I

Искам да работя като човек, който сяда до разтревожени и тъжни хора, които стоят сами на пейка. 

Първо, за тази работа прилежният, чист и спретнат външен вид е всичко. Трябва да имаш още някаква легитимация, че правиш това професионално, но същевременно напълно безвъзмездно и безплатно за тях. Например униформа, нещо което показва сериозно отношение към професията, като костюм, но не толкова превзето и все пак не твърде стряскащо, като облеклото на медицинско лице. На такава работа ще искаш хората да ти имат доверие, но не и да са твърде респектирани от положението ти. 

Но да се върнем на същината. Да кажем външният ми вид позволява да седна до тях на пейката, без да ги смущавам. Идва на ход разговорът. Аз не съм психолог (те си имат свои си начини), какво ще им казвам? Може да нося списък с незначителни теми, достатъчно абстрактни, така че да не засегнат никого. Нещо като седмично меню, от което да си избират. Замърсяването на океаните, паметника на Мадарския конник, приемането на еврото, кастрацията на домашните кучета, може да е всичко. Освен незначителни теми, ще има и опция за изслушване с разбиране. 

Моето слушане с разбиране автоматично изключва реплики като “не го мисли толкова”. Честно, не мога да се сетя за по-тъпо нещо да кажеш. Чуеш ли “не го мисли” знаеш веднага, че с този човек няма да се разберете. Има два варианта. Или този човек не ги мисли нещата. А ти ги мислиш - няма как да стане. Или пък и той ги мисли, обаче ти казва ти да не ги мислиш. Тогава е лицемер и за какво ти е.

“Не го мисли” е като да кажеш “стегни се” на човек който е разстроен или “успокой се” на жена, която е ядосана. Човече, щом е сам на пейката, значи го мисли. Иначе щеше да е вкъщи и да гледа телевизия.

Защо изобщо ще стоиш сам на пейка, се замисли. Вие правили ли сте го? Аз съм го правила и трябва да ви кажа, че видите ли ме да стоя някъде на някоя пейка сама, положението е сериозно. 

Някога хората са го правели и за удоволствие, в това съм сигурна. Обаче като се вземе предвид как ни минава денят - говорим, ядем, шофираме, работим, пушим и правим секс на телефона си… кой има 5 минути да стои на пейка? Обзалагам се, че скоро ще започнем и да умираме на телефоните си. Последно стори, последно селфи, последен пост за сбогом. Лайвстрийм от умирането ще е новият тик-ток тренд, помнете ми думата.

II

Накъде тръгваш, когато излезеш ядосан от вкъщи? Нали се сещаш, когато ядът, гневът и буцата започнат да се надигат и просто не можеш да останеш в стаята повече. Може да се случи насред караница, докато имате гости, или по средата на телефонен разговор. Взимаш само най важното, ключ, дреха и телефон и тръшваш вратата. Обаче накъде тръгваш? 

Вариант 1 - най-близкия парк

Предимствата са ясни, там е пейката, на която е най-подходящо сам човек да си поплаче. Има предимно деца, родители и кучкари - трите групи човешки същества, които най-малко се интересуват от твоето душевно положение. Веднъж едно дете ми бръкна в чантата, докато плачех, извади едно червило, намаза се и го хвърли на земята. Преди да кажа нещо, майка му дойде, извини се без да погледне към мен и го издърпа за ръката, след малко се върна и предложи да ми плати червилото. “Няма нужда, благодаря”. Като ме видя, че не съм в кондиция, бързо се извърна и задърпа пак детето напред по алеята. То обърна глава няколко пъти назад, към мен или към чантата, после се отскубна от майка си и затича към една катерушка. 

“Горката, сигурно е наркоманка” вероятно си е казала тази майка. В София така смятаме за хора, които плачат на публични места. Недай си боже, нещо да ти прималее, да ти падне  кръвното и да седнеш на тротоара за няколко минути да се съвземеш. “Наркоманка”. Започват да те заобикалят, минават на минимум два метра от теб, все едно си с ковид.

Обаче аз не ги съдя. Веднъж жената, която беше преди мен в лекарския кабинет, плачеше. Прекарах 20 минути в борба със себе си, преди да се престраша да я попитам има ли нужда от нещо. Каза не. Почаках още 5 минути, но вече ми беше олекнало, че съм я попитала, тогава излезе докторката и разбрах, че съм на грешния етаж. 

На къде тръгваш, когато излезеш разстроен от вкъщи 

Вариант 2 - кварталът, в който си израснал 

Какво по-добро в този момент от една терапия за лекуване на вътрешното ти дете с навлизане в травматичните територии на детството. Кварталът, в който си пораснал. Или в моя случай, улиците, по които се разхождах след семеен скандал. Че те се караха помежду си - караха се, но това никога не ме е засягало твърде. Семейните скандали бяха всеки срешу всеки. Ако сега ме питате за какво сме се карали с нашите, не мога да ви кажа. Знам за какво не сме - за оценки, за прибиране късно (какво прибиране, аз не излизах), за неподходящи приятели (какви приятели?) за разхвърляна стая - не, нито едно от тези не е било тема. А скандалите бяха люти и агресивни, това помня. От тяхна да, но не по-малко от моя страна. Спомням си само думи като “спри да ми отговаряш” и “как може да си такъв човек”. Бях на 9. 

