четвъртък, 10 февруари 2022 г.

Аз оставам

 
Сигурно си чувал приказката, че никога не забравяш първото си пътуване до Париж. Аз не съм изключение. Моето беше в един от онези моменти, когато си готов да отидеш навсякъде, без значение къде, само да те няма. Бях на 24, когато любовта още е на живот и смърт. Та, имах една съученичка, която живееше в Париж, писах и, "идвам ти на гости за седмица" и си взех самолетен билет за 20 евро, без багаж. 

Спях на земята в нейната малка квартира. Както разбрах по-късно, за Париж това не може да се нарече съвсем "малка" квартира. През деня тя беше на лекции, а аз вървях с часове по Сена (апартаментът й беше близо до мост "Мирабо"), без нищо конкретно, което да искам да видя. Очаквах, че Париж няма да е моят тип красота. Обаче и сега си спомням до най-малък детайл първия път, в който видях Айфеловата кула. Беше късно вечерта първата вечер, моята приятелка ме беше взела от летището и ме водеше от една метростанция към друга. Както вървяхме, тя ми каза "спри сега и си затвори очите"... "а сега се обърни, още малко, още малко, стоп."... "отвори". И ето я, Айфеловата кула в процепа между две високи сгради, свети цялата в жълто. За всичко, което казват хората, прави са.

Беше февруари и Париж беше празен. Дори пейките в Тюйлери бяха празни. В книжарницата до Нотр Дам нямаше туристи. Отидох до Версай, на гишето за билетите казах, че искам да видя само градините, а жената отвътре ми отговори, че градините не работят през зимата, но мога да вляза, ако искам. Неработещата градина беше най-доброто място за мен в онзи момент. Статуите бяха увити в найлони, нямаше цветя, само гарги и жив плет. Дълги празни алеи, голи дървета, езера, тишина. Звучи мрачно и потискащо, но не беше така, дори напротив. Беше нещо, което не можеш да видиш с билет.

Последният ден, който също прекарах на Сена, изгря слънце. Ето ме, на снимката с розов филтър.





Под моста Мирабо минава Сена

        и нашата любов

Да я зова ли в спомен въплътена

Бе всяка мъка от възторг сменена


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Да постоим така ръка в ръката

        ръцете ни са мост

под който преминавайки се мята

от погледи преситена водата


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Вълната никога не се обръща

        тече и любовта

а мудност на живота е присъща

а пък надеждата е тъй могъща


Иде нощ минути отброявам

дните отминават аз оставам


Назад не тръгва нашата вселена

        и с любовта е тъй

не би могла да бъде възкресена

Под моста Мирабо минава Сена


Иде нощ минути отброява

дните отминават аз оставам

Гийом Аполинер, 1912

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Още една разходка по реките на Европа

През пролетта на 2019 година бях за няколко дни в Белград. Прекарах повечето време в кафетата-кораби или може би корабите-кафенета по Дунав....