Room №411

Отново онзи дълъг коридор, флуоресцентни лампи. Отварям стаята, позната до смърт. Дървена маса, единият й крак подравнен с пантоф, пукнатини от влагата, празни ъгли, чиния и чаша на перваза. Няма телевизор, храня се пред прозореца. После лягам по гръб, над мен- дървена табла. Леглото прилича на хралупата в една книга за семейство мечки, която майка ми ми четеше преди да заспя. Не мога да спя по гръб, обръщам се. Следите от боси стъпки в прахта между масата, перваза и леглото чертаят равнобедрен триъгълник. Казват, че най-много време в живота си губим в придвижване. Насън се събуждам някъде другаде, за кратко,а после отново съм в стаята. Не знам кое е наистина, лампите в коридори никога не се гасят, навън е винаги тъмно. Вече не помня как в действителност изглежда Луната. Представям си я все по-голяма, такава каквато са я виждали динозаврите. Някои динозаври са виждали цветно, за тях тя е била веднъж оранжева, друг път-червена. Аз си я представям бледа като грейпфрут. Ако е вярно, че Луната постоянно се отдалечава, може би вече е съвсем неразличима- минали са години, откакто легнах да спя.