Днес явно още съм такъв човек, защото пак съм на улицата. И то на същата тази улица, по която минавах привечер, спирах се на оградата на училищния двор и гледах как децата играят баскетбол. Друга групичка деца винаги бяха на пейката, стояха там с часове - момичетата прави, момчетата седнали, и пушеха. Трета групичка играеха на хек и пускаха реге музика от колонка, те не пушеха. Този училищен двор беше за мен нещо като рекламите на Кока кола през 90-те. Вълнуващо, приключенско, като от друг свят. Нечий друг живот. 

Вариант 3 - отиваш сам на театър 

Най-вероятно сме в извънработно време, така че галериите отпадат. Още една много примамлива опция обаче е да отидеш на театър. Билетът автоматично ти гарантира, че независимо от атмосферните условия, в следващия час и половина ще бъдеш на топло, сухо, удобно място, с достъп до тоалетна. И най-вече, елиминира чувството за срам и неудобство. Влизайки в залата, ти вече не си разстроен човек, бездомен човек, който не знае къде да се дене. Не си и странникът, който яде сам в ресторант. Ти си зрител. 

Ще е преувеличено, ако кажа, че чувството е като да стъпиш на мина. По-скоро е като да пропуснеш стъпало, слизайки надолу по стълбите в тъмното.

За пръв път от много време ми се прииска да кажа нещо тук. Благодаря ти за това. Ти говориш много и вероятно обичаш да слушаш гласа си, като всеки човек, който говори хубаво. Някога и аз като теб водех тези монолози с аудитория и знам как все повече спираш да си представяш как изглеждат хората срещу теб. 

Имах едно момиче като теб в класа ми по пиано. Като теб казвам, не защото си приличате по нещо, а защото момичето продължи с пианото, а аз се отказах от него. После и при опитите ми да напиша пиеса имам такива примери - аз се отказах, а други - не. Накъдето и да се обърнеш, някой е стигнал там, където в даден момент ти си искал да бъдеш.

В малко неща човек се кълне, но за мен едно от тях е актът на отказване. Всичко, което имам сега, а то не е нищо особено, просто е почти всичко, което човек може да иска, дължа на отказването. Обикновено съпътствано с чувство на себеутвърждаване. Отказването само по себе си е успех. Ти успяваш, с цялата проницателност и зрялост, на която си способен, да видиш, че не си достатъчно добър в това, което правиш. (Ето още един начин, както казват англичаните, скромно да се похвалиш, че може да не ставаш за нещо, но поне си достатъчно умен, за да го видиш.)

Когато бях малка ми казваха "няма смисъл да стоиш по цял ден на пианото, ако няма да си най-добрата в класа. В оркестъра има място само за един пианист". Опитваш няколко години, не става, и се отказваш. Това е велико чувство, освобождаващо. Един мотивационен експерт разбира се веднага ще го отдаде на ниска самооценка и страх от провал, и няма да е прав. Защото отказването слага край тъкмо на ниската самооценка и провала, с който живееш всеки ден. Сет Годин казва, че победителите сe отказват постоянно. Просто се отказват от точните неща, в точното време. А един пианист без публика се озлобява. Да си пианист не е като да си престолонаследник, винаги можеш да се откажеш. Много по-щастлив би бил един добър акордьор на пиана, който обича музиката. Това не е метафора, аз в действителност познавам един акордьор, който е много щастлив и повече от един пианист, който не е. Единият понякога се чувства безполезен, а другият - никога. 

С теб не ни делят 10 години, а едно цяло хилядолетие. Това е твоят момент, сега не е време за отказване, а време за мечтаене. Заиграх се с нещо твое и сега ти го връщам. 

Може би тъкмо това ми липсва, макар че никой не ми го е взел. Усещането, че щом си тук, можеш да стигнеш навсякъде. Знам цялата алчност на това чувство, в книгите го наричат "creative flow", но аз търся по-силна дума. Онова, което променя походката, погледа, тембъра, връзките. Най-вече тях. Знам, че ще ме разбереш. Всъщност вярвам, че всеки го е изпитвал поне веднъж. 

Внимавай само за това, за което предупреждава Селинджър.  

 'If you do something too good, then, after a while, if you don't watch it, you start showing off. And then you're not as good any more.

Този занаят се избира от суета, така е било винаги и винаги ще бъде. Не я оставяй да те владее, но и не се опитвай да я прикриваш, това личи винаги. 

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17. 

"Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказва Edge за създаването на One. “Everyone recognised it was a special piece.” По онова време всички в бандата усещали, че тя e на път да се разпадне. "One" е за самите тях, за U2 на кръстопът. 

За мен това е песен за разделите, които носят себеутвърждаване. Без себеутвърждаването да е непременно нещо хубаво.

Спомен от най-студения януари. 

Have you come to raise the dead?