Миналата есен М. беше ходила при роднини в Америка и ми беше купила чанта. Малка дамска раничка на шик марка. Искаше да се видим, за да ми я даде. Говорихме си да отидем на кафе, да й отида на гости или да се срещнем в центъра за вечеря. Тя живее на три пресечки от нас и на мен ми беше много приятно да ходя у тях, но все на успявахме да се разберем. По-скоро аз не успявах. По цял ден съм на работа в другия край на града, после пазаруване, едно-друго, все изскачаше нещо. Дойде декември и й казах, че ако не успеем по-рано, ще се видим на Коледа. Тя обаче настояваше да ми даде раничката преди Коледа, затова предложи да се чакаме на близката до нея спирка на трамвая, с който се прибирам от работа.

Валеше страшен порой. Обадих й се, за да го отложим, да не се разкарва в дъжда, но тя настоя. Чакаше ме на спирката, с дълго лилаво палто, чисти обувки на малък ток, с малко чадърче и червило. М. за мен винаги е била елегантна и весела жена в средата на 50-те си години. Тръгнах да слизам от трамвая, но тя ми подаде внимателно опакования пакет на вратата и ми каза "прибирай се, да не се намокриш, ще се видим на Коледа". 

Не се видяхме на Коледа, тя си отиде в съня си два дни преди това, в най-късия и най-тъмния ден от годината. Нямах представа, че е възможно, никой не го очакваше. Аз не го очаквах. Девет месеца по-късно ни се роди момче. Сега отново наближава Коледа и аз минавам оттам с количката (и с раницата на гърба) всеки ден, на отиване и връщане от разходка. Тази спирка, на ул. Алабин, на ъгъла с пл. Македония, е всеизвестна с пияниците, които плюят по земята, с търговците на крадени вехтории и бездомните им кучета. Всички останали минувачи бързат да я прекосят без да се застояват. Неприятна е и за майки с колички, защото тротоарът е разбит и когато вали става целият в локви. Въпреки че и аз бързам, когато минавам от там, понякога ми се струва, че я виждам с периферното си зрение да стои и да чака трамвая, спокойна и елегантна в лилавото си палто, с пакета в ръка. Иска ми се да й махна, да изпием по едно кафе или да пазаруваме заедно. Да й взема назаем онова сако, което ми носи късмет. Този декември е топъл и въртя от сутрин до вечер навън с количката, зяпам витрините, имам цялото време на света. Понякога минават цели дни без да съм си казала и дума с някого. 

В разговорите ми с М. винаги имаше лекота. Тя не беше от хората, които недоволстват, дълбаят в разни неща или дават оценки. Колко малко в действителност знам за нея. Така и не я попитах как е изкарала в Америка. Нито на останалите и пътешествия, от които винаги ми носеше подаръци. Нито пък попитах от къде са снимките на бюфета й, изглеждаха като от някоя слънчева, южна страна. Знам какво най-много обичаше да готви, знам че харесваше Sam Cookie, защото често звучеше в апартамента й. Знам, че щеше да бъде страхотна баба.

 Нещата, които научих в първите ми 20 дни като родител:

Никога не знаеш с колко време разполагаш. Оказва се, че това е сигурен метод да спреш да отлагаш нещата, които имаш да свършиш.

Трябва да усвоиш някаква техника за бързо заспиване, защото всяка минута е кът. Моята е да се пренасям на места от миналото - градини, плажове, маслинови гори, планински хижи… 

Интензитетът на всичко е такъв, че неща като дълъг душ, спокойно хапване, няколко страници от книга или няколко музикални видео клипа имат ефект върху ума и тялото, какъвто преди е имал цял спа уикенд.

Физически и умствено не правиш почти нищо, а се чувстваш страшно ефективен. Не се сещам за друга подобна работа.

За първи път имаш правото без угризения да контролираш изцяло кръга от хора, които виждаш. И виждаш от колко малко хора имаш нужда.

Не е непременно по-трудно от живота без дете. Но е по много по-различен начин трудно. Пък и не си задаваш въпроса има ли смисъл от всичко това

Този блог се появи преди малко повече от 12 години, в името на разрушителния и саморазрушителния афинитет на автора. Вярвала съм в най-различни неща и съм се отричала от тях, страстно съм се разделяла с хора и идеи, възвеличавала съм хора - живи и мъртви, писатели и философи, и съм се отричала от тях. Слава богу, никога не си направих татуировка. 

