неделя, 2 октомври 2011 г.

Концерт под прозореца

       Това се случи през един от първите пролетни дни на една малка уличка в Златоград.Беше много рано сутринта,или поне така ни се струваше защото почти не бяхме спали.Беше много тихо,или поне така ни се струваше,защото ужасяващата музика от дискотека "МЕГА" още кънтеше в ушите ни. Беше много спокойно,или поне така ни се струваше след цяла нощ между вилнеещи неубоздано малки чалга диви. Историята,която ще ви разкажа беше истинска,или поне така ни се струваше от снощните експерименти с менделеевата таблица.
      Градските петли се бяха вече отдавна накукуригали,но модерните човек още го нямаше.Самотна се излежаваше малката крива уличка. Наредени на нея едно до друго мълчаха и ниските прашни прозорчета,чиито клепачи модерният човек още не беше вдигнал. Аз и Хел май бяхме забравили,че беше неделя,а в неделя се спи до късно. Уличката обаче знаеше и малките и прозорчета стояха тихо и чакаха късното утро без да си прошепнат и думичка.Всички те се страхуваха да не събудят модерния човек. Или пък просто нямаха какво да си кажат,та нали бяха всички съвсем едни и същи.С изключение на един.
        В края на кривата уличка имаше една веранда,чийто прозорец  беше повдигнал единия си клепач.Беше очевидно по-възрастен от останалите малки прозорчета. Беше вече побелял и по него личаха белези от котешки нокти.Миришеше на антикварен магазин и стари вестници.Издигаше се някакси по-нависоко и колкото и невзрачен да беше всъщност,излъчваше едно очарователно (и малко нелепо) превъзходство. Беше се събудил много по-рано от своите съседи(няма как,то е от възрастта),но не чакаше утрото мълчаливо. Той слушаше музика. Не просто музика,той слушаше Шуман. И не просто слушаше,той я остави да излезе навън от стаята и да се увие изящно около нас. Без глупави думи и възклицания,двете с Хел спряхме под дървената веранда. Седяхме и слушахме. Един Шуман беше някъде там,свиреше на едно пиано,а старият прозорец се превърна във врата към един друг свят. За миг или два бяхме се върнали десетилетия назад,в младостта на онзи прозорец, надиплен тогава с ръчно изплетените от набръчкани ръце бели дантели.Беше времето на малките руски латерни,прецизно гравираните хармоники и загадъчните музикални кутии. Дори още по-рано,в света на онзи концерт за пиано и старите немски школи. Онова време,в което  абаносовият клавесин била кралицата на всеки буржоазен дом и на нея било отредено най-светлото и централно място в къщата.
      Там,някъде в началото на века, уличката се събуждаше още преди да се обади първият петел.Тишината я нямаше.Тогава тя се промъквала незабелязано из градчето само в часовете на пълен мрак. Нямаше го там и модерния човек и занемелите му малки прозорчета,назъбили се със своите резета.Бяхме попаднали във време,в което прозорците бъбрили весело по между си,а от тях се носела музика.Не просто музика, а Шуман.

       Изведнъж музиката спря.Една ръка изгаси бутона на малкото транзисторче.Модерният човек се беше събудил.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...