Краят на света в трета част

Сонатите за пиано най-често се състоят от три части. Първата и третата са по-ефектни, всеки ги разпознава и малко си приличат. А средната е трудна за разучаване. Затова на концерт или изпит най-важни са първите няколко такта, с които привличаш вниамнието и последните, с които да забиеш публиката в земята. Така и не изсвирих на ниво и една цяла соната, защото не исках да полагам целия труд, който изискват средните части.

Лошото е, че дори да се откажеш от пианото, детските навици са ужасно упорити и се пренасят върху всичко останало, което правиш. Например, първи и втори пръст никога не стават палец и показалец, понякога си тактуваш с ръка и други. Но най-упоритият навик си остана отношението към всяка връзка като към соната за пиано- внимателно разучаване, изграждане на динамика, неизбежното закачане на съседни ноти и така нататък. Встъпителната част е лека и интересна за разучаване, мелодията се запомня от първия път, а темата, обикновено мажорна, се повтаря често по-нататък в сонатата.

"Образното съотношение на основните елементи на експозицията може да бъде различно, но най-убедителни художествени резултати дава подчертаването на контраста помежду им под различна форма".

Третата част развива темите от първата,затова си приличат,макар че излглежда по-трудна. И накрая кодата- обикновено в няколко ефектни акорда. Но краят понякога се отлага мъчително и те оставя да работиш по средната част. Тя е често лирическа и технически по-трудна, некомфортна ми е, нали все ги пропусках. 

Откакто се помня нямам търпение за края на света. Всичко започнало с кризата в началото на 90-те, заради която не се родили много деца (особено онази зима) и парковете били празни. После пък това пиано, жълтата поредица юношески романи и изобщо като дете съм прекарала сама доста време. Затова едни от най-веселите ми детски спомени са от земетресения, градушки,световното и огромни (според тогавашния ми размер) митинги. И до днес ми е приповдигнато, когато се случват такива малки апокалипсиси.

От пипкавата, неблагодарна и незапомняща се средна част понякога може да те измъкне само апокалипсис. Ако всички знаехме, че няма да има утре, нямаше ли да минем направо към финалните акорди помежду си? Разрешаваш доминанта  в тоника, тишина за секунда, поклон и започваш да разучаваш първа част от нещо друго. Така миналата седмица ме развълнува някакъв слух за радиационен облак, но вятърът го издуха в друга посока и не ми свърши работа. Понеже разпознавам хубавите неща по това, че стават с лекота, пък и залата е още празна, мога просто да се изнижа по средата на втора част. Колкото и сонати да си изсвирил, понякога просто трябва да приемеш, че не си готов за трети концерт на Рахманинов.*

*Най-трудното произведение, писано за пиано