Някои години в него е писано много, в други - почти нищо. И понеже рушенето е било най-големият ми, може би единствен източник на вдъхновение през тези години, винаги ми е много неприятен, както сигурна съм на всеки човек, въпросът "защо не пишеш вече". Като всеки друг въпрос защо не правиш това или онова, и този е обречен да срещне единствено неприязъм към човека, който го задава. Просто рядко имам потребност. Може би е малко тъжно, ако не се привързвам вече така страстно към неща, които после да отричам, или пък е част от съзряването. Може би по-рядко имам нужда от себеутвърждаване, което намирам по-скоро за добър знак. Не харесвам хората, които казват "аз съм такъв и такъв". Мисля, че това е първият признак на остаряването. В гимназията бях открила един пасаж по темата, към който често се връщам: 

Едно от най-обичайните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества, че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно, но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги тъй разделяме хората. И това не е право.

Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нещо от същността си."

Пасажът завършва с "У някои хора тия промени биват особено резки".

И ако тогава, когато за първи път прочетох това, то ми хареса, защото бях тинейджър, който търси себе си и не бърза да се подпише под определена характеристика, то сега още повече ми харесва. Защото е успокоително, че всичко, което не харесваш у себе си, не е непременно част от твоята самоличност. Ти си толкова лош или добър, колкото последната си постъпка.

Да се върнем отново на бомбето:

На първо място, за Сабина то беше смътен спомен за забравения дядо, кмет на малък чешки градец от миналия век. 

На второ място, то бе спомен от баща й. След неговото погребение братът на Сабина си бе присвоил цялото имущество на родителите им. Тя се заинати и гордо се отказа да търси правата си. Заяви саркастично, че взима бомбето като единствено наследство от баща си. 

На трето място, бомбето бе реквизит на любовните й игри с Томаш. 

На четвърто, то бе знак за нейната ексцентричност, която тя съзнателно култивираше у себе си. Когато емигрира, не можа да вземе много неща и фактът, че бе понесла този обемист и непрактичен предмет, значеше, че се е отказала от други, по-практични вещи. 

На пето място, в чужбина бомбето се бе превърнало за нея в сантиментален предмет. Когато пристигна при Томаш в Цюрих, тя взе шапката със себе си и я сложи на главата си, преди да му отвори вратата на хотелската стая. Тогава се случи нещо, което не бе предвидила: бомбето не беше вече нито смешно, нито възбуждащо; то се бе превърнало във възпоменание за отминалото време. И двамата бяха развълнувани. Любиха се както никога: неприличните игрички бяха неуместни, защото тази среща не беше продължение на еротичните им приключения, при всяко от които им хрумваше по някоя нова малка перверзия, а рекапитулация на времето, химн на общото им минало, сантиментално резюме на несантименталната им история, която чезнеше в дълбините на времето. 

Бомбето се бе превърнало в мотив от музикалната композиция на Сабининия живот. Този мотив зазвучаваше отново и отново, но всеки път носеше различно значение; всички тези значения протичаха в бомбето като река в руслото си. И бих могъл да кажа, че това беше руслото на Хераклит: „Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река!“ Бомбето беше речно корито, в което Сабина всеки път виждаше да тече друга река, друга семантична река: един и същи предмет извикваше всеки път за живот ново значение, но заедно с това значение прозвучаваха (като ек, като музикален съпровод от екове) всички предишни значения. Всяко ново изживяване се огласяше от все по-богат акорд. В цюрихския хотел Томаш и Сабина се развълнуваха от гледката на бомбето и се любиха едва ли не през плач, защото черната вещ не беше само спомен за любовните им игри, но и спомен за Сабининия баща и за дядото, живял във век без автомобили и самолети. 

Сега вече може би ще разберем по-добре пропастта, която разделяше Сабина и Франц: той се вслушваше жадно в историята на нейния живот, също така жадно и тя се вслушваше в него. Разшифроваха съвсем точно логическото значение на думите, които си разменяха, но не чуваха ромона на семантичната река, която течеше през тези думи. 

Затова, когато тя постави пред Франц бомбето на главата си, той се почувства несигурен, сякаш някой го бе заприказвал на чужд език. Не намираше постъпката й нито скандална, нито сантиментална, за него тя бе само неразбираем жест, който го караше да се чувства несигурен, тъй като му се струваше празен откъм значение. 

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Из "Непосилната лекота на битието" от Милан Кундера

Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защото ще се сетите веднага кое е. 

Пристига сервитьорката със салатата ми. Поглеждам я, белени домати със сирене и дълъг черен косъм.

- Извинете, но в салата има косъм.

- О, извинявайте.

Казва това, бръква с два пръста в купата ми и изважда косъма.

Толкова за обслужването по нашия край.