Беше кален ноемврийски следобед когато за първи път ги видях. Някаква порода, за която не бях чувала. Собственикът беше познат на мой познат, продаваше кучета, но ги гледаше в двора си, затова се съгласих. Мразя развъдници.

По телефона чичото ми беше казал, че има куче точно като за мен. После ми наговори куп неща, които не ме интересуват - за родословното му дърво и така нататък.

Двете кученца играеха на двора, играта им беше да дърпат една и съща пръчка. Още щом минах през вратата, едното - кафеникаво, рунтаво, твърде едро за бебе, весело ми се нахвърли. Беше симпатично и умилително като всички малки кучета. Другото - по-бяло, по-дребничко, се изстреля в другата посока и се скри зад едни дъски. Собственикът взе на ръце по-кафеникавото и  пак заприказва. Прекъснах го:

-А онова там, бялото - то свободно ли е? 

-И него ще ти дам, стига да го искаш.

-Че защо да не го искам?

Собственикът сви рамене и отиде да го търси. Накрая ми го донесе и го сложи на задната седалка на колата ми треперещо от страх. За първи път му чух гласа едва по Коледа.

Първите дни бялото куче беше толкова стреснато и сковано, че започнах да се питам дали не е болно. Стъпваше предпазливо, спеше много, не проявяваше особен интерес към яденето си. Понякога дори се чудех дали ме разпознава, още не знам дали си научи името. Не ми трябваше да го дресирам, оставих го да прави каквото иска и с времето то започна все повече да се държи като другите кучета. Веднъж дори се озъби на едно улично куче, което се опита да ме нападне. Бях много горда.

Понякога обаче кучето се връщаше към първоначалното си състояние на целодневна апатия. Каквото и да правех, имаше обратен ефект. Все по-често го намирах свито в някой ъгъл на къщата. Сядах до него, говорех му, все по-рядко излизах. Страх ме беше какво ще заваря като се върна. Един ден все пак се случи - къщата беше празна.

***

Три дни оцелявах така, час за час, на четвъртия се качих на колата. Озовах се отново в онзи двор все едно някой ме беше оставил там без предупреждение, все едно нямах нищо общо с това, което върша. Собственикът ме видя и се ухили. Премълча каквото искаше да каже, за да си вземе парите. Отидох и взех на ръце по-кафявото куче. То ми се зарадва, макар и не колкото първия път. Изглеждаше готово на всичко, за да се махне от празния кален двор. 

Бяха от една порода, родени в един ден, пораснали в един двор. Понякога ми се струваше съвсем същото, когато стоеше с мен вкъщи без да прави нищо. То беше жизнерадостно, с огромен апетит, понякога показваше зъби, но никога не хапеше. Много го харесвах. Тъкмо такова куче ми трябваше. Не казах на никого от къде съм го взела. То обаче знаеше, и аз знаех. Една сутрин на излизане просто оставих вратата отворена.

***

Сигурно са поели на поредното приключение, може би към някоя поляна под звездите, където си дърпат пръчката и се въргалят в най-калната локва. И все пак моето бяло куче си остава толкова бяло, че сякаш чак свети в тъмното.