Изведнъж хората на улицата започнаха един по един да се свличат на земята и да се превръщат в змии. Изпълзяваха от ръкавите на ризите и от крачолите на панталоните и се навиваха на кълбо, а аз вървях внимателно между тях, да не ги настъпя. После се събудих и ужасно дълго пих вода.До сутринта се опитвах да се сетя, как завърши онази книга, тя замина ли за Южна Африка или остана? Има книги, които съм чела с фенерче под одеалото, за да не ме видят, но тази трябва да е била от онези, които само съм се преструвала, че чета. И все пак, точно сега наиситна ми се ще да си спомня какъв беше краят.
Науката е измислила как да клонира хора, литературата е пуснала мухата, че те могат да бъдат използвани за донори, а медицината не е отрекла, че това ще подобри човешкия живот. Обаче чудовищните трансплантации на органи дори не са най-страшният сценарий. Някои хора ще клонират себе си и ще проявят нечовешко насилие, други ще клонират онези, чиято липса не могат да понесат. А аз вероятно пак ще избягам някъде, където науката не е чак толкова напреднала.
На село има един дядо - всеки го знае - който вече над 40 години гледа на двора си каракачанска овчарка на име Балкан.
Машината на времето е асансьор, в който непрестанно се возим нагоре-надолу между бъдеще и минало, от бързата му скорост може свят да ти се завие. Не ти е нужен съновник, за да ти каже от какво те е страх. Страхът е винаги само един - да не паднеш.
И въпреки този страх, все пак някога сме проходили. Макар че не помним, сме падали сто пъти преди да успеем, а не сме си казали "това не е за мен".
Няма коментари:
Публикуване на коментар