събота, 23 юни 2018 г.

Най-много ме бива в две неща - да попадам на правилните места и навреме да ги напускам

Бях тук от пет минути и вече знаех - можех да остана завинаги.

Помещението беше в пълна хармония със слънчевата  фасада - висок таван, бели стени, огромни прозорци, нови дървени мебели. Не съм виждала нищо, което повече да се доближава до илюстрациите от поредицата немски книжки, които ми четеше майка ми преди да заспя.

Тук можех да си почина. Цялата къща изглеждаше така, все едно отдавна съм разказала на някого за нея, а той е запомнил всичко, до най-малкия детайл, и години по-късно я е построил.

На телевизора бяха настроени каналите, които гледам, колекцията от дискове съдържаше всичките ми любими групи, на стените имаше картини, които никога не бях виждала, но бяха до една в мой стил - реализъм, малко късен импресионизъм и черно-бели графики. Все едно някой е знаел, че не обичам скринове за обувки и е направил антрето достатъчно голямо или пък се е сетил, че често стоя на прозореца и се е погрижил да има пред него широк перваз, на който да си оставям кафето и пепелника. Ето такива дребни неща, твърде дребни, за да бъдат случайности.

За пръв път успях да поспя през деня. Когато се събудих, вече не помнех как съм се озовала тук, а и никой не питаше. Може би най-сетне нямаше да има въпроси.

И тогава го видях, там, по средата на стаята. Пианото, на което, ако останех, никога нямаше да засвиря.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...