неделя, 25 септември 2011 г.

Люлка за двама

   По дяволите, този шум. Обикновен или космически. Шум, който го няма в града, а може би и никъде във Вселената. Вероятно бих разбрала откъде идва небесната селска песен ако извикам някого, който е вътре в къщата и прави салата. Няма да ги извикам. Няма да го споделям. Не искам, те просто ще кажат, че е щурец или че е каруца. Предпочитам да си останат самодиви.
    Външната люлка се поклаща ритмично в такт с шума. Ще кажеш, че аз я поклащам. Не, тя е жива, вдиша и издиша съвсем равномерно, точно като оранжевото куче на постелката. Те са просто част от пейзажа, този селския, с крякащите жаби привечер, подвикващите цигани и боботещия в къщата телевизор.
   Преди малко ми звънна една приятелка. Нямаше какво точно да ми каже и това ме направи малко щастлива. Едно от най-истинските неща на света е някой да ти се обади без да има какво да ти каже. Може би очакваше аз да и кажа нещо. Или се надяваше да я попитам нещо, което уж премълча? Или пък искаше да ми разкаже как е минал денят и за да чуе как звучи и да направи равносметка. Може би се обади на мен за да говори със себе си. Дали успя да се свърже или имаше проблем някъде по трасето? Не я попитах.
   И ето, че сега люлката се поклаща малко по-весело и селото се усмихва. Имам приятел, а за да бъдеш приятел трябва да умееш да бъдеш посредник между твоя приятел и него самия. Внимавай  да не прекъснеш връзката и ако се налага трябва да предадеш някои думи, в случай че обхвата започне да се губи. Така телефонът ти ще звъни по-често.
  И какво друго да правиш на една люлка освен да се запиташ дали си щастлив?Докато се взирам в стрелката на барометъра за щастие, не мога да не помисля за основния му компонент по дефиниция- любовта. Но онази, сещаш се. Ерос, не Филеос.  На теория имам любов, когато има кой да ме обича. Е, обича ме. Ето, и той ми звъни. И той също „За да ме чуе”  или да чуе себе си. Или да иска нещо, да бъде част от моето си нещо. Да проникне, да се намеси, да разруши хармонията на спокойното поклащане на люлката. Не чува ли ,че не искам? Че пазя дистанцията, че няма повече място на люлката, че не, денят му не се касае до моя? Защо е нужно да го казвам. Между нас няма стена или пропаст. Просто няма нищо. Няма любов. Не е с мен на люлката , значи я няма. Не я искам- значи я няма. Не я давам- значи я няма. Не позволявам да ми се даде- значи я няма. Няма да я видите тук, защото я крия. Защото я има, към друг. Крия я, не защото  е „грешна”, а защото ми писна от нея. Тромава, остаряла, безсмислена, невъзможна, затормозяваща, болна и грозна. Жилав досаден бурен растящ и избуяващ от самосебе си , задушаващ всичко в градината. Колкото повече се опитваш да го изкорениш, толкова по жилав израства сякаш за да се присмее на моята безпомощност. Знам, че никога няма да се разкара, нито пък някога ще се превърне в цвете. Отказвам да се боря с него, когато е толкова по-лесно да се преструвам ,че не го виждам.
   Имам нужда от теб на люлката. Този път без да ме докосваш, без да сплитаме длани, тела и погледи. Имам нужда да поседиш за малко на люлката и да си помълчиш с мен. Можем заедно да си помълчим за политика, за вечерята, за досадния жабешки хор. Можем да се скараме, да ме обидиш, да те ударя, да се изсмееш и да клатиш глава. Но само мълчейки. Не разваляй мълчанието с думи. Безумните нищо-не-значещи думи. Не ставай от люлката, не още.
     Самодивите замълчаха.
* По принцип не пиша лични неща. Това е едно малко изключения и го публикувам тук най-вече защото героинята в него не съм аз.Вече не. Героинята е момичето,което бях август 2010, когато го написах.Интересно ми беше да се видя година по-късно. И ето,август е септември, отново съм тук,но непроменена е останала май единствено люлката.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...