събота, 29 октомври 2011 г.

Не поглеждай,когато е твой ред да жумиш

Не харесвам деца. Заобикалям ги като глутница дебнещи кучета. Те ме плашат. Малките им  любопитни зеници създават у мен истеричното желание да се извърна в страни , да побегна обратно към  онова място, отредено за възрастните.
Не харесвам деца и никога не съм ги харесвала. И когато бях едно от тях, и тогава ги презирах. Клечах под масата на възрастните,  игрите ми с поразителна точност  пресъздаваха техните задължения, движения, маниери. Крадях техните думи и ги скривах в едно чекмедже, а когато оставах сама ги вадех от там тайно и се прехласвах по тях. Учех се да ги редя и размествам, разсипвах ги по пода, а от изреченията строях замъци. Възрастните, разбира се нямаха представа, но останалите деца знаеха. Те винаги знаят. Дори когато играеха на жмичка малките им криви нослета можеха да подушат чак от другата страна на катерушката, че не се смееш. Не бърбориш. Не си приятел.
Хлапетата играеха навън, а аз пренасях играта им в музиката.Мажорна сюита.Моцарт-безгрижен и съвършен. Под формата на звуци, понякога със стакато (накъсани тонове) ,а друг път с някой изненадващ ,нелогичен акорд. Толкова шарена беше играта им, фраза след фраза, притихваха за миг -диминуендо, а после изведнъж изкачаха от храстите с неприлично гръмко кресчендо и по консервативната публика накланяше глава с възмущение. Колкото и абсурдна да звучеше, музиката, обаче, като всяка игра, следва своя логика, прецизна в своя малък хаос. Те викаха и блъскаха по тоновете, аз натисках приглушителния ляв педал за да ги спра, но те бяха повече, бяха неудържими, играта кънтеше в ушите ми... грешка. Удaр по пианото. Ярост, непозната на детската игра. Пиесата трябваше да започне от начало. Така играеше детето. Но имаше пиеси до които то не беше допуснато. Бетовен изискваше зад клавишите възрастен. Игрите не ти дават емоцията с която да чуеш Бетовен. Той не допуска всекиго до сонатата. Не се заблуждавай, възрастните допуска дори по-трудно. Да изпълниш Бетовен има цена и тя е болката. Колко деца могат да се похвалят с пастелени цветове в палистрата си от емоции. А колко възрастни могат да опазят пъстрите багри недокоснати, за да придадат дълбочина на черното? 
Да, прави сте ако кажете, че умишлено избягвам детето . Но в същото време съм така страстно привързана към неговия свят. (Човек винаги се привързва към това, което не е могъл да има.) Какво ме тегли към тях? Сигурно е нещо немислимо, изненадващо, ново. Да ! И съвсем не. Всъщност е толкова простичко – това е непобедимото добро. Онова което намира пътя, което побеждава ламята. Но не тази с люспите, бълваща огън. Истинската му сила е да побеждава ламята в теб. Всъщност във всеки човек  живеят чичо Скруч и Питър Пан, Хитър Петър и Робин Худ, безстрашния юнак, и триглавия змей.  Всички те са част от теб всеки ден, на всеки кръстопът. Ти им даваш сила. Ти избираш кой от тях да победи.
Страхувам се от децата ,защото те виждат. Виждат с всичките си сетива. Детските очи– единствените с които не можеш да пофлиртуваш, да заблудиш, да контролираш, да омагьосаш.  „Не искат и не обещават те”. А който не иска той е могъщ. Той не може да бъде измамен. 
*В училище са ни  учили да правим разлика между автор и лирически говорител нали? Дори, когато първият настойчиво се крие зад своите измислици. Моля, направете ми тази услуга.  И ако за миг отворите очи докато е ваш ред да жумите, премълчете го. А после се престорете, че не знаете къде се е скрил.

1 коментар:

  1. "Толкова първично и естествено е да се свири Бетовен. И толкова трудно. Тъй както да се живее."
    да!!

    ОтговорИзтриване

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...