"Между другото, откраднаха ми компютъра. Сега не мога да пиша думи. Страдам от афазия. Току-що се завърнах от Кения и Корея. Не си ли получил картичката ми? Какво да ти кажа? Забравих какво щях да кажа. Все още не мога да открия химикал, който пише, а пък счупих молива си. Знаеш колко дефицитна е хартията днес. Признавам, че не я събирам за преработка".
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън
Из "Тя написа само това", Хариет Мълън
Нямам представа как се е измъкнала. Трябва да е било рано сутринта. Сигурна съм, че затворих вратата. Сигурно някой й е отворил. Вярно е, не обичам котки, но не бях аз. Дори се грижех добре за нея, от чиста добросъвестност. Мой познат я беше донесъл, трябвало да замине по спешност, оставял ми я съвсем за малко. Един ден просто разбрах, че котката живее вкъщи. Как да изгониш някого от собствената му къща.
Подслушваше ме, докато говорех по телефона, кълна се. Дебнеше ме, когато излизах вечер и съскаше. Изпикаваше се в обувките на всеки, който дойдеше вкъщи. Изобщо, тя не понасяше гости. А вкъщи често идваха хора, няма как, рисувам портрети. Котката ме държеше постоянно нащтрек и това страшно пречеше на работата ми. Не можех да се фокусирам върху лицата и портретите ставаха лоши. Някои клиенти мрънкаха, други не разбираха нищо от изкуство. Понякога, когато бяхме сами, я наблюдавах как стои изтегната на перваза с часове, все едно чака да нарисувам и нея. Не искаше да помръдне. Домашните животни били ужасно мудни. Постоянно се опитвах да нарисувам прозореца без нея, но не ми достигаше око (така казваме в занаята), за онова парче, което котката скриваше.Стоеше като кръпка, личеше си ако се вгледаш внимателно. Друг път рисувах само нея, от безопасно разстояние, в единствената й поза. Просто като упражнение. Пазя тук няколко скици.
Болеше ме навсякъде, по цялото тяло, някакво схващане ли, така и не се разбра. Когато спазмите се засилваха, тя скачаше от прозореца, приближаваше предпазливо и лягаше върху болното място. Не го лекуваше, по-скоро маркираше болката, нищо повече. Не я галех, не и се радвах, но и позволих да остане, за да се упражнявам. Преди не бях рисувала котка, щеше да ми е от полза. Една сутрин котката я нямаше. Нищо, бях я скицирала достатъчно пъти в единствената й поза, сега можех спокойно да се заема с картината на прозореца, за която имах големи планове. Впрочем спазмите също не се появиха повече и физиотерапевтът заключи, че не е било нищо сериозно.
Колкото повече време минава от онази сутрин, толкова повече се съмнявам, че тук изобщо е имало котка. Но тя продължава да ме тормози. Каквото и да правя се оглеждам, да не би да дебне отнякъде, вече по навик. Ами когато човекът, на когото е котката, се върне да си я търси, какво да му кажа? Като си имате котки, гледайте си ги. Аз съм ужасно заета, нямам време за това. В момента съм затрупана с поръчки. Впрочем онази картина с прозореца изобщо не се получи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар