неделя, 26 юли 2015 г.

Бел, която научи Звяра да говори

Звярът е мургав едър мъж на средна възраст с висок холестерол. Страда от често срещано, но не особено популярно заболяване на гласните струни , заради което може да изговаря думите само донякъде. Тъй като повечето букви от азбуката му костват твърде голямо усилие, жена му приготвя само вегетариански ястия лесни за изговаряне. Тя смята, че прави всичко, което Звярът поиска и в някакъв смисъл е права.

Бел обича да чете за смъртта и умирането. Единственият събеседник, който не намира тези теми за неуместни е десетгодишно момче и то от книга*. Понякога и се разказва с подробности за единствените две погребения , на които е присъствала (едното с кремация, другото със заравяне). Вълнуваха я и всички събития, непосредствено близки до смъртта- продължителното суетене на отпътуващия, последното вдишване, придружено с хриптене, съобщаването за смърт по телефона, споделянето на стая с покойника и избирането на тоалет, посиняването на тялото в камерите.

Бащата на Бел  в миналото отличник по химия, после механо-инжинер, понастоящем е в бизнеса с автомобилни масла. Не харесва нито едно гадже на дъщеря си. Смята, че истинският мъж трябва да разбира преди всичко от точните науки, а Бел все си намирала отличници по литература. Баща й беше от хората, които се преструваха, че смъртта не съществува, а отличниците по литература отнасяха въпроса към антиматерията,недай си боже към Бог и твърде се палеха.

Бел за пръв път попадна в омагьосания замък един протяжен горещ следобед, докато прехвърляше книга за обитателите на резервата Серенгети. Всичко в замъка беше живо- вилиците, свещниците, полилеите, следователно всичко остаряваше и всичко щеше да умре. Въпреки страха при всяко излизане, че този път ще завари желязната врата заключена, тя продължи да ходи в замъка, отначало само понякога, после при всяка възможност. Звярът обикаляше брадясал и гладен коридорите  и те често се разминаваха без да си кажат нищо. И за двамата беше неловко, че другият е попаднал там- местата, на които човек се усамотява са нещо лично. Замъкът все пак беше достатъчно голям и не беше трудно да се избягват. Веднъж обаче се засякоха на вратата и общият страх, който споделяха, че този път тя няма да се отвори, ги принуди да се погледнат. Някой трябваше да проговори пръв. Въпреки че, Звярът можеше да произнася само няколко думи, в контекста на цялата предстояща смърт наоколо, те прозвучаха съвсем разбираеми и Бел дори не забеляза заболяването му. Той пък за първи път се почувства ценен и желан събеседник и започна да изговаря бавно и с усилие все повече думи. Така съвсем естествено Звярът и Бел се сприятелиха. Срещаха се при вратата всеки следобед, обикаляха заедно залите на омагьосания замък и слушаха спомените на неговите обитатели. Една старинна кутия за енфие издъхна спокойна, че историята й е била чута. Бел и Звярът дълго пушеха онова, което им бе оставила покойната, докато си разказваха за умирането на познати и непознати, на герои от книги, а после и за предстоящите смърти на тях самите. Времето минаваше бързо, а темата никога не се изчерпваше. Всеки път когато мислеха, че са си казали всичко, спираше часовник, догаряше свещник или в купата изгниваше плод  и  двамата започваха отначало.  Цветчетата на розата окапваха незабелязано, а когато падна и последното от тях  Бел върна всички предмети по местата им, излезе и хлопна вратата.


*Книгата би могла да е „Моят живот с Моцарт” на Е-Е Шмит или пък „Малкият принц”, и двете вършат работа.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

 Изглежда не научих нито една нова песен, откакто станах на 17.  "Suddenly something very powerful was happening in the room,” разказв...