Кадри от Лентата

        Крайпътна бензиностанция. Едва 6 часа е и няма никакви коли. Студентът стои отвън на пластмасовото столче и чака. Не първите клиенти, чака едно момиченце, което понякога идва да му прави компания. Баща му го докарваше рано сутрин преди да отиде на работа и двамата прекарваха деня в игри и приказки ,миеха заедно стъклата и деляха бакшиша на две, а после с него си купуваха желирани бонбони от магазина на бензиностанцията. Понякога, когато нямаше и една кола с часове, те изрязваха картинки от разни списания и правеха красиви албумчета, друг път хвърляха гумено топче и се състезаваха кой пръв ще удари небето, а понякога просто си стояха около кофата със сапунената вода и отгатваха положението на четката, скрита под пяната. Веднъж един чужденец им даде бакшиш от един долар. Нямаше как да го разделят затова студентът го взе, написа на него нещо с черния маркер, което момиченцето още не можеше да прочете и й го подаде скришом, с думите „Да не го изхарчиш!” . Днес, повече от десет години по-късно, някои хора биха се почудили защо на дъното на една дамска чанта, внимателно сгъната в едно странично джобче, стои смачкана и надраскана еднодоларова банкнота.
                                                              ***

        Планинска хижа, таван с триъгълен покрив. Освен ските и грейката, бях взела китарата. Почти недокосната, подарък за Коледа. В едно голямо кресло до прозореца пръстите търсеха ре мажор. Валеше лениво, но толкова отдавна, че снежинките вече трудно си намираха място на покрива. От време навреме оставях китарата и поглеждах към  лаптопа. Най-после името ти се появи на екрана. Въпросът беше безсмислен, но криеше топлота, способна да разтопи цялата зима. Най-после го бях намерила. Ре мажор. Снегът навън затанцува, а зад стъклото някой се усмихваше.
                                                             ***

         Среднощен студ и мокър пясък. Слънцето скоро щеше да се покаже зад оранжевия плажен чадър.  Чакахме го завити под боцкащото родопско одеяло, свито от хотелската стая. Така добре се разбирахме ,когато се смеехме на един и същи език. Ти ми пееш тихо някаква неопределима песен, после спираш, а аз те ръчкам с лакът за да продължиш. После пак се смеем. Когато човек не спи, липсата на кислород в мозъка те кара да се смееш като идиот. Слънцето се повдигна на пръсти и се показа от върха на чадъра, а една глупава чайка кацна отгоре и се изака върху него. Всичко е толкова смешно.

                                                            ***  
       Зимата е друга ,но пак е в бяло. Сега цигарения дим е по-гъст отвсякога. Казвам ти, че ме дразни ,но всъщност ужасно ми харесва. Приближих се, просто за да се стопля на него. Бутнах те без да искам, а ти ме събори в снега. Хвърлих по теб кална топка сняг, но уцелих цигарата и тя изгасна. Димът изчезна за миг, но после ти промърмори нещо и го видях отново.

                                                            ***
         Последна нощ. На море сме, но пейзажа е планински. Дърветата аз виждам като борове, а по средата –стъклено езеро. Да, това е задния двор на хотела, където през деня горското езеро е шумен басейн. Но сега е нощ, хотелът спи, а дърветата си говорят нещо тихо. Ние не си говорим. Аз нямам глас, пък и в последните вечери всички думи, казани на глас, са глупави. Около басейна се излежават поне двайсетина шезлонга, но за да не ги обезпокояваме решихме да останем на един. На място за един, винаги биха могли да легнат двама.  Това е единствената гора на света, в която утрото носи  мириса на морските сярни пари. Красиво утро беше, но в него имаше нещо тъжно.