият - е, другият е от другата страна на Сливница, където въздухът и физиономиите на хората се променят с всяка крачка по-навътре. Както и да е, беше толкова задушно, че не можах дори да го огледам от куртозия. Прозорците обаче гледаха към центъра.

Ето го и класическият апартамент. Зона Б18, близо до пазар, метро, трамваи, градинки, училища, детски градини, мол, болница и паркинг. 11-ти етаж. Блок, чието население надминава това на повечето български села. Инвестиция, с която няма какво да сбъркаш. Тук има всичко необходимо да се води един приличен живот, като този на моите баби, лели и братовчеди. Впрочем, всички те живеят на радиус от 500 метра. Самата аз съм пораснала в съседния блок, на 14-тия етаж. Когато минавах от тук като дете, не знам вече защо, си мислех, че тъкмо в този блок съм живяла в предишния си живот. И затова сметнах, че повече от един живот на това място не е нужен.

Реших да изчакам. Може би цялата работа е, че твърде много ми харесва там, където съм сега.

На рождените дни през 90-те винаги се изграеше тази игра - пълни се леген с вода, всеки от нас си потапя главата и друг започва да отброява секундите. Който издържи най-дълго под вода, печели. Понеже не се бяхме сетили да сменяме водата, след един от рождените дни всички бяхме с варицела, но това е другa история.

Веднъж в морето реших да опитам кълбо. Бяха ми казали, че е достатъчно да се гмурнеш с главата напред и да се отпуснеш - превъртането щяло да стане от самосебе си. Направих го, обаче нещо се обърка. Изведнъж се оказах с главата надолу, започнах да ровя с ръце пясъка, но не се получаваше, главата ми натежаваше надолу и просто не можех да обърна посоката. Имах чувството, че потъвам по-надълбоко и по-надълбоко, повърхността на водата ми се струваше все по-далече. Това е първата паника, която си спомням, бях на не повече от 6 години, морето беше огромно и тези 2 или 3 секунди, в които не можех да изплувам, ми се видяха повече от всеки друг път в играта на леген.

Гмуркането не ми е било никога интересно. Все съм се чудела на хората, които могат да си отварят очите и да гледат под вода. Как го правите? Обзалагам се, че щом можете да стоите под вода с отворени очи, изобщо не ви е страх от дълбокото.

Взех легена, като едно време, и започнах да се упражнявам. Правех това упражнение всяка сутрин. Потапях си главата, задържах дишането, опитвах се да накарам клепачите да се повдигнат, без да използвам ръце. После изваждах глава и вдишвах дълбоко, като нов човек, като 6-годишен човек, като човек, изплувал от дъното на океана, за когото всичко тепърва започва. Така и не се научих да виждам под вода, но то не беше и нужно - от години избягвам морето. Понякога е приятно да го гледаш от балкона, докато хапваш диня, слушаш радио или нещо такова, но дотам. Вътрешният му свят не ме вълнува.

Впрочем по време на няколкото ми опита да проплувам, все ме задяваха, че съм била като костенурка - те се носели така по водата, а над повърхността се виждала само една глава. Нямах против - за мен костенурката винаги ще си остане онзи герой от езоповата басня, който печели състезанието, поради това, че не знае за него. 

Някой беше казал "обичам да печеля, разбира се, просто ме привличат най-силно дисциплините, в които няма други участници". Костенурката е точно такъв състезател. Не с постоянство надвива заека, нито с хитрост, а с това, че следва собствения си ритъм, без да и пука за заека, нито за надпреварата.

Но да се върнем на гмуркането. Съвсем не съм аз човекът, който ще ти каже, че няма страшно, обаче ако си на 6 или ако никога не си правил кълбо под водата... е, трябва да знаеш, че всички закони на физиката са на твоя страна. Ще изплуваш.

 Да пееш самба без тъга е като да обичаш жена, която е само красива.

Виницио Мораеш

По телевизията говореше някакъв човек, слаб, прегърбен с ужасни тикове. Толкова тежки тикове имаше, че е изморително да го гледаш. После му дадоха една китара, така все едно се опитваха да го скрият с нея от камерите, и той започна да свири. Нещо испанско, може би Пако де Лусия. И вече нямаше тикове. Не беше грозен, нито болнав, не беше върастен. Напомни ми мургавото човече в Чезенатико от приказката на Джани Родари, което завърърта една ръждясала въртележка, тя се издига във въздуха и прави обиколка на цялото земно кълбо. За една плоча време. После се връща на земята, децата слизат от джиповете и кончетата и други се качват на тяхно място.

Може би една плоча време е най-дългото време, в което можеш да си истински щастлив. Някъде толкова траят натискането в коридора с първата ученическа любов, един сън, церемонията по награждаване на медалистите,  първото посещение на бебе в родилното, излитането на самолет, изгревът. Това е точният интервал от време, за което едно мълчание може да бъде приятно, а целувките да бъдат само целувки и нищо повече. 

Моята една плоча време беше диск с хитовете на БГ радио за 2001 година, която слушах сама привечер, 9-годишна, на шофьорското място в колата на баща ми, паркирана на ръба на скалите зад къмпинг Арапя. 

Може би точно толкова трае умирането. Поднесено като прощален подарък от вече изтощеното ни съзнание. Защото дори в живота на най-големия несретник, загубил цялото си състояние на хазарт и затънал в дългове, ще намериш онези няколко минути на ослепителна радост от някое завъртане на рулетката, които той несъмнено би искал да вземе със себе си.