вторник, 13 ноември 2018 г.

Just a perfect day
Feed animals in the zoo
...
I thought I was
Someone else, someone good

Вече дни наред слушам как времето щяло да се разваля. Всяка сутрин прогнозата казва "последния топъл ден тази есен, приятели" и като че на пук, всеки следващ ден е по-топъл от предния.

В друга такава просрочена есен е един от онези слънчеви ноемврийски следобеди, които гледаш от прозореца на класната стая - последното място, на което искаш да бъдеш. Там отново правиш теста по математика, втора или може би трета поправка. Всички останали вече са предали и са навън. А ти пишеш като луд по черновата, защото се надяваш усърдието да породи у класната някаква снизходителност. 

Как ми се иска да я реша тази задача... Ей така, систематично, спокойно, от първия път - като отличниците, без никакви драсканици. И да изляза при тях, които се замерят с листа и играят тенис на маса. Но на мен все се пада различна задача.

Така, както пада плодът от дървото, застудяването вън или стъмването в класната стая, не са неща, които ще се случват постепенно. Затова всеки ден се обличам все по-дебело, отколкото трябва. Даже преспективата за пролет с цяла леха цъфнали дървета не може да ме стопли, като виждам по земята в двора дюлата, която ще изгние необрана и настъпена.

Това, което искам да ти кажа, ако прочетеш това, е, че се иска страшно много смелост, за да напишеш "задачата няма решение", да предадеш листа и да излезеш. А аз така и не разбрах дали съм смела или само се преструвам.

***
В нощта, след като написах това, сънувах, че съм в самолет, който по всичко изглежда, ще се разбие. Летяхме над океана, после над тъмна гора и в момента, в който доближихме земята, достатъчно, че да е безопасно да го напуснеш, бях една от първите на аварийния изход.

Скочих. Оцелях. Поздравих се за късмета си, за бързината и хладнокръвието, на които другите пасажери явно не бяха способни. После се обърнах назад да видя катастрофата и вместо нея видях как напълно здравият самолет се издига нагоре отново, с всички останали пътници, останали по седалките си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Неделя следобед, седнали сме по женски в едно емблематично малко ресторантче в Долен Лозенец с масички отвън. Няма да назовавам локация, защ...